#няквицитати

[ultrazle]

[ultrazle]

I believe sex isn't the most intimate thing, conversation is. If I give you my body, I can take it back. But if I give you my thoughts, you walk away with a real piece of me. You walk away with what's under my skin. You walk away with what I am intimate with myself about.

[ultrazle]

Това е нещо, което те е открило. Явно трябва да четеш.

"Гледам един ден пред блока някакво дете в инвалидна количка и с гола глава. Викам си, сигурно е на гости. Виждам го втори път. Питам мойта на чии хора е. Тя ми обяснява, че било на Пешо и Десито от седмия. „Ъм, що не съм го виждал досега”? „Защото е болна, глупако, казва се Вяра и май няма да я бъде”. Ако трябва да съм честен, тоя разговор бързо ми избяга от главата. Може би след месец се сетих за малката. Бях в нетрезво състояние. Грозно ми докривя. Изпитах мъка – чиста и безцветна. Защо това дете бе изтеглило късата клечка, кой раздава клечките, защо никой не знае за нея... Побеснях. На другия ден взех бутилка уиски, шоколад и право у тях. Звъня на вратата. Втори път. Отваря Пешо. Мамоо, как се е състарил тоя човек, а сме почти набори. „Аз тука... таковаа... нося пиене, ако искаш да ударим по едно, комшия”. „Не, благодаря”. Но докато го казваше, нахално се бях вмъкнал у тях. Жена му направи кафе, донесе фъстъци, сипахме от алкохола. Неловко „наздраве” на масата в кухнята. Седим и мълчим. Решавам да говоря направо – питам ги искат ли пари? „Не”. А да направим кампания с смс-и? Било безсмислено. Да набия някой?! Нямало нужда (за пръв път чувам за проблем, който не може да се оправи с бой). „А какво да направя за детето” – гласът ми едва излиза. Десито рече: „Виж, Кольо, благодарим ти за ��агрижеността, но трябва да си вървиш. На Вяра ѝ остават шест месеца живот и нищо не може да се направи – ракът е навсякъде. Пари имаме, а лекарите се държат добре с нас”. „Искам да я видя”. Родителите се спогледаха... разрешиха ми, само и само да се махна. Пуснаха ме в затъмнената детска. Стъпвах на пръсти като в храм. Тя беше легнала и гледаше телевизия. Седнах до нея и се запознахме – шестгодишната ѝ ръчичка беше само от кости, обвити в посивяла суха кожа. Мрачните операции по главата ме плашеха, беше ослепяла с едното око и едвам се движеше. Не знаех какво да кажа, но изтърсих: „Много си хубава, като пораснеш, ще станеш страшна пичка”. Виждах, че ме мисли за идиот и само рече: „Бате Кольо, аз умирам, няма да стана голяма”. Стоях на малкото столче в смърдящата на смърт стая и исках само да плача, само да плача... нищо друго. Бях се преобърнал, чугуненото нещастие ме поваляше. Родителите бяха прозрачни в края на стаята. Далечна искра в плътния страх. Видях я... дори леко я чух. Казах да ми донесат уискито. Веднага! Отпих тлъста глътка, отърсих се като куче и започнах. Разказвах ѝ за пиянските си приключения, всичките ненормални случки през годините - моите, тези на приятелите и роднините ми. Първоначално момиченцето не хващаше вяра, че такива простотии могат да бъдат извършени от реални хора, но осъзнавайки, че всичко е истина, се забавляваше на глас с дивотиите ми. Докарах ѝ усмивка, набутах я в щастието – чувство, явно непознато за детето. Така станахме приятели. Почти всеки ден ходех у тях да ѝ разказвам (най-обичаше за казармата), а тя анализираше какво е видяла по телевизията, защото нямаше лични преживявания. Заведох я мислено навсякъде, където съм ходил. Учихме английски, играехме на електронни игри, беше ни интересно заедно – аз, суровият метълист и тя, болното полумъртво дете. Разболя се от друго - пневмония, а имаше още два месеца, по дяволите. С любимата карам към болницата. Моля се някой да ме засече и да го убия... но това не се случва. Искат да ми попречат да я видя, но ясно личи, че не е добре за здравето в този момент да си имаш работа с мен. Изглежда по-слаба от всякога. Надвесвам се над нея и шепна – „Кажи ми само какво искаш”. Детето Вяра отвoри очи - „Искам сестричка”. Ръждясали челюсти захапаха гърлото ми. Момиченцето мечтаеше. Молех я да обещае, че ще се държи... и тя обеща. Почина същата вечер �� мъртвото ѝ тяло тежеше девет килограма...

