#Катя Тинева-Гюрковска

[vprki]

Критичен поглед: Посоки на българския метамодернизъм

„Метарезерви 2024” (19 юни – 14 юли 2024)  е изложба, замислена да преформатира пространството на голямата зала на Художествена галерия – Стара Загора. Систематизирането на подобно обусловено пространство, предполага една нова и различна мисловна проекция, която се явява и част от метамодерното визуално и философско осмисляне на културния код на историята. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Катя Тинева-Гюрковска, директор на галерията и преподавател/на снимката/.

Тръгвайки от сградата, траекторията на „махалото” следва определен път на движение и ясна логична линия, в посока от индустриална среда свързана с българския архитектурен модернизъм до музейна такава за представяне на изобразително изкуство. В подобна изложбена „междина” е ситуирана експозицията, която следва да представи важни моменти от развитието на съвременните форми в  нашето визуално изкуство. 

Кураторският проект на Атанас Тотляков включва произведения на 21 визуални артисти и поставя редица въпроси за дискурс. Умело провокира посетителите на Галерията, в очакване на тяхната рефлексия. Основният въпрос, който се поставя в кураторската концепция, както към участниците, така и към публиката е: „Как се създава определена човешка реалност?”. И разбира се, съвременните визуални артисти, използвайки основните принципи на метамодернизма могат да потърсят и предложат различни модели за изследване на взаимовръзките между личността и околната, социална, културна среда, технологиите и изкуството в търсене на индивидуален отговор на въпроса.

Участниците...

И понеже това е второто издание на проекта /Първото издание е реализирано през 2023 г. във Велико Търново и включва изявени визуални артисти, преподаватели и студенти от ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” – б.а../, в него кураторът на изложбата предлага да се премине изцяло на ново, „метафорично” ниво. В концепцията е направено ясно уточнението, че „експлоатираната активно от метамодернизма метафора за колебаещо се между множество точки махало” може да се „замени с мисловния образ на „калейдоскоп”. / Ат.Тотляков, Кураторска концепция на изложбата – б.а./

Махалото визуализира определена „структур�� на усещанията” и очертава сложни траектории и осцилации, докато калейдоскопът предлага различна асоциация, която може да осъществи „преструктуриране на усещанията” и да създаде форми, отражения и фрагменти на пространството. Както всяко едно разклащане на оптичния уред дава различната, сложна и единствена по рода си „красива картина”, така и в изложбата гледната точка към всяко едно произведение е многопластова и индивидуална. И при „махалото”, и при „калейдоскопа” във визуален и концептуален план се търсят пресечните точки и междинната среда.

От изложбата

„Потърсете и изследвайте пространството между крайните точки” е посланието на куратора. Това предлага на визуалните артисти да намерят пътя към „съзерцанието на междината” – там, където директно или чрез технологични средства, се осъществява контактът между творците, произведенията, културните институции и обществото. Към това е приканен да помисли всеки, гледайки експозицията, да потърси и „изследва” „красивото” във „видимите междинни състояния” между отделните фрагменти.  Авторите, добре запознати с историята на визуалното изкуство през 20 век и художествените прояви на „деконструкцията”, провокирани от критическия подход на Жак Дерида / Може да добавим още някои важни имена Мишел Фуко, Жан-Франсоа Лиотар и др. – б.а./ и представителите на постмодернизма, в тази изложба намират метамодерните посоки за неговото преодоляване.

Целта на визуалните артисти е да предложат на публиката модели за „реконструкция” на фундаменталните класически естетически представи. Затова неслучайно в някои от произведенията, при пряка комуникация с тях, умишлено се преминават границите на „красивото” за да се възприемат като „некрасиви”, провокативни или дори плашещи, защото усещанията, чувствата и емоциите, пречупени през менталните процеси, разума, машината, изкуствения интелект, по��азват съвършено новите параметри на взаимовръзките със света. Нещо повече – стъпвайки на манифеста на Люк Търнър, те разбират „красивото” като „състояние на „научно-поетичен” синтез и така се присъединяват към творци и учени от цял свят, които приемат, че метамодернизмът е културният отговор на обществото от края на 20 век до днес. Това е артистичната реакция на световните глобални събития: климатичните промени, финансовите кризи, пандемията, нестабилната политическа ситуация и други.

От изложбата...

И ако задвижим мисловно „калейдоскопа” и се огледаме в залата, всеки ще може да разбере къде са „празните места”, да потърси „формите” или „огледалните образи” и може би накрая ще обхване цялата „абстрактна картина” с всичките фрагменти и скрити пластове на несъзнателното, автоматизма и механичните действия, част от живота и мисленето на съвременния човек, както и на нашето обществото.

