fukkindropout

[fukkindropout]

Възмутен, вече не

 Късно вечер. Всички се прибраха, или почти. Паля цигара и един вид преговарям всичко което преживях поредната вечер на вън. Не съм сигурен вече дали дори може да се нарече преживяване... в ада преживява ли се? Не. Не се опитвам да бъда като повечето 'пубери' и само да се оплаквам... но замисли се. Какво ме чака навън? Чака ме едно задръстване. Един кръговрат. Хора с различни лица, но еднакви мисли. Малко или много, вече разбирам родителите които твърде много пазят децата си. Седнахме на пейка, аз и приятели. Големи хора, вече ще завършват. Мъже, един вид. Разговорът започна, и то какъв беше. Пореден естествено. "Тази малката, дето е осми клас... да тя, ами те я 'минаха' и нея вече. А пък оная от снощи, сещаш ли се? Била друсала кокаин. Представяш ли си, братле?" Чудното в разговора не бяха думите изпол��вани по време на него. Беше нещо друго. Беше това че повече се зачудиха от къде имат пари за кокаин, примерно. Не се зачудиха защо. Не се зачудиха да и кажат да спре. Не се сетиха че това е бъдеща майка. Настояща дъщеря. Нечия тайна любов. А тя е там. В парка. Легнала е на пейка и едвам може да си каже името.

[fukkindropout]

Глупост

 Поредна вечер в която мислите изпълват главата ми до такава степен че не издържам и трябва да ги сформирам някъде. Не знам кой ги чете или изобщо дали някой някога ще ги чете но се чувствам толкова по-добре след всяка една сесия на писане. Поредната вечер в която излязох в опит да социализирам. Поредната вечер в която се изпълних с отчаяние. Какво правя тук? Защо съм тук? Всяка една минута тук е като тест за самоконтрол. Изпит по самообладание. Няма бъдеще тук. Няма и да има скоро. Бъдещето ни е по парковете и се напива с евтин алкохол. Настоящето ни е глупаво и задръстено. Хвалим се с миналото си но ако същите апостоли и герои на родината бяха живи щяха да плюят по нас. Ужасни сме. Разрушихме всичко. Провалихме се. Но не, няма да сложа вината върху себе си. Може би... малко. Но не всичката. Изгубено поколение. Идиоти. Четеш книга, тъп си. Кълчиш кръст на мазни ритни, много си готин. Речникът ми е приличен и средностатистически богат, но опитам ли се да разговарям използвайки го те просто си мислят че им се подигравам. Умното звучи като подигравка. А глупостта мили приятели... глупостта е реалността.

[fukkindropout]

Илюзия

 Има две форми на контрол. Едната форма е затвор в който виждаш решетките и можеш да ги докоснеш. Другата форма е затвор в който не виждаш решетките и си мислиш че си свободен. Точно колко свободен си? Свободен си да работиш, за да консумираш. Свободен си да живееш, за да умреш. Свободен си да си намажеш филия и да седнеш да гледаш телевизия. Децата учат за света затворени в стаи, където им се карат когато погледнат през прозореца. Там ги учат какво да мислят, и всеки един с различен поглед над нещата бива оценяван като 'слаб'. Отличният е този който най-добре помни и повтаря. Завършваш и започваш да консумираш. Свободен си уж, да си казваш мнението, но кажеш ли нещо различно по-добре си изкопай гроба сам. Илюзия е че сме свободни. Свободни сме да сме роби. Свободен си да си избереш присъдата. Свободен си сам да си избереш хипнозата. Свободен си да си избереш собственика. Изборите които правиш в живота си точно колко контролират живота ти? Свободен  ли си в момента да правиш това което искаш, или нещо друго те окупира. Това нещо има ли значение всъщност, или има повече значение за някой друг? Ей човеко, свободен ли си бе?

[fukkindropout]

Натъжих се.

 Живеем в свят където нормално първото нещо човек да направи при раждането си е да заплаче. Знаеш или не защо точно плачеш, ти плачеш. Избрани хора след това рядко плачат, но на повечето и след това им се налага. С течение на времето сам избираш за какво плачеш... Но защо? Има ли всъщност значение дали плачеш. Някъде четох че сълзите са това за душата което е сапунът за тялото. Как точно се омърсява душата? Тук може да се започне огромен дебат, но щом плачем значи най-вероятно нещо ни натъжава. Натъжаваме се от много работи в днешно време. Натъжих се днес поради много причини. Събудих се с петдесет стотинки в задния джоб и пет цигари. Звънна ми телефона, не посмях да вдигна, може би беше приятел да ме кани на кафе. Как да му кажа че нямам пари за пореден път? Не отидох и на училище, не защото нямам желание, просто не мога да понеса пореден ден да ми къркори стомаха в стаята докато учителката ме кара да правя нещо което не искам. Запалих цигара и чаках някой да се прибере вкъщи, току виж и закуска да ми донесе. Отказах че след час и нещо, отидох с приятел които също нямаше много средства и си взехме кафе от машина и пушихме по цигара. Говорихме си за това какво може да направим ако имахме пари. Прибрах се само за да заваря скандал който ме очакваше. Ти си виновен, ми казаха. Заради теб сме така. Брат ти пак отиде на училище само с петдесет стотинки, а ти ходиш кафе да пиеш. Много си бил хитър. Телефон отново се чу. Момичето, най-важния човек за мен беше от другата страна. Искаше да се видим... как да изляза с нея и да и кажа да ми плати кафето? Отказах, и тя не беше много доволна. Натъжих се.

[fukkindropout]

Ходих на кафе днес...

 Кафене. Място където хората отиват да социализират, да пият по едно питие с приятели и/или познати... да разтоварят като цяло. Нали? Не. Поне не тук... Сядаш, всички те гледат, може би не са доволни от това как си облечен, в повечето случаи просто така са научени. Да те гледат лошо. Нито една усмивка. Идва момиче да те попита какво ще желаеш. Мрази си живота. Няма търпение и днешния ден да свърши. Казваш и, тя тръгва към бара. Поглеждат я всички жадно, тук-там някой ще и каже че ще я скъса, или нещо от този сорт. Всички един вид се състезават кой може да бъде по-интересен и по-шумен. Всеки жадува внимание, може би защото не го е получавал като малък. Какво да правиш на такова място? Изпиваш си кафето без захарта която си искал, понеже сервитьорката е твърде заета да си мечтае за по-добър живот и е забравила да ти я донесе, и казваш че имаш работа. Тръгваш си, отново лошите погледи като за последен път и толкова.

[fukkindropout]

Мамо виж, блог си имам!

 Първа публикация. Последна... може би. Не знам кой би прочел това, може и просто да пиша на себе си. Комфортно е.  Прекрасен ден за започване на нещо ново. Музиката кара панелът сякаш да вибрира в атмосферата на детските гласове които едвам се чуват. Блог си направих, мамо виж ме. Не бих предположил като малък че това ще правя на тези години... представях си доста различни неща. Сега и тези деца си представят подобни, сигурно. Но как да им го обясниш? Кажеш ли им нещо просто ще си помислят че говориш през г**а си... да се спасяват, мен никой не ме спаси.