#Братя Гонкур

[vprki]

Критичен поглед: Братя Гонкур - консерватори, ненавиждащи революциите, но възхваляващи авангардизма

„Историята е роман за онова, което е било, романът е история на това, което би могло да бъде.“ Тези думи на братята Гонкур - Едмон (1822 -1896) и Жюл (1830 -1870) сякаш изразяват тяхната творческа програма. Произлезли от заможно благородническо семейство, те живеят като рентиери, но са упорити литературни труженици и изтънчени любители на изкуството. Написа за „въпреки.com” Галина Меламед, изтъкната преводачка от френски език и университетска преподавателка по повод 190 години от рождението на Жюл, роден на 17 декември.

Първите им опити са от областта на историята: История на френското общество по време на Революцията и Директорията, История на Мария Антоанета и Жената през 18 век. Те са едни от първите историци наели се с реабилитацията на Мария-Антоанета. Макар че пишат исторически съчинения, подходът им е по-скоро на романисти.

Не ги интересуват големите исторически събития,

а бита, анекдота, развитието на нравите, не се занимават с политическата история, а с историята на обществото. Тези исторически съчинения под форма на разкази, естествено, ги довеждат до романа и то до роман, който почива на задълбочена документация. „Романът след Балзак, пишат те, вече няма нищо общо с романа, който са имали предвид нашите бащи. Романът днес се създава по писмени документи, разказани или преживени, така както Историята се създава от писмени документи. Историците са разказвачи на миналото, романистите са разказвачи на настоящето.“.

Братя Гонкур

За десет години те ще напишат заедно около шест романа, сред които най-известни са „Сестра Филомен“, „Рьоне Мопрен“, „Жермини Ласертьо“. След смъртта на Жюл през 1870 година Едмон ще продължи сам и ще остави още четири романа, сред които е и най-успешният – „Братята Земгано“. „Жермини Ласертьо“ се възприема от съвременниците като първия роман, където „низшите класи“ не са представени в романтичен дух, а е показана цялата мизерия и нищета, в която живеят. Самата Жермини не е измислен образ, а има прототип, прислужницата на братята Гонкур, които едва след смъртта ѝ разкриват истината за печ��лния ѝ живот. 

Емил Зола

„Жермини Ласертьо“, пише Зола, бележи важна дата – за пръв път

мъжът с каскет и жената със слугинско боне

влизат в литературата и са изучени от писатели, надарени с наблюдателност и стил“. В предговорите към своите романи братята Гонкур изразяват подробно своята теория за натурализма, която впоследствие ще вдъхнови писатели като Зола, Мопасан, Юисманс и много други. Но техният натурализъм е по-различен. При братята Гонкур освен желанието да се придържат към детайлно описание на действителността, има и стремеж към символизъм, към създаване на „душевен“ пейзаж, който да съответства на психическите състояние на героите. У тях също така се наблюдава и особен подход към описанието на персонажите и сцените, който впоследствие ще доразвие до съвършенство Марсел Пруст. Читателят постепенно се запознава с различни частици от образа или от описанието и в крайна сметка си го сглобява сам. Светът ни е поднесен в различни моменти и от различна гледна точка, което го прави изключително многообразен, но и много субективен.

Големият салон на дома на братя Гонкур - снимка ��ернан Лошар, архив

Братята Гонкур са странна и интересна двойка, те са като близнаци, живеят заедно, пишат заедно и никога не се разделят. Тъй като имат средства, колекционират скъпи предмети, картини и скулптури и са едни от първите ценители на японското изкуство. Имат много връзки в аристократичните и артистичните среди и от 1851 година, когато на власт идва император Наполеон Трети, започват да пишат прочутия си дневник. От 1987 до 1896 Едмон дьо Гонкур публикува някои части от него, но едва през 1956 година той е издаден напълно и представлява

уникален документ за половин век от историята на Франция.

В дневника си братята Гонкур се разкриват като доста неприятни личности, клюкари, които говорят лошо за всички, за приятелите си, за враговете си, за семейството си. Винаги казват по нещо злостно не само за физиката (Ренан приличал на телешка глава, а  гласът на Льоконт дьо Лил напомнял рязане на пъпеш с нож ), но и за таланта на хората, с които общуват (Мопасан едва ли щял да се препрочита, Флобер преписвал от Шатобриан, а руските писатели Толстой и Достоевски не измислили нищо ново, а копирали всичко от Флобер, Зола и от тях самите). Всъщност те знаят, че дневникът ще се публикува посмъртно и това им позволява да бъдат крайно откровени и дори заядливи. Същевременно в писмата си до Флобер или Жорж Санд и другите им литературни приятели те са крайно ласкави. Всъщност те смятат, че

хвалбите и възторзите никога не са напълно искрени.