Проследявайки отделните калейдоскопични „фрактали” и посоки в изложбата, се фокусираме върху отделните произведения.

В своята инсталация „Бъдещето: преработено”, 2024 и две графики „Генетика” създадени през 2007 година Дарина Пеева насочва зрителя към познати и често комуникирани в медийното пространство социални, икономически и екологични въпроси. Произведенията са създадени в различни години, но в контекста на изложбата имат своята логична връзка. В тях са застъпени проблеми като замърсяването на въздуха, въгледобива и вредните емисии, зелената енергия, хранителната индустрия и генното инженерство, все познати и много актуални теми. Обектите на инсталацията са разположени в пространството на залата така, че всеки, който желае, би могъл да стане част или да се припознае като обект от нея. Но някои елементи на произведението правят препратки към историята на сградата, вече деветдесет години (1934) след нейното създаване. Архитектурния модел и дизайн е подчинен на функционалните търсения, заложени в подобен тип модерни за времето си търговски центрове. И ако разгледате архивните снимки, които показват етапите на строителството и организирането на интериорното пространство на залата (старите щандове, стелажи и др.), ще разберете посоките и връзките между обектите, които Дарина Пеева прави в своите произведения.

Атанас Тотляков и Дарина Пеева при откриване на изложбата им галерия "Средец" в София, април 2019

Контрапункт на глобалните теми откриваме в инсталацията „Ego sum tu“ (Аз съм ти), създадена през 2024 от Екатерина Иванова, която насочва зрителя в друга посока към самоанализ на емоционалния свят на човека, представяйки го визуално под формата на лингвистичен код. Код, който предопределя нашата връзката със света и възможността ни да общуваме. В този своеобразен автопортрет, образът на авторката е завоалиран и поставен зад стена от думи, които определят и качеството на общуването между нас. Всяка дума ни дава възможност да изградим цял конгломерат от представи, после да достигнем или потърсим тяхната семантика и чак накрая да открием графичния образ. Неслучайно произведението е създадено за обществено пространство, но тук в кураторския проект на Атанас Тотляков, то е поставено в нов контекст и има съвършено нова изява и като произведение, и като „документ” на вече случилата се реализация.

Произведението на Деница Милушева „Междинни пространства” (2024) намира израз на „търсенето на пространството” между минало и бъдеще, между нас и другите. Авторката извежда текста като важен визуален изказ на връзката между технологичното и човешкото, съчетаващ елементи на постмодерно „обличане” в думи на мисловните процеси и образите. Съчетанието на думите, кратките текстове и съчетанието на „светещата лентата” от малки фотографски фрагменти, предполага всеки от нас да осмисли процесите на комуникация и посоката на тяхното протичане: зрител – дигитален свят – изкуство – автор – зрител. Донякъде препращайки към идеите на структурализма и структурната лингвистика, стъпващи на „мисловните лингвистични, социални и културни структури”, както и на дигиталните технологии, авторката ни подканва да намерим „междинното пространство” между произведението и нас самите. /Ат.Тотляков, Кураторски тур на изложбата – б.а./.

Галина Цветкова "Гранично"

Към този калейдоскопичен „фрактал” на експозицията можем да добавим още една работа, в която се търсят моментите на преминаване от едно състояние в друго, на пресичане на границите в буквален и концептуален смисъл, а дори и в художествено-пластичен смисъл търсено преминаване от двуизмерно в триизмерно пространство. В „Гранично” (2024) на Галина Цветкова намираме много препратки, но най-пряката асоциация са многото замъглени прозорци, които само на места са интензивно сини и леко отворени. Това прави произведението визуално четивно за зрителя, а и фигуративно погледнато отваря възможните нови хоризонти към света и изкуството.

Интерактивните дигитални форми в изложбата включват представянето на Михаил Михайлов с видео документация от пърформанса  осъществен през 2022 година „Self-brainwashing#2“, е една от тях. Той представя част от изложбата  „Ето къде си“ /There  you are“, реализирана в Университет Ка‘Фоскари във Венеция. /За него може да прочетете във „въпреки.com”тук – б.р./ Включена е и една от серията рисунки, показани в изложбата в българския павилион, като част от 59-то издание на Международния форум за съвременно изкуство ��La Biennale di Venezia“). Груповият проект на Валентин Сабинов, Рада Дончева, Стела Караилиева „Homo Vespertilio”, създаден през 2023 година и част от инсталацията на Нуракан Нуф „Съюз на противоположностите” от 2024 година.

