#фотони | Explore Tumblr posts and blogs

readeverymorning · 7 years ago

Text

ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ВЪНШНИЯ СВЯТ

ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ВЪНШНИЯ СВЯТ – GÖRAN BACKLUNDREFUTING THE EXTERNAL WORLDGÖRAN BACKLUND2014 г.(с) Превод АТИ, 2017 г.

Съдържание

Глава 1 – Две страни на реалността.

Глава 2 – Нашият апарат за преживяване (на реалността)

Глава 3 – Нашето преживяване е неделимо/цялостно

Глава 4 – Космос

Апендикс

Глава 1

Две страни на реалността

“Не си ли се чудил винаги” – започнах своя разговор с Уолт – “дали нещата наистина съществуват, когато вече не ги наблюдаваме?” “Не мога да кажа, че съм се чудил” – казва той, – “но съм твърде сигурен, че съществуват.” Ние водим непринуден разговор, но това е сериозна тема и той го знае. Уолт бе дошъл при мен, за да узнае истината. Той обаче гледа на тези въпроси като основани на мистика и на ню ейдж ала бала, а не на рационална, научна мисъл, а той се гордее много с това, че е именно рационално и научно мислещ човек.

“Вземи тази чаша кафе например” – казвам аз. – “Как можем да знаем, че тя ще е все още тук, след като затворим очи?” “Хм, ами …” “Още повече” – казвам аз, преди той да може да отговори – “как знаем, че тя съществува точно сега?” Той изглежда озадачен. “Какво искаш да кажеш?” – казва той, сочейки чашата. – “Тя е очевидно точно тук.” Моята първа задача винаги е да разсея този реализъм на здравия разум, който когато погледнем по същество, наистина не е нещо повече от мъгляво мислене. За повечето хора най-очевидното нещо е, че ��ие имаме пряко усещане на външния свят – има обач�� едно безпогрешно противоречие в това да поддържаш, че си в директен контакт със самите неща и в същото време да правиш разлика между това как те ни изглеждат и какви са в действителност – и въпреки това, всички изглежда че прилагат това двойнствено мисленене ала Джордж Оруел през цялото време.

„Виж какво, когато ние се приближаваме до някакъв обект и той изглежда че става по-голям, ние не вярваме, че той действително нараства, нали?” – е начинът, по който обяснявам аз на Уолт. „Предполагам, че не” – отговаря той. „И когато виждаме една чиния под ъгъл, ние не вярваме, че тя наистина придобива елипсовидна форма, нали?” „Не, тя просто така ни изглежда.” Този начин на мислене – разграничаването между това как дадено нещо изглежда и какво е всъщност – е очевидно несъвместим с всяка идея, че ние сме в директен контакт с действителния свят.

Поддържането на тези взаимно противоречащи си гледни точки означава да настояваме, че ние едновременно виждаме нещата каквито са наистина и че не ги виждаме по този начин – който е точно този вид мъгляво мислене, който искаме да елиминираме.

“Ние трябва да разберем, че ако вярваме, че светът е различен от това как ни изглежда, ние допускаме, че не виждаме нещата директно” – обяснявам аз. – „И тъй като ние наистина мислим по този начин” – продължавам аз, – „тъй като наистина различаваме света от начина, по който той ни изглежда, ние трябва да се съгласим, че не сме в директен контакт със самите неща, че ние не виждаме света директно и че всичко това” – аз разпервам широко ръце – „е просто една представа за света.”

Уолт изглежда малко озадачен. Това са нови идеи, които не се възприемат лесно веднага. Той обаче записва нашите разговори, за да може да се завърне към тях по-късно. Не е нужно той да схване всеки аспект на всеки детайл веднага. Аз ставам и започвам да се разхождам из стаята. „Друг начин да погледнеш на това, е да вземеш предвид илюзиите на възприятията” – казвам аз. – „Те може би най-добре илюстрират защо ние не виждаме света директно.” „Как така?” „Искам да кажа, ако сме в директен контакт със самите неща, как става така, че правата пръчка изглежда изкривена, когато е наполовина потопена във вода? Дали тя наистина се изкривява?” „Не, разбира се, че не. Тя само изглежда така” – отговаря Уолт.

„Точно това искам да кажа. И ако ние признаем тези илюзии, т.е. ако ги признаем за това, което са, ние трябва по необходимост да приемем разграничението между действителния свят и начина, по който го преживяваме, тъй като думата илюзия предполага ситуация, при която нашето субективно преживяване представя погрешно обективната реалност.” „Това добре“ – казва Уолт. – „Това звучи смислен��.” „Има и друг пример: Да кажем, че някой друг наблюдава същата потопена пръчка от друг ъгъл. Той ще има напълно различно преживяване, нали? То ще бъде радикално различно от нашето, макар ние да гледаме един и същи предмет, нали?” „Да.” „Но ти би ли спорил, че пръчката някак се трансформира, в зависимост от това кой я наблюдава?” „Не, разбира се, че не.” „Тогава трябва да заключим, че начинът, по който тя изглежда от всяка наша гледна точка, трябва задължително да е нещо отделно и различно от пръчката такава, каквато е, което по същество остава скрито от нас.”

„Скрито от нас?” – пита той. – „Какво имаш предвид?”

Аз сядам отново. „Виж какво”- казвам, облягайки се назад с ръце зад главата си. „Ние имаме две страни на реалността, нали така? От една страна, имаме света такъв, какъвто ни изглежда.” – Аз правя движение с ръка, за да покажа, че имам предвид всичко, което съставя настоящото ни преживяване – стаята, в която сме, мебелите, всичко наоколо. Уолт следи движението на ръката ми с поглед. „Нека наречем това светът на явленията” – казвам аз. – „Това е, което се появява в преките ни преживявания.” „И това е ‘представата‘, за която говореше преди?” – пита той. „Точно така. Това е начинът, по който светът ни изглежда.” – Той кима с глава.

„И от друга страна” – продължавам аз, – „ние имаме света такъв, какъвто е сам за себе си – обективна реалност. Това е светът, какъвто е, независимо дали ние го гледаме, или не – така нареченият действителен свят.” „И ти казваш, че той е някак скрит от нас?” „Да. Естествено ние не можем да го видим.” „Защо не?” Аз се колебая за секунда. В този момент аз бих могъл да му кажа накъде води целият този разговор, как той е бил заблуден и даже защо разговаряме за тези неща преди всичко. Това обаче не е моментът да поставям под въпрос вълшебната приказка. Ако карам прекалено бързо, той ще блокира и ще престане да слуша.

Уолт, както и почти 99.9 процента от всички останали, мислят, че този така наречен действителен свят, е фактически, а не илюзорен. Това, което правим сега, е, полагане на основите, за да мога по-късно да го убедя в противното, така че всъщност той да няма нужда да повярва, а просто да види, директно и без усилия, без да се обляга на някакъв външен авторитет, убеждение, догма или теория – просто да узнае. Имайки обаче предвид колко здраво Уолт се е вкопчил в съвременния консенсусен модел на реалността, това ще бъде едно изследване на стъпки – в началото с основни допускания на неговия начин на мислене – за да мога в един момент да издърпам килимчето под краката му, като в същото време той да може да осмисли какво се случва в действителност. Така че засега ще напредваме бавн��.

„Защо не можем да я видим?” – пита той отново, напомняйки ми, че водя разговор с него.

„Ох” – връщам се аз към момента, до който бяхме стигнали. – „Ако можем да го видим, това ще бъде наше преживяване – светът на явленията. Но тъй като ние дефинираме обективната реалност като това, което съществува, когато не гледаме, логиката подсказва, че ние не можем да я видим.”

„Не съм сигурен, че следя мисълта ти” – казва Уолт.

„Няма страшно. Ще се върнем към това след минута. За момента нека просто признаем, че ние наистина мислим в термините на тези две страни на реалността.” Уолт кима утвърдително. „Разбира се,” – казва той. „Сега, ако вземем примера с чинията, ние можем да помислим, че няма много различие между двете страни – може би ние мислим, че разликата е само въпрос на перспектива. Но когато наистина се замислим, даваме си сметка, че нашите мисли относно реалността касаят едно доста по-фундаментално различие. Това ще рече, че когато наистина помислим добре, ние разбираме, че разликата между света, какъвто ни изглежда, и света, какъвто е сам по себе си, е много повече от разлика в перспективата.“

„Тогава къде е разликата?” – пита Уолт.

„Ами, от какво е направен действителният свят?”

Той мисли известно време, преди да отговори: „Атоми и молекули, и такива неща” – казва той.

„Но не това е, което намираме, когато погледнем директното си преживяване, нали? И макар учените и философите непрекъснато да ни говорят, че всичко е съставено от частици и сили, когато погледнем сами, ние откриваме нещо напълно различно.”

