#Драконът | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 6 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Значими гастроли от страната в София

Често спектакли и културни събития от София гостуват на сцени в провинцията. Но не по-малко важно е, когато има значими гастроли от страната в столицата. Защото те не само допълват палитрата на културния живот в София, а и много често реализатори са творци от столицата.

Тези дни имаше няколко такива интересни и значими гастрола. На първо място това беше гостуването на Плевенската филхармония с „Реквием” от Андрю Лойд Уебър. У нас творчеството на Уебър е познато от неговите мюзикъли. Гледали сме чудесните филми по някои от тях като „Исус Христос Суперзвезда”, „Евита”, „Котките”, „Фантомът на операта”, при това с изключителни изпълнения и саундтраци, а не във вторични интерпретации, колкото и шумно да са рекламирани и сме оценявали разликата между оригинала и копието. Но едно друго негово произведение до сега беше някак си непознато или поне по-малко познато за нас. Става дума за единствената му класическа творба. При това „Реквием” носи почерка на Уебър и колкото и композиторът да се съобразява със съответните изисквания за такова произведение, усмивката на сър Андрю наднича иззад оркестъра. Най-известната част от него „Pie Jesu” влиза в класацията за 100-те най-добри съвременни класически произведения (Класик ФМ, Австралия) и заживява собствен живот.

Сър Андрю Лойд Уебър – снимка архив БНР

В зала „България” Националният филхармоничен хор, Детският филхармоничен хор , Младежката хорова капела „Любомир Пипков“ към Националното музикално училище в София и Плевенска филхармония представиха Уебъровия „Реквием“ под диригентството на Славил Димитров. Солисти бяха Мария Цветкова - Маджарова и Георги Султанов. Андрю Лойд Уебър – царят на мюзикълите, пише Реквиема в памет на своя баща. В него той преплита характерния си мелодичен поп стил с класически форми. Още на премиерата през 1985 г. в Ню Йорк произведението печели сърцата на публиката. Солисти тогава са Пласидо Доминго, Сара Брайтман и малкият Пол Майлс Кингстън. През 1986 г. Реквиемът печели Грами за най-добра съвременна класическа композиция. Искаме веднага да отбележим, че изпълнението на солистите и особено на Мария Цветкова – Маджарова, както и цялостното звучене на оркестъра и хоровете беше на нивото на Уебър. За съжаление обаче като че ли публиката все още предпочита рекламата пред стойностите и не беше изпълнила подобаващо зала „България”. А за това, че произведението е рядко изпълнявано в България маестро Славил Димитров беше отбелязал: „Първо, афишът ни се изпълни с много реквиеми, които са най-често най-хубавите произведения на композиторите и второ - е много трудно за изпълнение. В него има много инструменти – ударни, дървени, голяма брас секция, има орган, пиано, челеста и синтезатор. Причина е именно невъзможността на камерните оркестри да пресъздадат произведението в истинския му блясък, въпреки че има редакции за малки състави”. И така в този състав беше представен „Реквием“ на Ендрю Лойд Уебър в неговия оригинал, нещо което не може да се чуе често…

Маестро Славил Димитров – снимка архив Плевенска филхармония

Когато говорим за гастроли, не можем да не споменем и гостуването на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ в София. Варненският драматичен театър при Tеатрално - музикален продуцентски център Варна по традиция гостува в началото на годината в София с най-новите си постановки. Сред тях този път беше „Драконът“ от Евгений Шварц на режисьора Явор Гърдев с участието на ред известни актьори, между които най-новият носител на Наградата „Икар” за чест и достойнство Михаил Мутафов, който ще получи наградата на церемонията на 27 март. Пиесата „Драконът“, забранена по времето на Сталин, режисьорът дефинира като притча за въплъщенията на властта, която поразява с актуалността си. „Когато детските писатели започнат да пишат за възрастни, въображението им с болезнената си проницателност направо разбалансира света. Това е пиеса за дълбоките човешки интуиции и мотивации, по отношение на които политическите идеологии са само вторична маска, риторическо алиби“, обяснява Явор Гърдев подхода си към текста, превърнат от него в блестяща антиутопия.