Дан Тенев „Епистемологичен отпор”

„Епистемологичен отпор” (2009/2024) на Дан Тенев е дезориентираща на пръв поглед инсталация, ситуирана в централната част на залата. Тя представлява мащабна форма с размери 10х10х10 метра, изградена от полипропилен, изпълнена с въздушен резерв. В нея откриваме, на мисловно ниво, пресъздадена чистата рефлексия от пречупването на светлината или на фигурите, ако те са пред нея или зад нея, а въздухът и обемът създават търсената дистанция. Робърт Улф / Улф, Робърт Пол. За Философията. НБУ, 2004 – б.а./ много ясно е формулирал философското разбиране за епистемологията като „опознаване на нещата” и търсене на границите на познанието, а тази идея виждаме застъпена в произведението много ясно. Дан Тенев се стреми да премине утвърдените граници на визуалното и пластичното познание, той ги преминава в много посоки, защото дори само да помислим върху формата, виждаме, че нейната геометрия е променена, защото е поставена в точно определена затворена среда. Паната в изложбената зала свиват и моделират формата. Подът и сводестия таван също са граница за нея. Произведението е предназначено за експониране в градско пространство, представено в Пловдив през 2009 година, но тук „кубът” предлага нова посока на епистемологична натовареност – завземане, блокиране, натиск, моделиране на формата, притискане и др., така се променя геометрията на въздушната форма от средата и така задвижва нови сетивни и интелектуални нива на комуникация.

Атанас Тотляков „Осцилация на послеобрази”

Атанас Тотляков, освен куратор на проекта, в експозицията става активна част от участниците с произведението „Осцилация на послеобрази”, 2024. Той предлага на зрителя един визуален експеримент, в основата на който е анализът на неговата образна перцепция. Автоизучаването на сетивността съчетава наука и изкуство, като прави не преки, а може би и преки препратки към електроретинографията и нейното преформатиране върху платното. Но на едно друго ниво това произведение ни връща хилядолетия назад във времето, като търси първичните импулси на творческото съзидание. Това са „мисловните образи”, останали в съзнанието на автора, постигнати чрез светлинна стимулация и след наблюдението на определен обект. /Ат. Тотляков, Тур на изложбата – б.а./.

Кинетичната инсталация на Младен Младенов „Променлив хоризонт”, създадена през 2023 година, показва междинната точка, в която се събират всички наши представи за творческия процес и динамиката на художествените процеси в изкуството. Инсталацията съчетава пластичен материал и механика. Движението, което се осъществява, е постоянно и плавно, а чрез него се пресъздава преминаването от едно към друго художествено и културно пространство. Метамодернизмът и интермедията всъщност го изискват, защото именно това е отварянето на границите в изкуството и проследяване на траекториите, които идват от прехода: модерно – постмодерно – метамодерно. Това е сложен социален и културен процес, който изисква постоянна динамика и включване на различни изкуства, медии в търсене на нови визуални модели и посоки.

Младен Младенов „Променлив хоризонт”

„Съюз на противоположностите” (2024) на Нуркан Нуф е интерактивна инсталация от т��и пана и видео. В нея творческият процес се търси между  човека и машината, форма на симбиоза между класическото и механичното рисуване, и програмирането. Чрез изследване на биомеханичните процеси се стига до бионика, която да замени реалното рисуване, без да го изключи, а напротив да го развие, защото желанието е да се създаде нов биомеханизъм на дигитално рисуване. 

В контрапункт на движението и дигиталното може да се разглежда произведението на  Марина Теофилова „Безсънно синьо” (2019/2024), което е форма на визуално изследване на фрагмента. Фотографията дава тази възможност да се фокусираме върху детайла и той да ни въздейства, особено чрез неговото мащабиране и чрез търсената промяна на медията – транслиране върху тънко платно. Така се постига именно тази осцилация, която е междинната среда на граница между сънищата, реалността и наситеното преживяване на спомените в моментите на безсънние, тогава образът и отделните негови фрагменти могат да бъдат анализирани и интерпретирани в различни посоки.

Ако след „мисловна пауза” погледнем в другата посока на залата ще видим представен, с подбрани части, проекта „Интенция за антивещ” (2023) на Богомил Иванов, Илина Пенева, Момчил Енчев, Стефан Василев. В него целта е да се изследва проблема за предметността и неговата функционална промяна, която преминава през дихотомията: „вещ – антивещ” и след това анализът тръгва към проследяване на възможните траектории при движение в градска среда на загубилите своята функция предмети за багаж, интерпретирани в множество концептуални рисунки.