Той започва да се оглежда и аз решавам да му помогна. „Ние не виждаме света, какъвто е сам по себе си – ние не виждаме сили, или фотони, или субатомни частици, но когато гледаме наоколо, ние виждаме света такъв, какъвто ни го показват нашите сетива. Когато разглеждаме директните си преживявания, светът се оказва съставен от цветове, звуци, усещания за допир, не от атоми, молекули и подобни неща.” Той се концентрира още повече. Това обръщане към собствените преживявания, към това, което можем да открием сами, е от изключителна важност – и наблюдавайки поведението на Уолт, то изведнъж ме кара да си припомня своите собствени търсения. Аз гледам на тези отминали дни с голяма благодарност – така както ще прави един ден Уолт, когато той сам си спомни тези моменти, когато едва е започнал да разнищва същината на нещата.

„Ти си прав” – казва той. – „От гледна точка на моя директен опит, светът е направен от цветове, звуци и докосвания. Никога не съм мислил по този начин.” Аз кимам. „Тези усещания – зрителни, слухови и тактилни, съставят нашите преживявания на света. И независимо колко внимателно се вглеждаме и увеличаваме пикселите, субатомните частици, които вярваме, че изграждат света, всъщност никога не участват в нашите преживявания. Единственото, което някога срещаме, са тези възприятия.”

„Тогава всичко това” – Уолт посочва с жест из стаята – „е просто … нещо умствено?”

„Точно така. Визуални усещания. Цветове. И още нещо: Ние никога не поглеждаме към другата страна на тези усещания, за да видим какво всъщност се намира там. Ние никога не знаем дали образът, който виждаме, е коректно представяне на реалния свят – дали субатомните частици, които вярваме, че съставят света, са нещо, което действително съществува.”

„Но …”

„Между другото, това важи и за учените. Единственият свят, който те могат някога да изследват, е т��зи” – аз разпервам отново ръце – „по-точно светът, какъвто ни се представя чрез нашите сетивни органи. Свят съставен от тези усещания. Най-доброто, което тези учени могат да направят, е, да изследват тези изображения в напразни опити да отгатнат какво има от другата им страна.” Разбира се, от тяхна гледна точка, те изучават реалността. Но ако самите изображения не отговарят на това, което реално се намира там отвъд, единственото, което изучават и научават, са усещания – и ние никога не можем да знаем дали изображенията съответстват на реалността.

„Все едно, че ние живеем в тази частна виртуална представа за света, от която не можем никога да избягаме.” Това е начинът, по който обяснявам аз на Уолт. „Едно неизбежно съновидение, което просто представя една реалност, която е направена завинаги непознаваема поради един прост факт:”

Той ме гледа с широко отворени очи: „Какъв факт?”

„Ти никога не можеш да направиш така, че да преживееш нещо различно от собственото си съзнание” – отговарям му аз.

* * *

„Нека изясним нещата” – казва Уолт. – „От една страна, ние имаме действителния свят, по същество съставен от субатомни частици, които никога в действителност не виждаме, и от друга страна, имаме нашите непосредствени преживявания, които са категорично различни от обективния свят във всяко отношение – това са просто зрителните, слухови и тактилни усещания, които съставят света, какъвто го познаваме и отвъд които не можем никога да погледнем.”

„Да, това обобщава доста добре нещата” – казвам аз. – „Но какво се намира помежду им?”

Уолт мисли за секунда: „Какво искаш да кажеш?”

„Поначало кое отделя тези две страни?”

Той мисли малко по-дълго време, след което ме изненадва с правилния отговор: „Аз ги отделям” – казва той.

„Точно така. Ти си с единия крак в обективната реалност – мястото, в което съществуваш – и с другия крак си в своето непосредствено преживяване. И това, което отделя двете страни, е твоят апарат за преживяване, където физическата реалност от една страна, става очевидна като сетивно преживяване от другата страна.”

Уолт мисли известно време: „И под моят „апарат за преживяване” предполагам, че имаш предвид мозъка?”- пита той.

„Или това, от което произлиза нашето преживяване” – отговарям аз.

„Установено е, че нашите преживявания биват произведени от мозъка” – обяснява Уолт.

„Ти го наричаш ‘мозък‘, но няма нищо, което да подсказва, че този наш сетивен апарат не може да бъде един компютър, който генерира сетивно съдържание в една сложна симулация, или нещо подобно.”

„Искаш да кажеш, че можем да се намираме в Матрицата?”

„Или може би всичко това” – аз се оглеждам наоколо – „е просто един сън в един космически ум. Или нещо подобно. Искам да кажа, че това, което поражда нашето преживяване, не е част от него, както една видеокамера не може да бъде открита във филма, който произвежда. Така че изследването на изображенията не ни говори нищо за средството, което ги е произвело, в какъв вид реалност съществува това средство, или даже дали въобще съществува някаква обективна реалност зад тези изображения. Всичко, което знаем, е, че има изображения – нашето директно преживяване – и всяка идея, че има нещо отвъд тях, остава едно недоказуемо допускане.”

„Но според тази логика, възможно е да няма и ‘апарат за преживяване’, нали така?”

„Правилно. Може би няма нищо освен това поле на преживяване” – казвам аз, оглеждайки се наоколо. – „Но докато поддържаме идеята за една ‘обективна реалност‘, един така наречен „апарат за преживяване” трябва да съществува по необходимост, за да отговаря за субективните ни преживявания на тази реалност. Той идва като част от комплекта, така да се каже.”

Той мисли известно време: „Поправи ме, ако греша, но нашият обикновен ежедневен свят е просто един мираж, представен от сетивния ни апарат – чиято природа е неизвества – и когато ние мислим, че наблюдаваме света, ние всъщност гледаме миража.”

„Не мисля, че ‘мираж’ е правилната дума” – казвам аз.

Уолт мисли за момент: „В такъв случай какво ще кажеш за ‘реплика на възприятието‘?”

„Може би. Но това предполага, че нашето преживяване действително отразява една обективна реалност. То ще бъде ‘реплика‘, ако наподобява оригинала.”

„Искаш да кажеш, че нашето преживяване може да не отговаря на това, което наистина съществува?”

„Как можем да знаем?” – казвам аз. – „Единственото, което можем някога да знаем, са нашите собствени възприятия. Действителният свят – в случай че такъв свят въобще съществува – остава скрит от нас.”

„О, правилно” – спомня си той. – „Аз съм в капана на собственото си преживяване.”

„’В капан’ е силна дума, струва ми се. Ти просто не можеш да стъпиш встрани от своето преживяване, за да видиш какво има отвъд него, това е всичко.”

„Аз живея в това частно виртуално изображение на един свят, който завинаги е затворен за мен” – казва Уолт. – „В какъв смисъл не съм в капан?”

Повдигам рамене: „Искаш ли да излезеш навън?”

„Мога ли?” – пита той.

„Ами ако отвън няма нищо?” – отговарям аз.

* * *

И разбира се, ние сме се запътили натам – да отречем обективната реалност.

Да я отречем – не само да докажем, че не можем да знаем дали тя наистина съществува, както безброй много хора са направили преди мен – не, аз говоря за нещо друго.

Аз говоря за това да я отречем отвъд всякакво съмнение.

Аз говоря за това да я оборим с неопровержима логика, докато тя просто се разпадне безвъзвратно.

Настъпи време да се дипломирате, хора!

Това, което направихме дотук, е просто да очертаем къде се намираме. Ние започнахме да разплитаме кое какво е и да набелязваме в общи линии консенсусната реалност, но сега е време да отиде�� отвъд това. Време е да продължим надолу в заешката дупка и да осветим с една неподправена честност всички тези примери на погрешно мислене, които са се спотаили там долу.

И това е всичко, за което апелирам – обикновена рационална честност. Уолт изглежда отворен, но болшинството хора не са. Те не желаят да видят – те не са щастливи там, където се намират, но също така се страхуват да се размърдат.

Хенри Дейвид Торо веднъж писа: „Аз отидох в гората, защото исках да живея целенасочено, да се изправя само срещу основните факти на живота и да видя на какво те могат да ме научат, за да не стане така, че когато достигна до смъртта, да открия, че не съм живял.”

Това е, което се изисква – решимост да живееш целенасочено и устремено, лице в лице с основните факти на живота. Единственият начин Уолт да не успее да види нещата ясно след това упражнение, е по пътя на простото отрицание, да си сложи капаци на очите, както правят хората винаги, когато биват изправени пред нови и смущаващи идеи относно реалността – хора от миналото, на които сега гледаме и клатим глави в удивление как са могли да вярват в нещата, в които са вярвали.

Изборът да не живееш в отрицание може да изглежда лесен на теория, но само суетата ни кара да мислим, че сме еволюирали повече от нашите прадеди, които са изгаряли вещици на кладите. Ние сме все още дълбоко вярващи, даже и днес. Ако обаче осъзнаем, че нашите вярвания и убеждения са, които изграждат стените на нашия затвор, ние също така ще можем да разберем, че само честността ще ни направи свободни.

Глава 2

Нашият апарат за преживяване (на реалността)

„Сега нека те попитам” – казвам на Уолт, който се е завърнал за втория ни разговор. – „Защо небето е синьо?”