Къщата на братя Гонкур в Autueil, Париж - снимка Фернан Лошар, архив

Тяхна е следната мисъл, която показва отношението им към критиката. „Когато видите отблизо хората, които ви аплодират, започва да ви се струва, че хората, които ви освиркват, не може да са чак толкова глупави.”. Независимо от саркастичния тон, който в наши дни би ги превърнал в звезди на социалните мрежи, братята Гонкур са оставили един изключително ценен документ за артистичния и аристократичния живот през Втората империя във Франция. Защото те не описват само обществото на артистите и писателите, но и така наречено светско общество и двора на Наполеон Трети, заобиколен от царедворци, които от верноподаничество пълнели бутилки с водата, в която се къпел императорът.

В наши дни името на братя Гонкур е свързано най-вече с престижната литературна награда, давана всяка година от Академията Гонкур. Академията Гонкур е създадена през 1900 въз основа на завещанието на Едмон дьо Гонкур, в което той завява, че подкрепя и се присъединява към желанието на покойния си брат Жюл. Братята Гонкур искат да възстановят атмосферата на литературните салони от 18-ти век и тази на многобройните обеди или вечери на писателите от 19-ти век. След преждевременната смърт на Жюл през 1870 година, Едмон създава прочутия си „Таван“ и създава „Литературно общество“, което също ще се нарече Академия, но ще се противопостави на Френската академия, която е отказала „безсмъртие“ на велики умове като Балзак, Флобер, Зола, Мопасан, Бодлер и други.

Симон дьо Бовоар печели “Гонкур” през 1954 за романа си „Мандарините“ - снимка архив  

Академията получава статут на сдружение с обществено полезна дейност и

присъжда първата награда на 21 декември 1903 г.

Тя се състои от десет членове. Освен това, в допълнение към наградата Гонкур, Академията присъжда и наградите на Гонкур за поезия (която от 2012 г. носи името „награда на Гонкур за поезия на Роберт Сабатие“), за разказ, за биография („Награда Гонкур за биография на името на Едмонд Шарл-Ру) и награда за първи роман. През 1988 е създадена наградата Гонкур за гимназисти. Освен това има награда, наречена  „Изборът Гонкур в чужбина“, който  се провежда в редица страни, включително и в България. От 1926 г. наградата Гонкур е неотделима от наградата Рьонодо, създадена от десет литературни критици. Без да е органично свързано с него, журито на Рьонодо играе ролята на естествено допълнение към журито на Гонкур, като тази роля се подчертава от обявяването на резултата, което се извършва по същото време и на същото място. От октомври 1914 г. десетте членове на Академията Гонкур

се събират в ресторант „Друан“, на улица „Гайон“,

във втори  район на Париж всеки първи вторник от месеца на първия етаж на ресторанта. Всеки има свой прибор и затова се говори за 10-те куверта на Академията Гонкур, за разлика от креслата във Френската академия. Наградата се връчва в началото на ноември. Ако няма избран лауреат, президентът има двоен глас, за да определи мнозинството. Наградата може да бъде присъдена само веднъж на един и същ писател.

Елза Триоле - една от малкото жени печелили “Гонкур” - снимка архив

Наградата Гонкур все още е най-престижната литературна награда във Франция, защото гарантира на получателя си големи тиражи и евентуално превод в чужбина. Печалбата за издателя е оценена на най-малко три милиона евро в рамките на осем седмици след получаването на наградата. Първият лауреат на наградата Гонкур е Джон-Антоан Но за вече забравения роман „Враждебна сила“. Освен че е много очаквана и ценена наградата Гонкур е и постоянно критикувана, че понякога е „пропускала“ големите автори на 20-ти век: Гийом Аполинер и Колет (артистичният псевдоним на френската писателка и журналистка Сидони-Габриел Колет, която по-късно става член и президент на Академията Гонкур) са първите пренебрегнати писатели. Най-често цитираният пример е присъждането на наградата от 1932 г. на Ги Мазлин за неговия роман „Вълците“, вместо на Луи-Фердинанд Селин за „Пътешествие до края на нощта“. Сред признатите френски автори, някои от които са Нобелови лауреати, но не са почетени от Академията Гонкур, се нареждат Андре Жид, Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Алберт Коен, Клод Симон, Маргарит Юрсенар, Франсоаз Саган, Антоан Блонден, Мишел Бютор и Льо Клезио. Ето защо се смята, че наградата Гонкур не винаги избира най-доброто литературно произведение.