Явор Гърдев – снимка Стефан Джамбазов

И още: „Задълбочената политическа философия на тази пиеса изследва ирационалните механизми, които задвижват човешкото общество и открива скритите психологически и интуитивни механизми на политическо действие. Това е пиеса за дълбоките човешки интуиции и мотивации, по отношение на които политическите идеологии са само вторична маска, риторическо алиби”, казва Явор Гърдев. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова, музиката е на Калин Николов. Главните персонажи защитава с майсторство звездната актьорска четворка: Михаил Мутафов, Михаил Билалов, Стоян Радев и Ованес Торосян, заедно с младия Ненчо Костов, 16-годишната Александра Златева от Детско-юношеския театър „Златното ключе“ и 7-годишния Здравко Кънчев от Детската театрална академия „Питър Пан“ при Държавен куклен театър Варна. Във великолепния ансамбъл се вписват адекватно и останалите актьори от различни театрални поколения. Не случайно спектакълът беше три пъти игран при пълни салони в театър „София”.

„Катерина Измайлова” от Шостакович в постановката на Вера Немирова в Пловдивската опера – снимка архив на операта

И още един спектакъл, който е имал проблеми по времето на Сталин и следващата седмица ще бъде показан също в София. Става дума за операта „Катерина Измайлова” от Шостакович, която ще гостува в Народния театър „Иван Вазов” на 22 февруари. Постановката на Пловдивската опера е на Вера Немирова - една от най-успешните български оперни режисьорки в Европа, а диригент е маестро Диан Чобанов. Като театър със силен творчески профил, Опера Пловдив се стреми редовно да включва в репертоара си малко популярни на българската публика творби, които са търсени от ценителите на оперното изкуство по света. Неотдавна там беше премиерата на „Мария от Буенос Айрес“ – единствената танго опера в света, създадена от поета Хорацио Ферер и композитора Астор Пиацола. Този спектакъл ще бъде показан и в София в Народния театър „Иван Вазов” на 20 април. Сюжетът на произведението е базиран на мрачната повест от руския писател Н. С. Лесков „Леди Макбет от Мценска околия“, както е било и първоначално заглавието на операта, преди да изпадне в немилост от Сталин за повече от 20 години. Шекспировата Лейди Макбет може да е тоталният образ на фатална жена, но когато става дума за елиминиране на съперниците, именно Катерина Измайлова на Шостакович може да се похвали с „обирането на лаврите”.

“Катерина Измайлова” - снимка архив на Пловдивската опера

Само за две години след премиерата си през 1934 година операта има огромен успех не само в Ленинград (83 представления) и Москва (97), но също така в Цюрих, Любляна, Пресбург (Братислава), Копенхаген, Стокхолм, Буенос Айрес, Метрополитън опера, Ню Йорк, Кливланд. Днес заглавието от Шостакович предизвиква голям интерес и се изпълнява редовно в десетки чуждестранни театри, между които в Лондон, Сан - Франциско, Милано, Виена, Берлин, Копенхаген, Варшава, Осло и други. В България „Катерина Измайлова“ се представя за първи път от Русенската народна опера през 1965 г. в присъствието на композитора. Режисьор е бил бащата на Вера Немирова - Евгени Немиров. „Катерина Измайлова” е потресаваща с жестокостта и бруталността си драма, а подходът на Вера Немирова не спестява нищо от характера й. Шостакович определя операта си като трагико-сатирична, но казва още: „В тези жестоки условия на живот и любовта е такава.”

Тези думи са определящи и за постановката, която се фокусира върху насилието и унижението на човека, а композиторът превръща музиката в инструмент на онази сила, която се надсмива над абсурдите и несправедливостта на живота. Режисьорката Вера Немирова е гост-професор в Музикалната Академия „Ханс Айслер" в Берлин и доцент във Виенския университет. Нейни постановки се играят във Виенската Щатсопера, в оперните театри в Залцбург, Бон, Хамбург, Пекин, Малмьо и др. Билетите за нейната тетралогия „Пръстенът на Нибелунга" от Вагнер в операта във Франкфурт са разпродадени години напред. Тя репетира в Пловдив с помощта на нейната майка и драматург на проекта - оперната певица Соня Немирова, ��оято е била солистка на Опера Пловдив.