Той ме поглежда, подозирайки подвеждащ въпрос, за което донякъде е прав. „Ами нека видим” – казва той. – „Небето отразява светлина само с определена дължина на вълната” – започва той, броейки на пръсти, – „която след това достига до очите ни, след което, посредством някакъв сложен процес в мозъка, синьото се появява пред нас по някакъв начин. Във всички случаи нещо подобно.”

„Но защо това събитие произвежда специфичното усещане за синина? Защо не червенина, или някакво друго усещане, като например звук?”

Той не очакваше това. Усмихва се и мисли известно време: „Добър въпрос.”

„Някаква идея?”

„Ти ми кажи.”

„Това трябва да е така, защото природата на нашия апарат за усещане и преживяване го прави така.” – казвам аз.

Това го кара да се замисли. Впечатлен съм колко сериозно приема всичко това, обмисляйки внимателно всяка своя дума.

„Каквото и да излиза от някаква система” – продължавам аз, – „неизбежно приема форма и съдържание, които са определени от пр��родата на тази система.”

Това ��розвуча доста по-сковано, отколкото очаквах. Във всички случаи това е важен момент. Независимо какво събитие в обективния свят предизвиква у нас някакво усещане, как изглежда това усещане трябва в крайна сметка да бъде определено от нашия апарат за преживяване.

Усещането, което изпитваме, когато докоснем един предмет, има своя специфична природа и уникални характеристики точно защото нашият апарат за преживяване ги прави такива. И когато видим цветове, те изглеждат по определен начин, защото нашият апарат ги е произвел така.

Правя друг опит да обясня това на Уолт.

„Нашето преживяване трябва неизбежно да бъде моделирано според природата на нашия апарат за преживяване, който е източникът на това преживяване, и следователно трябва в края на краищата да определи формата и характеристиките на възприятията, които излизат от него. С други думи, небето е синьо – не мокро, не твърдо и не шумно – единствено защото нашият апарат за преживяване го прави такова.”

Той мълчи, смилайки нещата в главата си. Здравият смисъл ни говори: че нашето преживяване съответства на това, което е около нас нас; че ние виждаме точно изображение на реалния свят; че предметите съществуват малко или много такива, каквито ги възприемаме. А това да кажем, че сетивният ни апарат е отговорен за формата на нашето преживяване? Пълна лудост! Но как може да бъде по друг начин? Ако приемем, че възприятията ни за нещата са непосредствени, т.е. че ние ги виждаме точно каквито са, ние трябва да приемем, че действителният свят е съставен от цветовете, които виждаме, от звуците, които чуваме, и от това, което останалите ни сетива ни показват. Ние ще трябва да повярваме, че предметите наистина стават по-големи, когато ги приближаваме и че чинията, видяна под ъгъл, наистина приема елипсовидна форма – но ние не вярваме в това. Не, именно защото предметите изглеждат, че стават по-големи, когато всъщност не са, ние трябва да заключим, че външният им вид не трябва да бъде определен от това какви са сами по себе си, а в крайна сметка от апарата, през който те стават осезаеми за нас.

Уолт се оживява: „Почакай, ти искаш да кажеш, че няма съответствие между начина, по който предметите ни изглеждат, и това какво представляват сами за себе си?”

За момента аз искам Уолт да схване само тази идея.

„Аз казвам, че начинът, по който те ни изглеждат, може да съответства, но може и да не съответства на самите предмети – но дали съответства, зависи не от самите предмети, а от природата на посредничещия апарат, чрез който те се появяват.”

Разбира се, няма начин предметите да бъдат такива, каквито ни изглеждат.

Нашето преживяване трябва неизбежно да приеме формите, определени от природата на апарата, чрез който те се проявяват, и резултатът от това е, че формите на предметите такива, каквито ни изглеждат, са по необходимост различни от формите на самите предмети. Тоест, един предмет сам за себе си е невъзможно да има формата, в която се явява в нашето възприятие, тъй като тази форма не е нищо друго освен начините, по които нашият апарат за преживяване прави този предмет осезаем. И така, ние можем да бъдем сигурни, че предметите такива, каквито са сами по себе си, не са точно такива, каквито ни изглеждат.

Това е така, разбира се, ако съществуваха поначало. А те не съществуват. Уолт обаче твърдо вярва, че те съществуват, че обективният свят е реален и правилният подход е не да хвърля истината в лицето му, но внимателно да го ��аведа до едно място, където той сам да може да открие как и къде неговите допускания за реалността са станали погрешни.

Ние се придвижваме бавно, но упорито. Боравенето с убежденията и вярванията на хората е деликатен процес и аз искам всичко да протече гладко, да не оставим нито един камък не преобърнат – повече от това, което предполага една обикновена дискусия.

Уолт изглежда изгубен. „Добре, нека видим дали можем да погледнем на това от друг ъгъл” – казвам аз. – „Да вземем нашия сетивен апарат за секунда. Ако неговата природа бе различна, нямаше ли и преживяванията ни да са различни?”

„Предполагам, че да.”

„Например напълно е възможно един хипотетичен сетивен апарат да произвежда преживяване, което за околните би изглеждало нещо кръгло, а за наблюдателя – квадратно.”

„Разбира се” – казва Уолт.

„Или става дума за нещо напълно различно, някакво преживяване, което бива представено в категории, които са ни непознати, и следователно то да не е нещо, което можем да си представим.”

„Като прилепите? Да предположим, че те използват някакъв вид биологичен сонар, за да добият представа за своята околна среда. Ние не можем да си представим какви са техните усещания.”

„Разбира се, но какво ще кажеш за апарат, който произвежда преживявания, които са напълно едноизмерни, като малки дози от сетивни впечатления, които се появяват едно по едно?”

„Вероятно възможно на теория” – казва Уолт, – „но ми е трудно да повярвам, че такова същество би оцеляло твърде дълго време.”

„Но формата на нечие преживяване определя ли способността за оцеляване? Има ли някаква задължителна връзка между двете? Не може ли например един робот със свръх напреднал изкуствен интелект да оцелее много добре в този свят? Разбира се, той ще може да функционира, стига само да има необходимите сензори, за да взаимодейства с околната среда – като през всичкото време не произвежда никакви чувствени преживявания! Нещо подобно на апарата на Марс!”

„Предполагам, че си прав.”

„Виж сега, това едноизмерно възприемащо същество би могло много добре да оцелее в една сложна среда, ако неговото действително тяло – не това, което се появява в неговото едноизмерно преживяване, но това, което съществува обективно в реалния свят, е снабдено с правилните средства, които да отговарят на тази околна среда, докато през всичкото време то вярва, че ‘живее’ в едноизмерния свят на своите преживявания. Много подобно на филма „Матрицата”, където героят спи в един инкубатор, докато през всичкото време си мисли, че се разхожда в реалния свят. И в двата примера реалната житейска ситуация на героя е твърде различна от тази на неговото преживяване.”

„Да, разбира се. Но защо разговаряме за едноизмерни чувстващи същества?”

„Защото аз искам да подчертая, че формата на нашето преживяване задължително няма нищо общо с нещата такива, каквито са.”

Уолт кима в съгласие. Той разбра. „Добре” – казва той.

Глава 3

Нашето преживяване е неделимо/цялостно

„И така, ние установихме, че формата и съдържанието на нашите възприятия трябва задължително да бъдат определени от природата на нашия апарат за преживяване” – казвам аз на Уолт.

Той кима. „Нещата изглеждат такива, каквито са, защото нашият апарат ги прави такива” – казва той.

„Точно така. Сега да вземем една ябълка. Една обикновена, червена, сочна ябълка. Претендирай за момент, че тя е действително тук в ръката ти.”

Уолт затваря очи за минута. „О кей” – казва той.

„Усещайки нейната форма, би ли се съгласил, че кръглата форма на тази ябълка е едно усещане?”

„Да.”

„Но тогава, ако кръглата форма на тази ябълка е просто едно усещане, произведено от твоя сетивен апарат, може ли действителната ябълка да е кръгла сама за себе си?”

Сега се приближаваме към съществената част – да задаваме действително въпроси относно самата обективна реалност. Сега Уолт е в състояние, при което можем да започнем да се фокусираме върху неговите допускания относно реалността, да ги анализираме внимателно и да видим дали все още изглеждат смислени. Ако не, ние можем да ги отхвърлим, едно по едно, като отстраняването на люспите на глава лук, докато от сърцевината не остане нищо.

„Ами, разбира се, че не можем да бъдем сигурни” – казва той. – „Ние вече установихме, че не можем да отидем по-далече от нашето преживяване; ние не можем да проверим какво има отвъд него. Аз обаче не виждам никаква причина защо това да не бъде най-малко възможно, ако не вероятно – ябълката да бъде кръгла сама за себе си.”

„Моля те помисли какво в действителност имаме предвид под думата ‘кръгъл’.”

Това изглежда прекалено очевидно, за да изисква някакво замисляне, защото той отговаря моментално: „За мен това е напълно ясно.”