Сестра ѝ се казва Виктория.

***

Посвещава се на Вяра и Виктория. Виктория днес щеше да стане на 20 години, но почина от рак на четири. Какво да ви кажа, непрежалими деца..."

-Никола Крумов

[ultrazle]

Всеки човек трябва да реши дали ще върви в светлината на съзидателния алтруизъм или в мрака на разрушителния егоизъм.

[ultrazle]

Подобно се събира с подобно. Остава да изберем какво искаме и първи да бъдем това.

[ultrazle]

Което си е факт, си е факт :)

"Животът никога не става непоносим заради обстоятелствата, а поради липсата на смисъл и цел."

В. Франкъл

[ultrazle]

"Малко му трябва на човек.

Толкова, колкото да сгрее душата си. Не повече."

[ultrazle]

Човек има нужда от малко лудост, за да се почувства наистина жив. Има нужда от някой толкова луд, същият като него, с който да подпалят Ада и да накарат дори демоните там да се страхуват ��т появата им. Има едни такива хора, които нямат нужда от обяснения в любов и прекалено много лирични отклонения. Единстено да седят един до друг, сключили ръцете си - наблюдавайки как светът гори. Изпепелявайки всичко с изтекъл срок на годност, овехтяло, старо. Опожарявайки миналото, създавайки бъдеще. Понякога светът има нужда да събере двама мъртви, разбити, разпокъсани човека в едно, защото само те знаят истинската стойност на живота. Само те знаят как да топлят, докато горят. Без болка, а с наслада по съществуването си.

Силвия Крумова

[ultrazle]

От всичките ми самоубийства досега, ти си най-тъпият бръснач, най-засичащият пистолет, най-изветрялата свръхдоза, най-недостатъчно високият етаж...

[ultrazle]

I saw a post where a gay said: "she deserved better, but I couldn't bear to seen her with someone else, so i made myself better... " that's the kind of love I want :)

[ultrazle]

Пинк и Харт „завързват възела” в Коста Рика на 7 януари 2006 г. През октомври 2017 г. Пинк дава на USA Today малко повече яснота как се разбират толкова добре. "Той знае кога отива твърде далеч и се извинява, което е чудесна черта в човешкото същество", казва тя. "Аз не притежавам тази черта: отивам твърде далеч и не се извинявам. Ужасно е да си женен за мен. Той е скалата, а аз съм бурята, но е забавно.”

[ultrazle]

"Добротата е състояние на духа и не би трябвало да зависи от външни фактори. Добър си заради себе си, защото така си решил, такъв ти е моралният възглед, а не заради някого или нещо.

В този смисъл обидата и разочарованието, които карат някои хора да се преживяват като жертви и заявяват, че спират да бъдат добри поради тези причини, са детински реакции.

Зрелостта отделя едното от другото и съзнава, че всяка реакция и поведение е лична работа на притежателя им и ничия друга."

- Станимир Стойчев

[ultrazle]

[ultrazle]

Преди да започнеш да говориш лошо за мен им разкажи какво направих за теб.

[ultrazle]

I always thought there was something romantic about having to fight for somebody and win them back but as I sit here grieving for someone who is still alive I realize there is nothing romantic about having to continuously try to convince someone to love you.

[ultrazle]

Вечерта ѝ подари, тя ще ти подари деня