Новият директор на НАИМ при БАН доц. д-р Христо Попов – снимка Стефан Джамбазов

А своеобразен гастрол на артефакти от страната е дванадесетата национална археологическа изложба „Българска археология 2018” в Националния археологически институт с музей при Българската академия на науките (НАИМ при БАН). По традиция изложбата представя най-интересните находки и богат илюстративен материал, плод на теренната работа на българските археолози през предходната година. Повод за организирането на изложбата е Празникът на археолога, 14 февруари. „За нас, посветилите се на тази толкова увлекателна професия, това е възможност в деня на празника да се почувстваме едно цяло, да видим и уважим резултатите от труда на своите колеги и да си припомним, че изследването на нашето минало не е елементарна надпревара, в която всеки се стреми бързо да открие най-много и най-впечатляващи обекти и артефакти, а сложен процес, в който всяка отделна спирка - теренна работа, документиране, консервация и реставрация, научна интерпретация, социализиране и довеждане на информацията до най-широките кръгове на обществото, има своето важно място“, сподели новият директор на НАИМ при БАН доц. д-р Христо Попов.

Стъклена чаша Diatretum - първа половина на IV в. сл. Хр., гробна находка, Ямбол /РИМ - Ямбол/ - снимка Стефан Джамбазов

Изложбата представя 250 експоната от 23 обекта и постери за общо 50 проучвания, различни като вид и хронология - от ранната праистория до Средновековието. Сред тях са продължаващите проучвания на пещерите Козарника и Бачо Киро, праисторическите селищни могили Юнаците, Дуранкулак и Козарева могила, къснобронзовият некропол при Балей, античните градове Аполония, Хераклея Синтика, Сердика, Филипополис и Улпия Ескус, средновековните български столици Преслав и Търново, и редица други. Впечатляващи резултати и интересни находки предоставиха мащабните спасителни археологически разкопки на античния обект при Покровник, Благоевградско по трасето на автомагистрала „Струма“. „Българска археология 2018” ще бъде отворена за посетители до 14 април 2019 г. в Залата за временни експозиции на НАИМ на пл. Атанас Буров № 1 в София. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на съставите

#РЕФЛЕКСИИ #Андрю Лойд Уебър #Плевенска филхармония #Славил Димитров #Варненски драматичен театър Стоян Бъчваров #Драконът #Евгений Шварц #Явор Гърдев #Пловдивска опера #Катерина Измайлова #Шостакович #Вера Немирова #Национален археологически институт с музей при БАН #НАИМ #Христо Попов #археология

0 notes

vprki · 6 years

Text

Критичен поглед: Какво се случи в българския театър през 2018 година

Именно какво се случи в българския театър, а не какво стана. Ставането е въпрос на по-ставяне на нещото, наречено български театър, от някого тук или там в поредицата от останалите неща, а случването е въпрос на случайността; на неговата независима от последователността и нечия воля наместеност и съставеност в нещата. Това пише в анализ за „въпреки.com” театроведът проф. Ромео Попилиев /на снимката - фото Стефан Джамбазов/.

Ставането произлиза от целеполагането и разполагането; от желанието за подреденост, а случването е, така да се каже, от само себе си. Преди около тридесетина години театърът беше стегнат и заключен в целия си процес на ставане от една утопична до оглупяване политическа воля за ставане – вярно, все повече отслабваща и склерозираща през годините. Но дали театърът – впрочем, както и всичко останало - може да бъде оставен на самия себе си и да се саморазвива? Така или иначе обаче, неговото случване вече близо десетина години стана видимо, зависимо от невидимата ръка на пазара. Вижда се, че театърът е зависим от нещо невидимо, но тъй като то не се вижда, като как е движещо, не можем да определим какво става с него. При всички случаи той се нуждае от финансови средства както, за да става, така и да се случва. Случването е по-лесният вариант и не е въпрос на план и на програма във времето. Друг е въпросът дали и как днес у нас може да се предложи и осъществи план и програма за ставането и развитието на театъра - както знаем, многолик в своите видове, жанрове стилове и посоки, в които търси публиките си.