„Но ние откъде сме взели това понятие? Какъв е произходът на тази дума?”

Това е важно прозрение. Ние формираме понятия, като дестилираме своите преживявания в думи – ние обобщаваме тяхното съдържание; създаваме символи, които ги представят в тяхно отсъствие – за да ги използваме при разсъждения и за да комуникираме с околните. Понятията не са ни дадени по някакъв начин; т�� са извлечени и формирани от нашите преки преживявания и значенията, които те имат, трябва следователно да бъдат „заземени” във възприятията, от които са били извлечени. Ако проследим назад формирането на едно понятие и потърсим неговото определение, както и определението на неговото определение и т.н., в крайна сметка ще достигнем до едно сетивно възприятие. Ако това не стане, ние имаме в ума си не понятие, а празна дума.

Опитвам се да обясня това на Уолт. „Точно така” – казвам аз. – „Ние формираме понятия като абстрахираме и това, от което абстрахираме, не може да бъде, нито може да произлезе, от нещо друго освен от нашия директен опит. Дали имаме едно конкретно понятие като „ябълка”, или нещо по-абстрактно като „храна”, в основата на неговата йерархична структура лежи, като окончателна отправна точка, нищо друго освен директно непосредствено възприятие.”

„Е, и?” – Уолт се чуди накъде се опитвам да го поведа с всичко това.

„Така че понятието „кръгъл” е извлечено от ��сещания. Думата извлича своето значение от възприемането на нещо кръгло!”

„Е, и?”- казва той.

„Тогава, как може една ябълка да бъде кръгла сама за себе си, когато под „кръгла” ние имаме предвид усещането за кръглост? Може ли действителната ябълка да прилича на едно усещане? Може ли ябълката да бъде ‘като’ едно възприятие – чиято природа и външен вид са определени от нашия апарат за възприемане? Може ли тя за бъде ‘като’ нещо такова?”

Уолт изглежда озадачен. Той не казва нищо.

„С други думи, може ли ябълката, такава каквато е сама за себе си, да бъде ‘като’ ябълката, каквато ни изглежда?”

Той мисли известно време. „Това е въпросът, да – но той изглежда неразрешим, защото ние не можем да знаем каква е ябълката сама за себе си. Тя е отвъд нашето (сетивно) преживяване.”

„Аз мога да те уверя, че има решение” – казвам аз. – „Трябва само да се вгледаме по-внимателно.”

„В какво?”

„В това как мисленето и езикът деформират това, което е пред очите ни.”

* * *

„Какво искаш да кажеш?”

„Какво ще кажеш, ако има начин да познаваме нещата, каквито са сами за себе си, макар да не можем директно да ги наблюдаваме?”

„Как?”

„Докато можем да си мислим, че няма граница за това, което е възможно да съществува отвъд нашите преживявания, истината е, че има една граница. Макар да не можем да достигнем до обективната реалност, за да наблюдаваме сами, ние можем да знаем със сигурност, че има някои неща, които просто не са там.”

„Но как можем да знаем това?” – пита Уолт.

„Защото те задължително не са там, по определение. Разграничението между нашето преживяване и обективната реалност има присъщо в своята логика факта, че това, което съществува от едната страна, не може да съществува от другата. С други думи, ние можем да знаем само с помощта на анализ, че например ‘радост’ и ’болка’ никога не могат да съществуват отвъд възприятията ни. Субективните преживявания могат да съществуват не повече в обективната реалност, отколкото въображаемите неща могат да съществуват в реалния свят, или реалните неща могат да съществуват във въображаемия свят.”

Аз правя пауза, за да съм сигурен, че Уолт следи мисълта ми. „Въображаемите неща не съществуват в реалния свят, защото ако съществуваха, те нямаше да бъдат въображаеми, а реални” – обяснявам аз. – „По подобен начин, нашето преживяване не може да бъде част от обективната реалност, защото обективната реалност е такава точно защото тя не е преживяване.”

Уолт мисли. „Но може би ‘радост’ и ’болка’ съществуват по някакъв начин извън нас” – казва той. – „Ние откъде можем да знаем?”

„Да кажем, че те могат да съществуват, е безсмислено съждение. Едно преживяване по никакъв начин не може да съществува независимо от личния опит. Всеки, който твърди, че това е възможно, изказва очевидно противоречие. Радостта е радост само когато е преживяване – в противен случай това не е радост.”

„О кей. Но това не ми помага особено. Така или иначе никой не мисли, че радостта и болката същетвуват извън възприятието.”

„Съгласен съм. Но какво ще стане, ако открием, че ‘кръгъл’ е също както ‘радост’? Че тя е просто една форма на собствената ни субективност?

„А можем ли?”

„Единственото нещо, което ни спира да видим това като очевидна истина, са мисленето и езикът”- отговарям аз.

* * *

„Нашето понятие за ‘преживяване’ е свързано с модел на възприемането, който включва три елемента” – казвам на Уолт. – „Има субект на възприятието, който съм аз, след това има акт на възприемане, което е мое качество, и на последно място има възприеман обект.”

„О кей” – съгласява се Уолт.

„Ние казваме, че ‘аз виждам една ябълка’, или ‘аз чувам един шум’, но факт е, че това разделение между ‘аз’, ‘виждам’ и ‘ябълка’ е само концептуално. Тези три елемента – ‘аз’, ‘виждам’ и ‘ябълка’ не са част от прякото ни преживяване. Те не отразяват това, което се случва.

„Тогава какво се случва?” – пита той.

„Един кратък анализ, който вече направихме набързо, разкрива, че елементът ‘аз’, който се отнася до мен, субекта на възприятието, трябва задължително да бъде извънпреживяването. Нашето преживяване възниква чрез един апарат, който самият не е обект на преживяване.”

„Точно както камерата не се появява в снимката и художникът не е в картината” – казва Уолт.

Аз кимам в съгласие: „ … при, което остават другите два елемента: актът на възприемането и неговия обект.”

„И как е възможно да ги обясниш?” – пита той. – „Аз съм твърде сигурен, че има процес на виждане на даден обект. Виж тук например” – Уолт повдига своята чаша: „Това е една чаша кафе”- казва той, жестикулирайки все едно, че говори на полу глухи стари хора.

При това и двамата се засмиваме. Ние отново сме в игриво настроение и аз решавам да си направя майтап с един малък експеримент. „О кей” – казвам аз. „Тази чаша, която твърдиш, че виждаш, от какво е направена?”

„От керамика, струва ми се.”

„Имам предвид в твоето директно зрително преживяване.”

„Да, аз говоря за моето директно зрително преживяване” – казва Уолт.

„Не е ли по-правилно да се каже, че в твоето директно зрително преживяване чашата е съставена от цвят? Ти всъщност виждаш ли нещо друго освен цветове? Не е ли керамиката просто една идея, едно понятие, извлечено от преживяването на цвят и от допира и звука?”

Той поглежда отново чашата: „Ами, предполагам, че да.”

„Значи ти си съгласен, че в директното зрително възприятие няма нищо друго освен цветове?”

Той оглежда внимателно чашата: „Аз виждам форми и светлина, и цветове.”

„Но формите са просто специфични прояви на светлината, нали?”

„Да, така е.”

„И аз съм сигурен, че под ‘светлина’ ти имаш предвид различни светлосенки, които са просто различни цветове. Една много силна светлина не е ли просто проявление на белия цвят?” – питам аз.

„Добре. В моето преживяване на чашата няма нищо друго освен цветове.”

„Тогава има ли ‘една чаша’ и цветове на чашата?”

„Какво искаш да кажеш?”

Ти имаш ли преживяване както на даден обект, така и на неговите цветове? Или само на цветовете?”

„Не, ти си прав” – казва Уолт. – „Само на цветовете.”

„Значи няма никаква чаша, а само определено съчетание на цветове, което ти наричаш ‘чаша’?”

Той се усмихва: „Правилно. Няма чаша. Само цветове. Аз виждам само цветове.”

„А какво ще стане, ако ти кажа, че това не е вярно?” – отговарям аз.

* * *

„Всъщност, в този момент няма да се изненадам. Искаш да кажеш, че аз не виждам цветове?”

„Виж за какво става дума: Ти не ‘виждаш’ ‘цветове’, защото цветът и виждането му са едно и също нещо. Ако кажем, че това са различни неща, това предполага разделение между ‘��иждане’ и ‘видяно’, което просто не съществува в нашето преживяване.“

„Моля, продължавай” – Уолт изглежда заинтригуван.

„Нека първо поговорим за виждането” – започвам аз. – „Кой е единственият критерий, за да кажеш, че ‘виждаш’?”

Уолт мисли няколко секунди: „Това, че имам виждащи очи.”

„Значи това има нещо общо с твоите очи?”

„А няма ли?”

„Но ти виждаш в съня си, нали?” – питам аз.

„Не зная дали бих нарекъл това ‘виждане’” – казва Уолт.

„Защо не?”

„Защото когато виждаме нещо в един сън, след това ние не мислим, че действително сме го видели, наистина.”

