#Александра Ивойлова

[gabriellezz]

За "На дъх разстояние" - фотохайга и икебана

„На дъх разстояние“ – една необичайна изложба, която очаквах с нетърпение.За втора поредна година Александра Ивойлова излага свои фотохайга заедно с композиции по икебана на Богдана Нейко-ва – Енко, Валентина Герова – Барина и Марчела Колева – Йосуй със съпътстващи събития – тази година с танцов пърформанс на Момера Здравкова и чайна церемония на Криси Прахова.. Поредицата от събития превърна…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Красивият път на сефарадската песен

„От Толедо до Пловдив. Пътят на еврейската сефарадска песен”. Един уникален спектакъл завладя публиката в театралната зала на НБУ. Изграден върху малко познати любовни градски романси, на езика, съхранен отпреди 500 години – ладино, в майсторската обработка на акад. Николай Кауфман. Съчетани в обща линия, в сложна хармонична сплав: музика, театър, мултимедия. Автор на сценария, режисьор и изпълнител е Ева Волицер.

Сцената е подредена в очакване. Вдясно столове и пюпитри, пред които ще седнат трима музиканти, за да оживят пространството с музикален пролог. „Сефарад“ на древния език иврит е страната Испания, а пришълците от онези далечни места са наречени „сефаради“, което би могло да се преведе и като „испанци“. Векове наред тези пришълци от католическия Запад носят генетичния спомен за своята далечна иберийска прародина, като продължават да говорят на нейните наречия, да пеят песните и да разказват на децата си приказки от времената и на езика на Сервантес. Този език, като малък самотен сал, люшнат сред разбунения туркоезичен, елински и славянски океан, оцелява и до днес, векове след онази юнска нощ на 1492-ра.”

снимка - Симон Варсано

Пътят е започнал. Ева Волицер вече е разказала за него така артистично, че и��торията се е вплела в предстоящия спектакъл.

Чуй звъна на моята китара,

чуй, прекрасна, за болката в песента ми.

Обработките на всички романси запазват автентичната им красота, а поетичните текстове в тях преливат от едно настроение в друго. Наслагват се в нишката на пътя. Подкрепени от стилна и оригинална мултимедия. Дали е Цанко Лавренов, Ел Греко, Модилиани, Шагал, или просто звездно небе – картините в голям мащаб органично се вплитат в сценичното действие, превръщат се в изображение на песента, на нейния смисъл, емоция, настроение. Едва забележимо раздвижени (анимация – Елена Ванева), те оживяват без да се накърнява надвременната им статичност. Така съществуват в сегашния миг – и винаги. В някаква метафизична реалност.

В два през нощта ще отпътувам

със всички приятели.

Покрай твоя прозориц ще мина

свирейки на мандолина.

снимка - архив на спектакъла - НБУ

Особено силен е мизансценът с играта на сянката върху червено пано – ярко открояваща се, веднъж дублираща движенията на актрисата, веднъж сама, уголемена. В чувствения си танц черният силует нараства, заема пространството, гори в любовен плам. Пластиката на ръцете изразява страдание, стремеж към нещо, към някого – в неистовото желание на душата да постигне любовта си.

Елате, приятели, в черно да се облечем,

че душата ми ще отлети,

преди времето й да дойде.

Танцът, красноречив, театрален, прониква в дълбочината на песента (хореография – Татяна Соколова). Пределно разширявайки разказа в нея, той го превръща в реално преживяване. Нищо в танците не се повтаря – всяка песен има свое движение, своя пластичен изказ. А песните са изпълнени от Ева Волицер с плътен, топъл тембър, който разкрива индивидуалния им характер. Музикално, с отработен детайл. В съпровод на великолепни инструменталисти – триото Явор Желев – флейта, Виделин Джеджев – цигулка, Христо Нейчев – акустична китара. Те свирят на сцената, напомняйки ни за домашните концерти, за серенадите на влюбените младежи. И какъв синхрон в спектакъла – в движение, звук, пластика, образ, слово! Ева Волицер говори, пее, танцува, играе … С няколко щриха представя разказа – на една песен – и на всичките заедно. На техния път. Пътят на сефарадските евреи – той сякаш най-ярко се очертава в любовния романс: чувственост, нежност, страст, болка – тъй силна, че „води до смъртните дни“, самоирония, жизненост, стремеж към красота. Тук се разкриват обичаите, тук е животът на длан. „Звезда“, „Анжела“, „В два през нощта“, „Старият съпруг“, „Мушон“, „Капризната дъщеря“ – всяка от четиринайсетте песни е преведена на български, поетичният текст проговорен – със смели, открояващи се интонации, с ясно послание.

снимка - архив на спектакъла - НБУ

Цветовете на сцената, подбрани от авторката на декори и костюми Яна Дворецка, носят удоволствие за очите. Цари вечерна атмосфера – нощна лампа, кресло, спуснат шал; дълбоки тонове, нюансирана светлина. Знаците на условността могат да отправят зрителя под луната, покрай прозореца на любимия, у дома в усамотение и размисъл … Знаците – по пътя на асоциативността те могат да изградят цялостната картина на преживяването. Леко, с усмивка, ще прозвучи: „Мамо, не искам дебел мъж, / защото в леглото ще прилича на мечка. / Мамо, не искам слаб мъж,/ защото в леглото ще прилича на котка. / Ах, какво ще правя, какво ще правя / с толкова капризна дъщеря.“. Или: „Мушон го взех, / Мушон го оставих, / Мушон го държа в ръцете си. / Мушон ще го взема и за ръцете и за краката! / Ах, Мушон, / търся те и не те намирам – / за да се любим.“ Но ще чуем и дълбоката лирика: „Ти си живата звезда, / която се спуска към мене. / Дойде да ме вземеш/ и да ме обгърнеш / в своите прегръдки.“

Ева Волицер в спектакъла - снимка Симон Варсано

Впрочем песните са разделени в три дяла, от инструментални интермедии, според своя характер. Финал е прочутата „Алелуя“ от Ленард Коен, изпълнена на английски. „От Толедо до Пловдив. Пътят на еврейската сефарадска песен.“ Това е спектакъл, който се помни. Който може да се връща в съзнанието. Предстоят още представления – проектът е част от програмата на Пловдив 2019 – Европейска столица на културата. Предстоят нови вълнуващи срещи, при които творци и зрители ще бъдат в единство. При които перфекционизмът и професионалното майсторство ще получават овациите на публиката. Пътят продължава …

Текст: Александра Ивойлова

Снимки: Симон Варсано и архив на НБУ