„Нова библия” на Иван Добчев от Програма “Радичков” в “Сфумато”

Но театърът днес не е оставен на публиките си, а на публиката, която в своето мнозинство определя случването му в неговите видове, жанрове и посоки. Така е демократично, стига с господството на елитите. И като цяло се получава един среден път, в който все повече се вливат и изгубват индивидуалностите и стиловете. Като че ли творецът и зрителят в своя път в и към театъра трябва да се изгубят в общото и оттук – в нищото. Дали това не е движение към своеобразен будизъм? Движението към успокоението на застоя? Ако вземем многобройните репертоарни театри в България, трудно можем да посочим някаква особена разлика между тях като собствени политики по отношение на репертоара и естетическите посоки. Разбира се, ще трябва да изключим „Сфумато”, но неговата самотност го извисява като пример просто за случайна особеност, защо не за напълно самостойно отклонение. Но ако е така, не би ли следвало да бъдат създадени още няколко театрални центъра за наблюдаване на различни видове отклонения и изкривявания, и така от демонстрацията на този единичен пример – за какво ли е даден; за добро или за лошо? - да се стигне до разработването на цяла отделна ниша за поместването на различни театрални отклонения?

„Луда трева” по Радичков на Маргарита Младенова в “Сфумато”

Впрочем и тази година „Сфумато” продължи в своя начертана посока, чийто основен жалон в случая беше Програмата Радичков с „Луда трева” на Маргарита Младенова и с „Нова библия” на Иван Добчев, спектакъл с една изключителна пространствена визия. Все пак в София има още един театрален център за по-неконвенционален театър, при това за млади творци: Червената къща. Поне няколко неща си заслужава да се видят там: „Три” на Елица Йовчева, „Дом за овце и сънища”, с режисьор Гергана Димитрова, по текст и в изпълнението на Здрава Каменова и, разбира се, „Животът е сън”, с простата и концентрирана, но изненадващо обхватна интерпретация на пиесата на Калдерон от Дина Маркова и с проникновеното – навътре и навън - изпълнение в главната роля от Боян Арсов. Като че ли остава надежда за доброто случване на театъра ни в лицето на доста от младите творци – режисьори, актьори и сценографи. Трябва да се отбележат също така спектакли като „Приятно ми е, Ива” на Ива Тодорова в Театър 199, „Принцеса Турандот” от Карло Гоци, с режисьор Маргарита Мачева в Благоевград, „Нирвана” на Константин Илиев, с режисьор Максима Боева в Шумен; интересно предизвикателство в този театър е и „Куцулан, или Вълча Богородица” отново на Константин Илиев, в режисурата на Валерий Пърликов.

“Петел” в Младежкия театър, реж. Стайко Мурджев

По големите ни сцени силно впечатление правят спектакли като „Дивата патица” на Ибсен, в експресивно овладяното решение на режисьора Крис Шарков в Народния театър и „Петел” на Майк Бартлет, с режисьор Стайко Мурджев в Младежкия театър. „Неодачници” – представлението на Иван Пантелеев в Народния театър за новите неудачни дачници на Максим Горки в необрехтиански стил – е от малкото, наистина, завършени и цялостни спектакли през последните години. Постановки на утвърдени режисьори като Явор Гърдев с мащабната си работа върху „Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, Теди Москов в Русе с „Коя гад изяде кашкавала”, във Варна с „Уестърн” и в Театъра „Зад канала” с „Аз обичам, ти обичаш, той обича, тя обича” – своеобразна „програма” от иронично-шеговити театрални версии върху образци от италианското кино, Лили Абаджиева със „Защото на мама така й харесва” от Жолт Пожгай в Театър „Възраждане”, Катя Петрова с „Емигрантски рай” от Димитър Динев в Театър „София”, Диана Добрева с „Дебелянов и ангелите” в Пловдивския театър и „Бащата” от Флориан Зелер в Народния театър, както и Неда Соколовска с поредния си документален спектакъл „Поп-фолк хроники” в Театър „Зад канала”, също участват в стабилизирането на носещата конструкция на „сериозния театър” през изминалата година; т.е. на театъра, сериозно и отговорно отнасящ се към своето битие. Впрочем дали такова определение на театъра вече е възможно да застане и устои извън своите кавички?

„Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, реж. Явор Гърдев

Та, какво се случва? Със сигурност съм пропуснал да отбележа и други стойностни спектакли – но колко да бъдат? – вероятно, още десетина. С посочените по-горе, около двадесет, се оказва, че „сериозният театър” е създал, да кажем, тридесетина свои добри отрочета за годината – сравнително разнообразни като вид, жанр и търсения. Така, вероятно, около една четвърт от случилите се да излязат през годината спектакли стават. Дали тази бройка е достатъчна? Но така или иначе, половината от театралната продукция за годината може да бъде разположена в широката ниша на леките жанрове, призвани да забавляват публиката. А тук определението „леки” като че ли няма нужда от кавички – още повече, че лекото в своята летливост няма как и от какво да бъде удържано. Особено се вихри то в Сатиричния театър, но чест гост е и по останалите сцени. Който например види „Островът” от Иво Сиромахов в Сатирата, ще разбере за какво става дума, ще му дойде достатъчно нанагорно от смях и ще се засити на лекота за цяла година. Представете си, че сте Тиранозавър Рекс, жесток и ненаситен хищник и попадате на Диплодокус; на този тревопасен динозавър с огромно, издуто тяло и малка глава. Какво повече ви трябва? И при двете същества центърът на съществуване и жизнена активност са стомахът и местата малко по-долу, а главата на тиранозавъра е толкова голяма само поради нуждата от мощни зъби и челюсти. И на двете същества мозъкът е птичи. Но държавата също се оказва динозавър, след като дотира подобни забавления.

“Бащата” с Владимир Пенев в главната роля в Народен театър “Иван Вазов”

Репертоарните театри у нас, доколкото вече могат да се нарекат такива, са места за случване на неща и за насипна продукция. В тях липсва планът, който в близкото минало беше справедливо отречен, защото минаваше формално „пет за четири” (години). Днес тези театри са в огромната си част и дейност обречени на динозавърски изпълнения и тук-там на високи проектни въжделения. Така или иначе, случилото се не се следи от никого и затова лесно възниква заключението, че по този начин то не е и станало.

“Неодачници” по Горки под режисурата на Иван Пантелеев в НТ “Иван Вазов”

Дилемата случване/ ставане може да се види и като спор между количество/ качество. Това е общ проблем в сектора на културата, изкуството и науката. Очевидно е, че качествата на едно театрално представление, книга, филм, научен проект и др. трудно могат да се докажат сега и тук, на местно ниво. Но и доказването-показването им навън невинаги се приема за меродавно. Така количествените параметри се оказват основно, дори единствено валидни, а за театъра този измерител произтича от публиката: зрител, билет, лев и т.н. Случва се нещо като деленето на атома, извършващо се пак в обемите на количеството. Но то е доказуемо, докато качеството – особено на един духовен културен продукт - не е.

“Дивата патица” от Ибсен в постановката на Крис Шарков

Да вземем за пример изброените по-горе двадесетина театрални спектакли: кои от тях заслужават да бъдат отличени с награди и по този начин – разграничени от останалите? Ако поставим този въпрос на двадесетина души, ще получим всевъзможни отговори, но сумирани, те евентуално ще отчетат няколко от спектаклите като „победители” в различни категории. В тази ситуация обаче и участниците в конкурса, и неговото жури, ще останат дълбоко разочаровани от резултата. Така количественият показател винаги се оказва по-сигурен, защото осигурява на театралното изкуство, което изисква и определени материални вложения, някаква възвръщаемост. По този начин качеството остава на самото себе си; на случването си около границата на задължителната сигурност и сдържания стремеж на собствения риск, както и на опасението от него.

“Дебелянов и ангелите” с режисьор Диана Добрева в Пловдивския театър

Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?” Няма защо вече масите да се бунтуват срещу елита. Те са се разпаднали взаимно в производството и консумацията на буйни изказвания, изяви и жестове; в производството на твърде много театър в прекия и преносния смисъл. Като че ли трябва да помълчим и да се позатворим в себе си. Какво правим, защо го правим, има ли смисъл? Дори в колективно изкуство като театъра творецът има нужда от отдръпване навътре, мълчание и размисъл. От бавно бързане. Не става дума той „да се затваря в кула от слонова кост”, както парнасистите от втората половина на 19 век предлагаха; по онова време са съществували тихи места, а самата слонова кост е била важна колониална стока, докато днес е забранена за търговия. Театърът е пространство, където би следвало истински да се разгръща свободата в нейната духовност и безграничност, но сега той е захванат почти изцяло от пазара.

„Животът е сън” е в интерпретацията на пиесата на Калдерон от Дина Маркова

И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си. ≈

Текст: Ромео Попилиев

Снимки: архив на театрите

#Критичен поглед #Ромео Попилиев #театър

0 notes