Искаш да кажеш, че това, което се появява в съня, не о��разява нищо обективно съществуващо? Че всичко е било в главата ти?”

Той кима: „Точно така.”

„Но ти как знаеш, че това не е същото, което се случва и точно сега?”

Той мисли известно време: „Прав си. Не зная.”

„Въпреки това, нещо наистина се е появило в съня. И то се е появило визуално – и фактът, че това се е случило, е това, което имам предвид под ‘виждане’, независимо какво то е означавало, или представлявало, или обозначавало.”

Уолт кима мълчаливо. Аз продължавам: „Ако под ‘виждане’ имаме предвид нещо като ‘точно схващане на външни обекти’, тогава, разбира се, ние не ‘виждаме’ в нашите сънища. Но тъй като не можем да бъдем сигурни дали точно схващаме външните обекти даже когато сме будни, то ние трябва да оставим отворена логическата възможност, че ние не ‘виждаме’ и в будно състояние, което е абсурдно, тъй като фактът, че виждаме, е нещо дадено просто от това как го определяме. Следователно ‘виждане’ може единствено да означава, че нещо се появява визуално, независимо дали то е точен израз на нещо реално.”

Той мисли известно време: „Добре, съгласен съм.”

„Сега, какво означава ‘се появява визуално’? – питам аз. – „Какво представлява едно визуално преживяване, сравнено със слухово или тактилно преживяване?”

Уолт мисли, преди да отговори: „Това трябва да е цветът” – отговаря той.

„Точно така. Когато нещо се ‘появява визуално’, ние имаме предвид, че в преживяването ни се появява цвят. И след като вече сме установили, че ‘визуално появяване’ е еквивалентно на виждане – неизбежното заключение трябва да бъде, че присъствието на цвят е, което разбираме под виждане.”

Уолт изглежда скептичен. Аз опитвам друг ъгъл.

„Претендирай за момент, че очите ти са отстранени от някой зъл учен” – казвам аз, – „и че твоят лекар не ти дава никаква надежда да върнеш зрението си.”

Уолт се подсмива: „Добре.”

„Но изведнъж, по някакво чудо, цветовете на света се появяват пред теб, точно както преди, когато си виждал.”

„Добре.”

„Всичко изгглежда точно както преди, освен разбира се, двете зеещи дупки, където преди са били очите ти.”

Уолт се усмихва отново.

„Сега, въпреки че нямаш очи, някой би ли могъл да те убеди, че не можеш да виждаш, че ти си въобразяваш неща и прочие?”

„Предполагам, че не.”

„Защо не?” – питам аз.

„Защото фактът, че виждам, ще бъде някак очевиден.”

„Точно така, защото присъствието на цвят е това, което имаме предвид под виждане” – казвам аз. – „Отново, как би определил, че виждаш? Ако се появяват цветове, значи виждаш! Ако има нещо червено или синьо, или жълто или някакъв друг цвят, или комбинация от цветове, присъствието им в нашето преживяване е това, което имаме предвид под виждане!”

„Добре, когато в преживяването ни присъства цвят, ние наричаме това ‘виждане’. Приемам това.”

„Хубаво! Тогава какво е цвят?”

* * *

„Нека например вземем цвета червен” – казвам аз. – „Понятието червен, както всички други понятия, е било извлечено от преките ни преживявания. Това ще рече, че ние сме видели нещо червено и сме направили дума за него. Нали така?”

„Разбира се. Моля, продължавай.”

„Следователно понятието за червено извлича значението си от това преживяване. Когато говорим за него, ние знаем какво имаме предвид, поради това, че сме го преживели. Това звучи ли ти добре?”

„Да” – отговаря Уолт.

„Сега, когато ние говорим за червено, или между другото за всяко друго качество на обектите, ние може да сме под впечатлението, че тези качества могат да съществуват обективно, т.е. извън нашето поле на възприятие. Ние мислим, че нещо може да бъде червено, кръгло или твърдо, независимо дали ние го преживяваме като такова, или не. Нали така?”

„Разбира се.”

„Но понятията, които отразяват тези качества, са били извлечени не от външни за нас неща, а от визуални и тактилни усещания, възникващи от нашия апарат за преживяване. Така че червен, кръгъл и твърд трябва да имат значения, основани на тези усещания.”

Уолт кима в съгласие: „Но даже и червен, кръгъл и твърд да се отнасят до усещания” – казва той, – „какво ги спира да съществуват като обективни реалности извън нашето преживяване?”

Добър въпрос. Възприятията, от които са извлечени нашите понятия, не са ни дадени отвън – те възникват от нашия сетивен апарат и неговата природа определя как те ни изглеждат. Как възприятията ни изглеждат, как ги усещаме, каква е формата им са единствено начини, по които те стават очевидни за нас. С други думи, тъй като нашият сетивен апарат е този, който определя как ни изглеждат нещата, понятията, които имаме, трябва да се отнасят точно до това –именно до начина, по който нашият сетивен апарат решава да направи част от някакво явление очевидно – защото това е всичко, което представляват възприятията – тяхното съдържание е напълно продукт на начина, по който нашият сетивен апарат реши да ги направи да изглеждат.

„Казано по различен начин” – продължавам аз, – „не става дума за това, че възприятиятаса едно нещо, а начинът, по който те изглеждат – друго нещо. Аз може да съм създал това впечатление – че съществуват както възприятия и начина, по който те ни изглеждат; че има едновременно възприятие и начин, по който то ни изглежда очевидно. Но не – начинът, по който възприятията ни изглеждат, е единственото, което съществува.”

„Какво имаш предвид?”

„Например, според нашия опит, няма такова нещо като цвят и отделно начин, по който той ни изглежда, а начинът, по който той ни изглежда, изчерпва всичко свързано със съществуването на цвета. Начинът, по който той ни изглежда, е това, което имаме предвид, когато говорим за даден цвят.”

Уолт кима: „Предполагам, че това е вярно” – казва той.

„И така, отново, какво спира един цвят от това да съществува извън нашето преживяване? Един цвят не е нищо повече от това, което ни изглежда. И защо нещата не могат да бъдат твърди сами по себе си? Твърдостта е нищо друго освен начина, по който я усещаме със сетивата си.”

„Мисля, че схващам” – казва Уолт.

„Това е природата на всички възприятия – няма възприятие и отделно начин, по който то ни изглежда, а има единствено начин, по който то ни изглежда.”

„Така че отново” – продължавам аз, – „понятията, които имаме, ��а абстрахирани от, и съответно се отнасят за точно това – начина, по който възприятията ни изглеждат, и както са ни поднесени от нашия сетивен апарат. Така че няма начин, по който ‘червен’, ‘кръгъл’ или ‘твърд’ могат да съществуват извън нашето (сетивно) преживяване. Това, което те представляват, са просто усещания и те не могат да бъдат, нито по някакъв начин да наподобяват, на нещо извън нашето преживяване, тъй като това, което прави възприятието това, което е, е начинът, по който то ни изглежда – и по абсолютно никакъв начин нещо извън нашето преживяване не може да представлява такова нещо.”

„Хм-м, защо да не може ‘да представлява’? Можеш ли да дадеш пример?”

„Разбира се” – казвам аз. – „Тъй като начинът, по който то ни изглежда, е това, което имаме предвид, когато говорим за ‘червен’, няма начин това да съществува извън нашето преживяване. Това да твърдим, че ‘червен’ съществува извън преживяването ни, означава по същество да твърдим също, че това как то ни изглежда, може да съществува извън преживяването ни, което е очевидна безсмислица.”

Това свърши работа. Уолт се оживи: „Нека видим дали съм разбрал правилно” – казва той, след което седи мълчаливо няколко секунди, преди да заговори отново: „Един цвят не може да съществува извън нашето преживяване, тъй като начинът, по който той ни изглежда чрез нашия сетивен апарат, е неделима част от това, което означава да бъде цвят.”

„Бинго!”

„Уха, малко ми е трудно да се опитам да проумея това.”

„Това може да стане по-очевидно, когато осъзнаеш, че същото преживяване е източник на друго понятие. Вече би могъл да отгатнеш кое точно.”

„Уолт се замисля за секунда, след което се усмихва. „Виждане” – казва той.

„Точно така – цветът и това да го видим, са едно и също нещо.”

„Уха!” – възкликва Уолт.

„По-общо казано, едно възприятие и начинът, по който то ни изглежда, са едно и също нещо. Един звук и начинът, по който той ни звучи, са едно и също нещо. И същото важи по отношение на чуването. Един цвят и начинът, по който той ни изглежда, са едно и също нещо, което имаме предвид и под виждане. Ние обективизираме тези възприятия и си представяме, че те съществуват независимо от нашите преживявания, но преди всичко точно това, че са част от нашето преживяване, ги прави това, което са. Тоест, начинът по който възприятията ни изглеждат, е еквивалентно на това, което са.”

Уолт кима с глава. Той няма възражения.