Ромен Гари - снимка архив

Често се твърди, че повечето бивши лауреати са забравени. Има и такива,

които са отказали наградата.

Жулиен Грак, автор на „Бреговете на Сирт“ заявява предварително, че не желае тази награда, която не отговаря на естетическите му схващания за литературата. От наградата Гонкур се отказва писателят от румънски произход Винтила Хоря, тъй като е об��инен в антисемитска и про��ашистка дейност. Интересен е случаят с писателя Роман Кацев, който под псевдонима Ромен Гари печели Гонкур за романа си „Корените в небето“ през 1956, а през 1975 под псевдонима Емил Ажар получава втори Гонкур за романа си  „Животът е пред теб“. (Много специална книга за нас – б. ред. )

Протест на феминистки в кампанията „La Barbe“ за повече жени победителки по време на обявяването на носителя на наградата Prix Goncourt на 4 ноември 2013 г. в Париж, Франция (Снимка: Констанс Декорд / Гети Имиджис). Жените не са с маски срещу пандемия, а с подобия на бради. Тогава наградата е спечелена от Пиер Льометр за романа си „Ще се видим там горе“. На следващата година вече жена печели приза - Лиди Салвер.

Друга критика, често отправяна към Академията Гонкур е, че награждава предимно мъже. През 2015 съотношението е 101 мъже и 11 жени. Първата жена получила Гонкур е Елза Триоле през 1945 година. Втората е Симон дьо Бовоар през 1954. Ала Ирен Немировски, Франсоаз Саган, Кристиан Рошфор, Виолет Льодук, Натали Сарот, и други известни писателки така и не получават наградата Гонкур. Въпреки всичко наградата Гонкур носи престиж и възможности на наградените и всяка година се очаква с голям интерес. През 2020-а година наградата Гонкур  бе присъдена по-късно от обикновено на писателя Ерве Льо Телие за романа му „Аномалията“ (нетрадиционен роман за труднообяснимо събитие), съобщи Франс прес.

Ерве Льо Телие спечели “Гонкур” през 2020 за романа си “Аномалията” - снимка архив

/Романът му се рее из въздуха, но разказва за съвсем земни истории от цялото земно кълбо. Това е роман, изграден от вътрешни романи. Той разказва за един и същи полет от Париж за Ню Йорк, видян през очите на 11 от пътниците на борда. Сред тях са попзвезда от Нигерия, наемен убиец и адвокатка, която си губи делата. Романът трябва да излезе на български език в издателство „Колибри“ през 2021 – б. ред./ Ерве Льо Телие е на 63 години. Той е математик по образование, бивш журналист, а „Аномалията" е осмият му роман. „Човек никога не очаква награда като „Гонкур". Първо, не пише, за да я спечели, а след това не си представя, че е възможно да я получи", каза Льо Телие. Решението беше обявено от президента на академията „Гонкур" Дидие Декуен. (Заради пандемията журито не заседава в парижкия ресторант „Друан", а във формат видеоконференция – б. ред).

Гробът на братя Гонкур - снимка архив

Всъщност какво оставят братята Гонкур освен името на престижната литературна награда?

Богато и разнообразно творчество,

съставено от романи, пиеси, исторически есета, огромна кореспонденция и уникален дневник в 25 тома. Една странна съдба на аристократи, естети, изпълнени с презрение към всички, които не разбират техния дендизъм (Литературата трябва да издига публиката до своето ниво, а не да се спуска до нивото н�� публиката), но пишещи за презрените класи, чиято съдба трябва да разплаче читателите точно така, както ги разплаква съдбата на богатите. Те са скептици, които уж ненавиждат лицемерието (Не се съмнявайте, че в нашата епоха човекът, който пише за Красотата, Истината и Добротата, е грозен в лице, лъжец по своята природа и интригант в действията си), но не престават да злословят, когато са сами, (Да признаеш таланта у своите приятели е по-трудно, отколкото да го признаеш у своите врагове), рентиери, които работят неуморно (На този свят трябва много да правиш и много да искаш: съсредоточаването върху само едно нещо е скучно), консерватори, ненавиждащи революциите, но възхваляващи авангардизма в изкуството, истински литературни импресионисти, които обаче умеят да формулират афоризми напълно в стила на 18 век (С възрастта тишината става приятелка на човека). В последните години се забелязва нарастващ интерес към тяхното творчество. Тази година излезе книгата на Пиер Менар ( Pierre Ménard, Les infréquentables frères Goncourt), който с много любов и чувство за хумор описва тези забележителни творци от края на 19 век. ≈

Текст: Галина Меламед

Снимки: архив