#мистични практики

[nurxaya]

Расата Атлант е обект на много легенди и мистерии. Според различни източници, Атлантите са били древна цивилизация, която се смята, че е съществувала преди хиляди години и често се асоциира с митичния континент Атлантида. Има много теории относно техните произход, култура и технологии, както и за тяхното изчезване. Някои източници ги описват като високо развита раса с напреднали знания и умения, докато други ги свързват с духовни учения и мистични практики.

Интересът към Атлантите продължава и до днес, като много хора търсят доказателства за тяхното съществуване и опитват да разкрият тайните на тяхната цивилизация. Въпреки че научната общност остава скептична, Атлантите продължават да вдъхновяват литературата, филмите и популярната култура.

Името на персонажа от расата Атлант, е изцяло плод на моята фантазия. Тъй като Атлантите са част от митове и легенди, няма конкретно име.

Нарекох я "Атлантия" в чест на митичния континент Атлантида. Вие, обаче може да я наречете с друго име.

[laharpechimere]

етерът около “личната” душа

Има два свята. Личен и общностен. Божествен и демоничен. И човекът, който често се стагнира само в единия, отричайки другия за паралелно съществуващ и жив в същия момент. Но тази му приумица, както се досещате, няма основание да е акурантна.

Емил Синклер, героят на Хесе, е сгушен в порядъчността на божия свят, спасява се от грубостите на света с мисълта, че ще се прибере в уютния си дом и всичко ще се подреди. И го постига, всичко се подрежда, но мисълта за неметафизическа отвъдност се загнездва в съзнанието му.

Демиан, ерудиран, изглеждащ години по-голям от всички пубертетни юноши, носи въпроса и отговора, които тъй силно вълнуват събудилия се Синклер. Защо Бог е заключен само в единия свят? Светът на порядъчността, светът на преклонението, светът на причастието. Само това ли съществува на земята, или има и други не толкова “опрощаващи” практики? И защо те не трябва да бъдат почитани?

Защото в миналото, заниманията с философско-мистични наклонности се считат към не толкова приемливите дейности, а дори към дейности, отварящи вратите на измама и престъпление, но в момента не виждаме подобни дейности да се смятат за демонични, а напротив, взираме се в тях.

Именно тук се появява учението на Абраксас, име, свързвано с названието на вълшебник дявол. И самото име има за цел да обедини така или иначе неизключващите се свойства на божественото със сатанинското. С цел да разшири и открие нови излази на иначе твърде ограничената личност на душата.

Ние изтегляме границите на собствената си личност винаги твърде тесни, […] състоим се от цялата наличност на света, всеки от нас.

Пропитата с юнгизъм книгата на Хесе е писана по време на неговата психоанализа и е своеобразно лечение и урок за архетиповете и еволюцията на човешките ��ековни търсения, свързани със символи по-архаични от самите символи.

А коя е “личната” душа? И защо я слагам в кавички? Защото тя е толкова лична доколкото е в ситуацията и времето на еволюцията, в която се намира. Тоест винаги нейната “личност” е продиктувана от текущата парадигма на човечеството. Така нареченото от Юнг “колективно несъзнавано”, което в контекста, в който съм избрал да пиша, няма нищо общо с мистицизма и окултността (Фройд би бил доволен. Но и самият той си служи с архетипи и културни символи, най-отчетливи от които са бащата, майката и детето.)

Не исках нищо, освен да се опитам да преживея самородното, което съвсем естествено напираше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно тежко?

Двата свята, с които започнах, графично могат да образуват знака за безкрайност. От единия към другия; по средата; в края; къде е най-добре да бъдем разположени, къде е най-зле?

Апотеоз, този въпрос няма отговор. А само указ за действие: да търсим. Търсене на душата, тази, най-истинската, най-силно викащата ни, най-нашата, най-личната. Когато за миг я открием, като едно мътно въжделение, можем и ние да изречем квинтесенцията на протагониста:

Съдба и душа са названия на едно понятие. Сега бях разбрал това.

И именно в тази публикация бих искал да споделя едно изказване от Питагор, претендиращо за обособеност на тези два свята, за които говорим. Той казва: “Съществува едно добро начало, което е създало реда, светлината и мъжа, и едно зло начало, което е създало хаоса, мрака и жената.” Кой свят е по-свят (в контекста божествен) от другия? Или са напълно тъждествени един на друг? Едно цяло ли са? Зависи от това къде се намира човешката душа в момента и къде желае да стигне — приключение, в което рядко, ние, човеците, откриваме някаква последователност.

ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​