„Един цвят не може да съществува независимо от опита ни, защото ако си го представим по този начин, ние трябва да отделим виждането от цвета, което означава да отделим цвета от това, което той е, а именно виждането. Всеки начин на мислене, при който цветът е разглеждан обективно, включва този концептуален трик, който неизменно ни довежда до ситуация, при която ние трябва да си представим виждането като нещо, което съществува, независимо от преживяването.”

Това е нещо твърде сериозно и Уолт ще трябва да се потруди, но аз не съм привършил. „Ние не преживяваме даден цвят отделно от това да го видим” – продължавам аз, – „тъй като това са просто различни думи за едно и също нещо. Всъщност, един цвят съвсем не е ‘един цвят’, както обикновено си мислим за него, т.е. като нещо присъщо на предметите извън нашия опит, което очаква да бъде видяно. По-скоро, правилният начин да мислим за цвета, е като пример за, или проявление на виждането. И след като цветът и виждането му са концептуално еквивалентни, т.е. тъй като се отнасят до едно и също явление, а именно присъствието на червенина, или синина, или жълтина и т.н., изразът ‘виждане на цвят’ предполага едно разделение, което просто отсъства от нашия опит. Няма такова нещо като виждане, отделно от видяно – има само виждане! Няма никога виждане нанещо – по-скоро това, което виждаме, и неговото виждане са едно и също нещо. Това е едно и също събитие. Има само ��ервенеене, синенеене, предметеене – всички те различни проявления на виждане.”

Правя пауза, за да проверя дали Уолт следи мисълта ми. Той е спокоен, така че аз продължавам: „И сега ние можем да започнем да разбираме защо нещата такива, каквито са сами за себе си, не могат да имат цвят и защо не могат да бъдат кръгли или твърди – цветът не е нищо друго освен виждане, така както формата и мекотата не са нищо друго освен усещане. Един предмет не може да бъде твърд сам за себе си, тъй като твърд е проява на усещането. Нито той може да бъде червен или кръгъл, ако под тези думи разбираме проява на виждане – тъй като поначало тези понятия са били извлечени от виждането.” – Аз изчаквам малко това да „попие”, преди да продължа. – „И по никакъв възможен начин виждането и усещането не могат да съществуват независимо от преживяването, защото виждане и усещане не са нищо друго освен преживяване!”

„Значи ние не ‘чуваме’ един ‘звук’ или не ‘усещаме’ даден ‘допир’?”

„Не, има само чуване и усещане. Ние не усещаме едно възприятие – има само усещане! Това е неделимата природа на всички преживявания!”

„О кей” – казва Уолт, – „аз разбирам, че самото нещо не може да има цвят, и че не може да бъде твърдо, но ми се струва, че все пак може да бъде ‘кръгло.’ Можеш ли да поясниш?”

„Има два начина, по които можем да възприемем кръглата форма” – казвам аз, „като зрително възприятие и като тактилно възприятие, нали така?”

„Да, ние можем да видим кръгли неща, както и да пипнем кръгли неща.”

„Тогава можеш ли да видиш, че нещо е кръгло независимо от цвета му?”

„Какво искаш да кажеш?”

„Ако отстраним всички цветове от дадена картина, в какъв смисъл нещо в нея все още може да бъде ‘кръгло’?”

„Хм. Предполагам, че не може. Всъщност там няма да можем да различим абсолютно нищо.”

„Точно така. Предметите са само ‘предмети’, докато имат очевидни граници, които във визуален смисъл, са просто цветове. И понятието ‘кръгъл’ не е нищо освен определено съчетание от цветове, които както демонстрирах, не са нищо друго освен виждане. ‘Кръгъл’ не може никога да означава нещо друго освен случай на виждане.”

„Разбирам.”

„Сега, направи същия мисловен експеримент, но с тактилното усещане. Елиминирай от всички предмети усещането за допир, което както демонстрирах, не е нищо освен усещане – и тогава няма смисъл, при който може повече да го наричаме ‘кръгъл’.”

Уолт кима. „Предполагам, че си прав” – казва той.

* * *

Сега Уолт е на път да премине през следващата врата – тази, която води до това място, където нанасяме окончателния удар върху това, което крепи цялата конструкция. Сега, след като той разбира, че формите и особеностите и външният вид на света не са нищо освен преживявания като такива, а именно, че има само усещане, само виждане, само чуване и т.н. – той ще трябва да премине последния километър от това пътешествие, което е поел. Дали той знае къде то свършва? Разбира се, че не, но застанал пред тази врата, той със сигурност трябва да забележи табелата, която виси над нея, в която са гравирани внимателно следните няколко думи:

„Виж какво, има грешка в начина, по който мислим за реалността.

Грешката е системна.

Нещата не са такива, каквито изглеждат.”

Глава 4

Космос

„Мислих по повод разговора, който проведохме” – казва Уолт.

„Е, и?”

„Сега вече разбрах за какво става дума. Признавам, че беше прав. Качествата, които възприемаме по отношение предметите, не принадлежат на самите предмети; те съществуват просто като усещания в субекта, който ги възприема. Това обаче, което наистина съществува – и което съставлява самите предмети – е физическа материя, която при взаимодействието си с нас, кара усещанията да възникнат в нас, в нашия апарат за преживяване/сетивен апарат.”

Ох, майчице!

Той продължава да копае: „Реалността, такава каквато е, няма форма или цвят. По-скоро тя е нещо съставено от време и пространство, където съществуват субатомни частици. Тези частици взаимодействат с нашето тяло, пораждайки процес в нашия мозък, който прави възможно цялото това преживяване. И цялото това нещо е подчинено на законите на квантовата механика.”

Уолт ме поглежда с очакване да потвърдя вълшебната приказка. Мога да видя обаче, че дълбоко в себе си той знае, че този кораб потъва.

„О, виждам какво искаш да кажеш” – казвам аз. – „Всичко това обаче – допускането за частици и струни, и енергия, и квантова механика – всичко това зависи от съществуването на независимо физическо пространство, в което те съществуват. Такова обаче няма.”

Уолт ме гледа с широко отворени очи. Минава известно време. „Значи ти казваш, че няма свят извън нас? Че нищо не съществува?” – пита той.

До този момент отсъствието на обективна реалност е една идея, която никога не се е вдигала над нивото на едно освежаващо предположение. Това никога не е представлявало истинска заплаха за възгледа на Уолт относно начина, по който нещата съществуват. Но сега самият той, неговото собствено тяло от месо и кости, е поставено под въпрос.

„Това е така” – казвам аз. – „Остават само тези възприятия.” – Аз разпервам ръце.

„Ние сме в Матрицата?”

Аз се усмихвам при споменаването на филма: „Да, но няма такова нещо като извън нас.”

Уолт не може да повярва. „Ти не си сериозен, нали?” – казва той, клатейки глава. „Това е лудост.”

Дотук ние просто жонглирахме с интересни идеи. Сега обаче той чувства заплаха и нещата ще стават още по-зле. Една от топките за жонглиране предстои да се удари в нещо много съществено и когато това се случи, Уолт няма просто да реши, че е прекарал един успешен ден, доволен, че е провел няколко рунда със своя интелектуален спаринг партньор. Не и когато съществената част, върху която се крепи животът, бъде издърпана под краката ни и се окаже напълно разрушена.

Уолт крачи нервно напред и назад. „Виждаш ли, аз мислих върху това след последния ни разговор” – казва той. – „Ти трябва да знаеш, че аз наистина предвидих възможността действителният свят да не съществува. Това, което не мога да разбера обаче, е, как ти можеш да бъдеш толкова сигурен в това! Доколкото мога да преценя, вероятностите са еднакви и в двете посоки.”

„Спомни си как идеята за един външен свят е само това – една идея?” – казвам аз. „Едно недоказуемо допускане, върху което е построено всичко.”

„Е и какво? Ако искаш да знаеш, допусканията могат да бъдат основателни”- казва той. – „Какво те кара да мислиш, че това не е?”

„Защото аз съм открил недостатък в самото допускане.”

„Как така?” – пита Уолт.

„Нека първо да ти дам едно сравнение, за да видиш точно какво имам предвид в случая.”

„Моля.”

„Чувал ли си за квадратни окръжности?”

„Никога не съм виждал такова нещо.”

„Мислиш ли, че те съществуват?”

„Не зная, вероятно не съществуват.”

„Е, някои хора мислят, че те съществуват, докато други са на противното мнение, но има и трета позиция” – казвам аз.

„Каква е ��я?”

„Има хора, които разбират, че квадратните окръжности могат нито да съществуват, нито да не съществуват, защото даже и когато говорим за тях, ние изпадаме в логическо противоречие.”

„Противоречие?” – пита Уолт.

„Нещо не може да има едновременно четири страни и да няма четири страни. По определение, една окръжност не е квадрат, така че квадратната окръжност е вътрешно противоречив израз.”

Уолт мисли. „Добре, аз мога да видя това” – казва той. Значи когато казваме, че квадратната окръжност съществува, или че не съществува, и в двата случая ние говорим безсмислици, от логическа гледна точка.”

