#зор��е

[l-homme-triste-qui-rit]

Единственото, което виждам сега, е колко труден съм.

Как ме траеш 3 години и отгоре,

навярно зор е?

Но и двамата знаем, че т'ва, което имаме е сигурно - като в трезор е!

Ценно и драго, прилежно прибрано - като в класьор е!

А сякаш бягам подир времето във вечна гонка, нагърбен с бремето,

а то като горяща отломка - изгаря белези

върху белези, кара ме да вникна в себе си,

да търся прелести, измежду плевели

и тръни,

уж, че нещо скрито има зад пътеки и

стръмни, кални баири...

🖤

[notesovertherailroads]

Кал и стрелки

Мъжът пред мен има татуировка на прасеца – стилизирана мида на св. Яков и отдолу надписа “Ultreia”, продължавай напред. Фиксирам татуировката малко преди обратното броене за старта и се усмихвам на това. Все пак в един момент ще трябва да правим още една крачка когато е трудно. Някъде, по-късно, когато съм съвсем сам преди Пасарел, а пътят е кален и изоран, аз се оглеждам за флагчета, маркери по дърветата или друго, си давам сметка, че този маратон е едно малко Камино. Отново търсим знаци, които да ни водят вместо да виждаме тези в нас самите. Или жената на финала, която ме разпознава заради книгата. Но избързвам…

Тръгваме всички вкупом и аз искам да изпреваря групата, да се откъсна и да дишам. И без това със се навлякъл много. В главата ми, заедно с музиката, се въртят планове как да разпределя геловете, така че да съм сигурен, че ще стигнат и няма да припадна някъде по трасето. Също и да не се претоварвам от самото начало, да ходя където трябва, да използвам разумно спусканията. Планът ми е първо да завърша, а чак след това се надявам да вляза в пет часа. Подминаваме началната част и асфалта, започва същинското изкачване.

В един момент ме задминава Стефан, с който бяхме на Morning run, и аз му викам „Давай, адаш!“. Той се обръща леко и докато тичаме нагоре ме пита „Ти ли беше с който бягахме в Борисовата?“, а аз потвърждавам. Темпото му е добро, но му казвам да не ме чака, че съм на по-дългата дистанция и трябва да се пестя. Все пак делим достатъчно разстояние заедно и си говорим. „Страшна кал..“ въздъхва той, а аз отвръщам, че ние сме си го избрали. „Точно това се опитвам да обясня на хората, които не ме разбират, че е наш избор.“, отвръща той. Аз се сещам за едно меме как тичането е едновременно забавно и болезнено, но по-скоро се кикотя сам на себе си. Говорим си за бягането в града и в планината, как него не го кефи града и просто отива в Бояна и тича из Витоша. В този момент, около нас, има и един японец (както ще е уверя преди пункта на 12 километра), който ме подсеща за Мураками, а моите мисли докато бягам да като флипер.

Преди сипея Стефан се откъсва. За момент се заслушвам в музиката, която иначе е станала по-скоро фон – Rock the Casbah, но в изпълнение на араби. И ето се пренасям в мислите си към Ивайло, който е в Афганистан, сам на своя Път. Надявам се всичко да е наред при него.

Когато наближава пунктът на 12 километра, пред мен са връщащите се полумаратонци, също и адашът. И макар една част от мен да иска да обърне, защото едно гласче ми казва, че може и да не се справя с това състезание, преминавам напред. Моят път е през следващия връх, който се изправя с титаничен ръст. Както си говорим с един финалист после, който мислех, че може и да догоня в един миг – „След това беше просто да оцелея!“. Ходя приведен, пред мен са още хора, зад мен също, но следва спускане в завои, после в лутането достигаме Половрак, а човекът от „Бегач“ ни успокоява „До пункта е само надолу!“ И наистина, като изключим калта, е приятна част, в която ме задминават. Там пия електролити, предлагат ми фурми, но отказвам, не искам да се застоявам.

После оставам сам в търсене на Пасарел, балансирайки между кал, в обувките ми влиза вода, но точно когато се чудя дали не съм се объркал, въпреки стрелките, селото се подава леко между дърветата и след още една вечност стигам нужния пункт. Вода, електролити, парче шоколад. Както и баба, която пита колко струват продоволствията на масата и щом разбира, че са за маратонците, се връща и си взима.

Време е да се връщам и започва изпитанието. Изобщо не си давам зор с тичането, защото умората се е просмукала. Щом минавам пункта за отчитане на времето, а срещу мен се задават бегачи, в сърцето ми се загнездва притеснение „Дали не съм объркал маршрута?“. Но не мога да се върна, а и майната му, трябва да продължа и да завърша, пък дори и да съм дисквалифициран. Изпълвам се с моментен гняв докато разсъждавам над това, но механиката на тялото ми ��родължава. Искам да спра и да си сваля блузата, но ме е страх, че няма да успея да тръгна и просто тътря крака, тичам където мога, но изкачванията ме демотивират.