Пенка Минчева пред нейния „Оригинал”

В общата структура на кураторската концепция на Атанас Тотляков са включени още няколко визуални проекта. Единият от тях засяга важния дискурс за „копието” и „оригинала”, който на пръв поглед сякаш корелира с представите за опазване на културното наследство. Произведението „Оригинал” (2024) на Пенка Минчева е визуално изследване, което пада върху добре познат и отдава включен в регистрите за опазване на световното и културно наследство тракийски паметник – „Казанлъшката гробница”. Но всъщност това е начин само да се ��ъбудят първичните асоциации, а всъщност трябва да се помисли върху постоянното копиране и тиражиране на образи, които са „повторяеми действия, изграждащи една картина”. Можем лингвистично, чрез повтарящите се думи, и визуално – чрез рисунката, макар и трудно или ако я има, да се потърси разликата между копието и оригинала, поставени едно до друго е в една изложбена среда.

Реконструкцията на представите за „красивото”, характеризиращи съвременния културен контекст, е представена изцяло в духа на метамодереното мислене. Този процес откриваме в произведението „Моите кредитни карти” (2024) на Красимир Русев /Може да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./. В мащабираните кредитни карти важни са снимките, колажирани върху познатия дизайн, тяхната цел е да провокира зрителя, да го насочи към гледане и дори да го „обърка”.  Често обаче „красивото” може да се окаже „некрасиво”, дори шокиращо и травмиращо зрителя. Изследвано е въздействието от изкривяването на човешкото възприятие при контакта с произведението.

Красимир Русев "Моите кредитни карти"

 Във „фракталното” калейдоскопично пространство в тази част на експозицията са експонирани две произведения на Милен Алагенски и инсталацията на Яница Фендулова. Милен Алагенски представя своя „Биомеханичен препис“ на част от "Епосът за Гилгамеш" в бинарен код”, създаден през 2023 година, с който ни връща в древността, към люлката на нашата цивилизация. На фокус са извадки от поетичния свят на древните шумери, които днес ние не разбираме и познаваме само като един „документ”, писан с острие на ръка върху глинени плочки. Клинописното писмо към момента могат да разчетат само единици лингвисти в света, но то се явява първичният културен код на човечеството. „Епосът за Гилгамеш” е прекодиран, веднъж през превод (от английски), а втори път – с помощта на бинарен (двуичен) код, върху PVC плаки. Но тук механичното повтаряне само напомня или измества ръкотворното начало. Милен Алагенски е автор и на „Локални прояви на метамодернизъм” (2024), където ни кара да се замислим за взаимовръзките между „локалното” и „глобалното”, за рециклирането и трансформирането на предметите от градската среда и пренасянето им в музейна, но мисля, че можем да намерим и леки препратки към Марсел Дюшан и една история в случая с гуми.

Яница Фендулова  в своята инсталация „HI-AI: Вериги отклонения” (2024) в допълнение с авторското малко издание „Бог не греши и не се шегува“, серия AI: Вериги отклонения, създадена през 2023 година, използва текста като визуален израз и търси психологичните и лингвистични връзки, породени от изследването и анализа на поредица от фрази и думи, които съдържат морални и религиозни смисли. Някои плашещи, други изненадващи или провокиращи съвременния човек, но пречупени през изкуствения интелект,  се получават едни напълно очаквано или не, изкривени и деформирани човешки образи и фигури. Изкуственият интелект, използвайки достъпните в интернет дигитални бази данни, е „създал” една малка „галерия”, представяща стилистиката на Ренесансовите майстори, като една визуална представа или анализ на човешката природа и нейните възможни отклонения, „отклонения между връзките”.  

От изложбата...

„От гледна точка на „Метарезерви 2024”, основна тема остава човекът – неговата сетивност, начините му на свързване със света и другите в непрестанно изменящи се условия.” /Ат.Тотляков, Кураторска концепция на изложбата – б.а./. В търсене и предлагане на нови културни и художествени измерения на средата, визуалните артисти предлагат различни посоки за нейното преформатиране, а и различни смисли на културната феноменология. Дават и нов прочит на визуалния език на изкуството, вече включващо не само човека и социума, но и машината и изкуствения интелект. Можем само да проследим как ще се развият процесите в съвременното ни визуално изкуство и да гледаме напред към развитието на проекта и неговото разгръщане във времето. Следващата проява на „Метарезерви 2024”, предстои да бъде представена в шуменската художествена галерия „Елена Карамихайлова” през месец ноември с подзаглавие „Вариации на метамодерни теми”. ≈

Текст: Катя Тинева-Гюрковска

Снимки: Славчо Славов, Миглена Колева, Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и личен архив