„Точно така.”

„Тогава какво общо има това с външния свят?”

„Допускането за съществуването на такова нещо, или даже за възможността то да съществува, е логическо противоречие – точно както квадратната окръжност. Даже когато говорим за това, ние говорим безсмислици” – казвам аз.

„Ти казваш, че атомите, радиоактивността и електричеството не съществуват? Че не съществува вселена?”

„Идеята, че тя може да съществува, е абсурдна” – свивам рамене аз.

„Човече, това е лудост” – казва Уолт.

„Може би. Но е истина!”

* * *

„Добре, тогава как точно допускането относно (съществуването на) външния свят е противоречиво?” – пита Уолт.

„Нека започнем като признаем, че преди да се появи идеята за един външен свят, е съществувала идеята за едно обективно физическо пространство. Обективно означава, че то съществува независимо от нас” – казвам аз. – „Ние вярваме, че извън нас има една вселена, независимо дали ние я наблюдаваме, или не, дали съществуваме, или не. Съгласен ли си?”

„Разбира се. Това е основното предварително условие.”

„Би ли се съгласил също, че допускайки съществуването на едно обективно пространство, ние трябва първо да си го представим?”

„Какво искаш да кажеш?” – пита Уолт.

„Ами ако претендираме, че е възможно да има независимо физическо пространство, ние трябва първо да си представим какво е това, което мислим, че се намира там.”

„Предполагам.”

„Без предположения. Това е важно. Твърденията за съществуване трябва да са въобразими, в противен случай те са просто празни думи.”

„Не те разбирам.”

„О кей. Нека ти илюстрирам това с пример” – казвам аз, като правя пауза, за да измисля какво да му кажа. – „Аз заявявам, че някъде съществува чапокрафилият.”

Уолт се усмихва: „Това пък какво е?”

„Именно!” – казвам аз. – „Аз не зная, просто си го измислих. И ако даже не зная какво означава една дума, тогава какво претендирам, че съществува някъде? Какво имаме предвид, когато кажем, че нещо съществува? Думите трябва да се отнасят за нещо – в противен случай те са просто звуци без смисъл. Да твърдиш, че нещо съществува, ти трябва първо да си представиш това нещо и ако не можеш, не е ли твоето твърдение едно празнословие? Ние искаме да кажем, че съществува това, което думата означава, не че съществува самата дума.”

„Разбирам” – казва Уолт.

„Ето защо всяко твърдение относно квадратната окръжност трябва задължително да е лъжливо. Квадратните окръжности са невъобразими, те буквално не подлежат на осмисляне и следователно всяко твърдение за ‘тяхното’ съществуване трябва да е просто поредица от думи без смисъл.”

„Разбирам това” – казва Уолт. – „Ако даже не можем да си ги представим, какво е това, което вярваме, че е или че не е там извън нас?”

„Именно” – казвам аз.

И двамата се наслаждаваме на пауза тишина, преди да се завърна към пространството. „И така, отново, ако твърдим, или даже си мислим за възможността от съществуването на независимо физическо пространство, ние трябва първо да си го представим. С други думи, ние трябва да формираме някаква представа в ума си за това, което мислим, че се намира там извън нас.”

„Това звучи смислено.”

„И така, представата за пространството е нещо като образ на това, което си мислим, че съществува отвъд нашите възприятия. Но откъде сме придобили тази представа за пространството?”

„От нашите преживявания” – предлага Уолт.

„Да, разбира се!” – казвам аз. – „Но какво ще стане, ако нашата представа за пространството е точно като всяка друга представа, която можем да имаме – какво ще стане, ако пространството е просто един елемент от нашата собствена субективност? Ами ако пространството е същото като цвета? Ами ако не е нещо, което е преживяно, а самата му природа е природата на преживяването? Какво би означавало това?”

Уолт се замисля дълбоко. „Не съм сигурен” – казва той.

„Нека се върнем към този въпрос по-късно и вместо това да видим откъде идва тази представа за пространството, искаш ли?”

Уолт кима утвърдително.

* * *

Изчаквам, за да събера мислите си. Това не е най-лесното нещо за обяснение и имам нужда от минута-две, за да преценя как най-добре да подходя. Изминава известно време, преди да прочистя гърлото си и да започна да обяснявам.

„Всеки неизбежно ще забележи, че явленията, или това, което се появява в нашите преживявания, се простират в пространството. Т.е. те се простират в нашето поле на усещания в три посоки” – казвам аз на Уолт.

„Разбира се” – отговаря той.

„Но има едно нещо – ние можем да знаем предварително, че явленията ще се разпрострат даже преди да ги видим.”

„Как така?” – пита Уолт, определено озадачен от посоката на разсъжденията ми.

„Добре” – казвам аз – „Как можем да кажем, че нещо се появява, ако не се разпростира (в пространството)?”

Той мисли известно време. „Хм-м, предполагам, че не можем.”

„Което трябва за означава, че това да се разпростре, е неизменна част от това, което означава да се появи, нали?”

Той пак се замисля. „Предполагам, че това е вярно.”

„И така, нашето преживяване трябва да възникне по някакъв начин, за да можем да кажем, че въобще е възникнало – и начинът, по който то изглежда, че се разпростира в три посоки, представлява обем или ‘пространство’.”

Уолт не бърза и внимателно изучава чашата, която се намира на масата пред него. „И така, ти казваш, че няма ‘пространство’ и също така нещо, което изглежда да е в ‘него’ – а че разпростирането на ��влението е това, което съставлява ‘пространството’ като такова?” – пита той.

„Точно така.”

Ние мълчим известно време, след което Уолт се обажда отново: „Искаш да кажеш, че кафената чаша е пространство?” – пита той.

Аз нанасям своя удар. „Точно това е, което казвам.”

* * *

„Пространството не съществува независимо от явленията, така както фигурата на една жена не съществува независимо от нейното тяло” – обяснявам аз на Уолт. „Двойнствеността между пространството и нещата В пространството е чисто концептуална. Пространството и проявленията никога не са отделни едно от друго – това не са две неща – но това да бъдеш пространствено разпрострян означава да придобиеш външен вид и трябва да характеризира този външен вид, ако въобще можем да говорим за това. Защото как можем да кажем, че нещо се появява, ако не е разпростряно (в пространството)? Да си разпрострян, е от съществено значение за това, което означавада се появиш, преди всичко.”

Изчаквам това да „попие”, преди да продължа: „И пространството не може никога да бъде открито само, без явления. Ние даже не можем да си представим пространство без нещо, което да се разпростира в него, даже и това нещо да е просто тъмнина. Когато се опитваме да си представим абсолютно празно пространство, това, за което в действителност си мислим, е някаква част от явление, обикновено участък тъмнина, който естествено се разпростира, тъй като в противен случай не би представлявал преди всичко явление.”

Минава известно време, преди Уолт да сглоби отделните парчета. „И от разпростирането на явленията ние сме абстрахирали представата си за пространство?” – пита той.

Моята усмивка казва всичко. Добро момче.

* * *

„И така, сега можем да започнем да виждаме логиката тук” – казвам аз. – „Тъй като проявленията и тяхното разпростиране (в пространството) са неделими, при което тяхното разпростиране е от фундаментално значение за това да бъдат проявления, и тъй като на всичко отгоре проявленията не са нищо повече от тяхното възприемане, сега можем да разкрием единствената реалност, която ‘пространството’ притежава.”

„И това е?” – пита Уолт.

„Това е просто елемент от самото възприемане” – казвам аз.

Уолт изглежда объркан. „Не съм сигурен, че разбирам това” – казва ��ой.

Това наистина не ме изненадва. Не очаквам той да схване това изведнъж. Никой не успява от първия път.

„Искаш ли да преговорим това отново?”

„Да, моля.”

„Добре” – казвам аз. – „Аз бях демонстрирал преди, че явленията – цветове, звуци, усещания и пр. не са ‘нещо’, което се преживява, но това, което те представляват, е просто преживяване, спомняш ли си?

„Правилно, няма виждане отделно от видяно” – отговаря Уолт, – „а има само виждане, само усещане, само чуване и т.н.”

Аз кимам. „Добре. Сега, ние не виждаме ‘пространство’, така както не виждаме ‘цвят’. Пространството не е нещо, което ние възприемаме, но то е формата, чрез която преживяването се случва – самата форма, която представлява поначало това, което е преживяване.”

Уолт все още изглежда объркан. „Нека ти го кажа по друг начин” – казвам аз, изчаквайки малко, преди да продължа с обясненията си. – „Начинът, по който пространството се разпростира, не е нещо, без което преживяването не може да съществува, но то поначало е такъв присъщ елемент на съществуването, че без него съществуването не може да бъде разглеждано като такова. Без този пространстрен аспект, преживяването не би билопреживяване.”

Уолт изглежда, че вече разбира. „С други думи” – казва той, – „начинът, по който пространството се разпростира в три посоки, е това, което прави преживяването такова, каквото е.”