Гледам часовника. Все още сме по план, но умората се натрупва и ям един гел, да я разсея. Ходя стабилно, грухтя си, тичам на места. Когато на около километър от последния пункт засичам фотографа му казвам, че няма да тичам за снимка. Той се усмихва и просто снима, успокоява ме, че до пункта остава малко. Краката ми изпитват конвулсии на места, може би крампите са оргазмите на мускулите. Когато стигам до пункта един от мъжете ми сипва електролити, а аз пия и маринатата от киселите краставички. Предлагат ми храна, но отказвам. С толкова течности ми е тежко и се моля да не ме прокара. Иначе как ще стана после?

Когато достигам сипея, Спотифай ме гъбарка и стартира “Running up that hill”, а аз, държейки се за кръста, го псувам и почти не получавам крамп от това. Издрапвам бавно и трудно, но после знам, че е лесно, само надолу!

Внимавам и се успокоявам, но точно след бетонената сграда, между две крачки и двамата ми крака почти едновременно крампират. С мъка се задържам на крака, крещя, една жена от планинарките се обръща леко, но после продължава. Аз търся последния си гел, докато все още страдам, но не го намирам и явно е изпаднал. Дишам тежко, бавно и продължавам с леки стъпки. Представям си колко комично падане би се получило... Или не.

Влизам в леко темпо и тогава ме застига Мартин – усмихнат, лек и свеж, пуснал музика през телефона. „Браво, машинка!“, надъхва ме, а аз му казвам за крампирането преди малко. Той махва с ръка на това и вика „Супер си, с теб сме пети-шести някъде, ще влезем в топ десет!“. После ме пита дали познавам Крис, но явно се сещаме за различни Крис-ове, но пък ме пита дали бягам с черно куче в Борисова. Мак се включва в историята, но на моя мотиватор му идва още сила и отпрашва. Остават ни около пет километра. Имам и шанс да вляза в 4 часа и половина, но желанието ми е да не крампирам. Мускулите ми се надигат, коляното се обажда и в този момент чувам “Rocket man“. Не знам защо започвам да плача. Така де, очите ми се насълзяват, но вълната ме връхлита. Водата на езерото е някъде вляво, а може би бегачите сме като кварките и се сблъскваме, а после се раздалечаваме. Пея си, защото трябва да се надъхам, какво точно даже не помня, но финалът е близо. За пръв път си мисля, че ��и било приятно някой да те посрещне. Дали там ще са и други бегачи?

Когато финиширам две жени ме снимат – едната с телефон, а другата с професионален фотоапарат. Отнема ми време да разбера, че първата е Милвана. И се чувствам благодарен. Жив и съм бил със себе си поне за малко. Започва да вали, а аз пак пия кафе и марината. Бегачите се поздравяваме, защото всеки се е борил със себе си в рамките на това трасе, усмихнати сме, защото сме завършили. Останалите също ни поздравяват, защото и те оформят този пристан, наречен финал. Ultreia!

Photo by: Krisok Photography

[magdalenagigova]

Зор Алеф с мастер клас „Материализация на мечтата“

Зор Алеф  мастер клас  „Материализация на мечтата“ Прочутият писател и мистик е с български корени.  По майчина линия Зор е пето поколение от род на лечители и знахари След безпрецедентния си успех по света, на 25.04.2023 г., Зор Алеф ще проведе мастер-клас в Академия „Живей елегантно“  на тема  „Материализация на мечтата“. Световно известният мистик, споделя, че именно България е мястото…

[pylnigluposti]

Можеш просто да се носиш

В ада намериха че са изчезнали едни чер��и окови за души. В рая пък някой се оплака, че мехлемът за спокойствие му го няма.

И се притесниха двете кралства, че са се родили хора на земята, които ще привикнат на клетката приживе и няма да мечтаят за нещо повече.

И се родиха Живеещите. Които не ги е страх от горе или долу, които не виждат в добро и в лошо, а обичат най-вече бира с фъстъци.

Те видели как хората са приковани към желанието все да станат някои. Та се решили да не станат никои, така все още са в окови,

но поне не им пречи, защото на никъде не отиват.

И видели, че с притеснение не става. Емоции винаги ще има, последствията винаги ще дойдат. Та не си дават зор да бягат,

просто гледат света, вътрешния и външния, с умерено, приспивно спокойствие.

И живеят.

Не се знае точно къде ще отидат, те толкова са хора колкото докоснати от бога. Няма да ти донесат щастие или късмет, но с тях можеш просто спокойно да си поживееш.

Не е само нагоре и надолу. Знам че са така любимите истории, но в живота има трети път и по него хората се носят,

и душите им не тежат.

- Без багажник

[shoot-h-er]

Душата веднага разбира кога некой е спрел да те обича като човек. Веднага! И човеко разбира веднага, ама се прави на слеп. Жмие като къртица, та да не види, дека другийо веке на друга страна му е сърцето и вътре у него си жмие, та да не признае, дека вече нема любов там. Обич може да е останала некаква, уважение може да има, ма любовта е бегала. Кога не усещаш, че летиш с другийо, кога започне да ти тежи и да се съобразяваш с него преко себе си, кога почнеш да траеш, па ти иде да ревнеш с цело гърло, кога почнеш да галиш и да си легаш с другийо те така, по навик и от зор, без да ти затрепери у душата, кога сопреш да му се радваш, кога искаш да го накажеш за некоя грешка, вместо да му помогнеш да се поправи, кога го унижаваш пред други, кога почнеш да го командваш и да си мислиш, дека ти си по-добрийо от него, кога почнеш да го изнудваш, та да го задържиш при тебе и да го направиш послушен, кога почнеш да го подкупваш и лъжеш, само и само да е с тебе, кога видиш, че се затрива с пиене, с хазарт, с мързел, със злоба, па го не запреш и подкрепиш да се лекува, кога почне с един човек да ти е тесно на душата...Любовта е бегала.