„Точно така. Начинът, по който усещането се разпростира, съставлява самата същност на усещането като такова. И начинът, по който виждането се разпростира, го прави това, което е – тъй като ние по никакъв начин не можем да си представим виждане без представата за начина, по който то се разпростира, и да продължаваме да го считаме за виждане.”

„Значи ти казваш, че пространството и преживяването са по същество едно и също нещо?”- пита Уолт.

„Да! Фактът, че ‘пространство’ е просто формата, която нашето преживяване приема, и че преживяването като такова зависи от самата тази форма, за да бъде въобще считано за преживяване, показва, че пространство и преживяване са едно и също нещо. Всяко разделение между тях е чисто концептуално и на всичкото отгоре, то ни кара да рискуваме да забравим, че те са неделими. Ако обаче все още настояваме да ги разделяме с езика, с който боравим, нека поне признаем, че ‘пространство’ в най-добрия случай е нищо друго освен начинът, по който преживяването се проявява.”

Аз оставям тези думи да висят във въздуха известно време, преди да поднеса поуката от приказката.

„И така, всяко съждение, което предполага, че пространството съществува независимо от преживяването, трябва да бъде категорично противоречиво, защото ‘пространство’ и преживяване са неделими като двете страни на една монета. Няма ‘пространство’, което може да съществува ей там, защото ‘пространство’ е просто формата, която приема нашето преживяване. С други думи, всеки, който твърди, че пространството може да бъде извън нас, всъщност казва, че ‘пространственият аспект на нашето преживяване’ може по някакъв начин да съществува независимо от самото преживяване – което е едно очевидно противоречие.”

Аз поглеждам към Уолт. За него това не е очевидно, но няма нищо лошо. Това не е нещо, за което сме свикнали да мислим. Понякога е добре да има някой, който просто да ти го изрече дума по дума. „Виж” – казвам аз, – „никой аспект на преживяването не може да съществува отделно от преживяването, защото аспектите му са това, което прави преживяването това, което е. Т.е., всички елементи на преживяването не са нищо друго освен преживяване.”

Уолт изглежда малко блед. Той се бори вътрешно. Аз решавам, че просто ще продължа да дълбая, докато отдолу се покаже злато. „Помисли малко! Това как изглежда, как се разпростира в три посоки, е просто начинът, по който светът, или проявлението, става очевидно – и начинът, по който то става очевидно, трябва задължително да включва самия процес на очевидното му проявление, защото това са абсолютно неделими неща.”

„Абсурдното твърдение, че начинът, по който преживяването се проявява, може да съществува независимо от самото преживяване, не е по-различно от това да кажеш, че начинът, по който музиката звучи, съществува независимо от музиката. Начинът, по който тя звучи, е самата музика.”

„Тогава какво означава всичко това?”

„Това означава, че това, което остава от едно независимо физическо пространство, е просто едно невъобразимо понятие. Нищо повече от една празна дума.”

Минава известно време, преди Уолт да се предаде. „Една квадратна окръжност?” – прошепва той.

Отново моята усмивка казва всичко.

* * *

„О кей, нека обобщим. Нека преговорим това, за което разговаряхме, за да поставим всички парчета по местата им” – казвам аз на Уолт.

„Разбира се.”

„Първо, понятието за една обективна реалност почива на предпоставката, че пространството съществува независимо от нас, т.е. независимо от нашето преживяване.”

„Да.”

„Второ, това, че има реалност отвъд нашите преживявания, в никакъв случай не е очевидно – всичко, с което някога установяваме контакт, е преживяването като такова и идеята, че съществува нещо отвъд това, е просто една идея и нищо повече.”

„Разбира се.”

„Трето, за да схванем тази идея, даже и само като една възможност, това, че може да има един свят отвъд нашето преживяване, ние трябва да си представим какво мислим, че може да има там.”

„Стоп.”

„Какво не е в ред?” – питам аз.

„Аз не виждам как това, което мога или не мога да си представя, може да има нещо общо с това, което съществува там” – казва той. – „Това, което съществува там, няма начин да зависи от това какво аз мисля. Там е твърде възможно да съществуват неща, които не можем да си представим, неща, които тепърва ще откриваме, или неща, които нашите ограничени познавателни способности не могат да схванат.”

Добър аргумент и то често срещан.

„Да твърдиш, че има едно ‘там отвъд’, където разни неща могат или не могат да съществуват, е същото като това да допуснеш съществуването на независимо физическо пространство” – отговарям аз. – „Ние не можем да се позовем на понятието за нещо ‘ей там’, за нещо обективно, без преди това да си представим пространство, което съществува независимо от преживяването. Самото понятие за обективност зависи от съществуването на едно независимо физическо пространство.”

„Наистина зависи?”

„Да кажеш, че нещо съществува ‘обективно’, е да си го представиш в пространствен контекст, т.е. да вярваш, че то съществува В едно независимо физическо пространство. С други думи, ние не можем да говорим за нещо извън нас, без да допускаме съществуването на независимо физическо пространство, тоест да си го представим като такова.”

„Разбира се” – казва Уолт.

„Но тъй като вече сме разпознали какво представлява ‘пространството’, а именно като форма на нашето преживяване, ние сме задължени от логиката да не го разглеждаме повече като съществуващо отделно от нас – и това предполага да си представим, че начинът, по който преживяването се проявява, може някак си да съществува независимо от преживяването ни.”

„- което е противоречие” – казва Уолт.

„И което прави понятието за независимо физическо пространство …”

„Немислимо.” – Завършва изречението Уолт.

„Точно като квадратната окръжност.”

„Исусе!” – възкликва той.

„И тъй като преди всичко едно независимо физическо пространство не е било никога повече от една идея, неговото съществуване вече е напълно отречено поради нашата неспособност да си го представим”

„Исусе Христе” – повтаря той.

* * *

„Значи нищо не съществува?” – пита Уолт.

„Само това” – разпервам ръце аз, разкривайки великолепието.

„И ние също не съществуваме?”

„Разбира се, че не. Ние сме само видения.”

„Но виденията съществуват!”

„Не обективно, което е единственият начин, по който нещо може да (не) съществува. Да ‘съществува’, означава да съществува обективно, което сега вече разкрихме, че е просто една фантазия. Съществуване не съществува.

Уолт клати глава. „Но очевидно има нещо!” – казва той, сочейки наоколо. – „Какво е всичко това?”

Аз се наслаждавам на великолепието в продължение на няколко прекрасни моменти, преди да дам окончателния си отговор: „Това е било наричано с много имена, но струва ми се че ‘Дао’ е най-старото.

Апендикс

Даже ако не сме в състояние да приемем фиктивната природа на обективната реалност, ние можем поне да разберем, че нашето преживяване трябва в крайна сметка да бъде продукт на нашия апарат за преживяване/сетивен апарат. И ако направим това, ние можем също така да признаем, че елементите на триизмерието трябва също да са продукт на този апарат. Това ще рече, че капацитетът за проявление на явленията по отношение на дължина, ширина и дълбочина трябва да бъде фнкционален аспект на самия този наш апарат – тъй като няма разбираем начин, по който пространството извън нас да може по някакъв начин да влезе вътре в нас, само за да бъде изпълнено с обектите на нашите преживявания.

Но тъй като съществуването на самия апарат зависи от това пространството да бъде нещо независимо и не просто резултат от самото себе си, цялата идея се срива под собствената си тежест, когато осъзнаем по-горе казаното. С други думи, когато наистина премислим нещата, ние оставаме с разбирането, че допускането на една обективна реалност предполага, че нашият апарат за преживяване съществува в собствения си резултат.

„Но” – може да възразите вие, – „какво ще стане, ако има друго пространство, което съществува също там някъде? Какво, ако там някъде има нещо, което е ‘като’ пространството на нашето преживяване?”

Отговорът е прост. Не може да има друго ‘пространство’ извън нас, защого ‘пространството’ е просто начинът, по който явленията се проявяват по отношение на дължина, ширина и дълбочина. И да се питаме дали това може да съществува независимо от този апарат за проявление, е толкова безсмислено, колкото да запитаме дали нещо може да бъде ‘като него.

Всеки, който твърди, че ‘пространството’ може да бъде някъде извън нас, е просто погрешно разбрал какво представлява то. То не е нещо независимо, а просто начинът, по който всичко това става очевидно.

Последни няколко думи

Ако сте изпитали удоволствие от това четиво, моля предвидете възможността да ми направите една услуга и напишете коментар в Amazon.com. Успехът на тази книжка и възможността ми да достигна до повече читатели зависи предимно от получаването на много смислени и честни мнения относно съдържанието й. Това ще отнеме само няколко минути от вашето време. Аз наистина бих го оценил високо.

И накрая, благодаря ви много за закупуването на тази книжка! За повече информация за мен и за моята работа, моля посетете моя уеб сайт: http://www.uncoveringlife.com

// anna lazarov

// http://atiearth.com/%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%BD%D1%88%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82-goran-backlund/

http://www.uncoveringlife.com/

0 notes