“Живот в скалите”, Мария Лалева

[simonsmilee]

При голяма нужда общо взето прави едно и също. Когато човек е на зор, превземките изчезват.”

[sheisclassynevertrashyalilsassy]

Душата веднага разбира кога некой е спрел да те обича като човек. Веднага! И човеко разбира веднага, ама се прави на слеп. Жмие като къртица, та да не види, дека другийо веке на друга страна му е сърцето и вътре у него си жмие, та да не признае, дека вече нема любов там. Обич може да е останала некаква, уважение може да има, ма любовта е бегала. Кога не усещаш, че летиш с другийо, кога започне да ти тежи и да се съобразяваш с него преко себе си, кога почнеш да траеш, па ти иде да ревнеш с цело гърло, кога почнеш да галиш и да си легаш с другийо те така, по навик и от зор, без да ти затрепери у душата, кога сопреш да му се радваш, кога искаш да го накажеш за некоя грешка, вместо да му помогнеш да се поправи, кога го унижаваш пред други, кога почнеш да го командваш и да си мислиш, дека ти си по-добрийо от него, кога почнеш да го изнудваш, та да го задържиш при тебе и да го направиш послушен, кога почнеш да го подкупваш и лъжеш, само и само да е с тебе, кога видиш, че се затрива с пиене, с хазарт, с мързел, със злоба, па го не запреш и подкрепиш да се лекува, кога почне с един човек да ти е тесно на душата...Любовта е бегала.

Живот в скалите, Мария Лалева

[missellectra]

WAKING UP FROM THE MATRIX

За всичко ми е трудно да пиша, въобще не знам как да започна откъде да започна, а иначе желанието напира отвътре. Искам да кажа толкова неща и мисля че може да свършат работа на други хора също, защото сме едно и с всеки ден още хора се събуждат от живота, който ни е определила системата и искат да разберат себе си, да си отговорят на въпроси, да се излекуват от различни неща и да се справят с всякакви предизвикателства. Моето е много тривиално. Искам да работя нещо, което обичам. Обаче не толкова лесно да го осъществя дори след всичко, което знам. Дали не съм достатъчно дисциплинирана, дали гласът в главата ми на саботьора и жертвата говорят твърде високо и заглушават всичко друго не знам. Но със сигурност имат голяма роля в това да ми е трудно да повярвам, че има с какво да помогна на света. Твърдо вярвам, че сме тук да служим и на мен много ми се иска, но се хващам уловена в страхове. На какви ли не семинари ходих дори известия семинар на Тони Робинс UPW и все пак продъжавам в руслото на безопасното. Имам чувството, че преливам пусто в празно. Мисля че е добре да започна защото глас в мен още от детството шепти, че мога да пиша мога да изказвам всичко, което е в душата ми, но саботьора нашепва как няма да се справя, как мен никой няма да ме чуе защото не знам как да се изкажа интересно, хората няма да имат интерес, жертвата първа подгалсничка на саботжора и тя има какво да каже. Обаааче също така знам, че няма как да започна с брилянтите текстове от първия път, че живота е осеян от провали и това не бива да ме спира да пусна един първи пост за да започна да събирам смелост и да се държа отговорна за собственото си развитие. Спомням си една романтична комедия в която момичето (главната героиня) искаше много да пише. С облекчение въздъхна като разбра, че първия текст е кофти, че ще е боклук така или иначе, но трябва да се започне. И отиде да пише първя си лош текст с мисълта, че ще е провал. Аз пиша този текст много безинтересно, няма маникюр и грим, не е интересен за четене, на мен не би ми бил ама понеже много се интересувам от човешки истории щях да го прочета :) Сиреч не бъдете твърде строги критици, аз и сама си признавам, че не съм добра в това. 

Започнах да правя едно нещо, което много обичам и това е балет. Аз съм на 42 години и досега не ми идваше на ум да го правя. Пробвах едни упражнения преди време обаче бяха доста трудни и се отказах. Сега намерих по-лесни. И се придържам към тях. Усещам, че развиват в мен устойчивост, която ми е необходима, ако щете дори да държа торса си изправен или пък да се срещна с някои демони в мен. Винаги съм била изгърбена без краткото време, когато посещавах танци на едно много даровито момиче, докато живеех в България и това беше преди повече от десет години. Каквото и да тренирам след известно време пак се връщам към старата си позиция на тялото и съм доста изгърбена. защото не съм постоянна в нито едно. Иначе фиурата ми е много подходяща за балет и мога да кажа, че бих го правила много дълго, докато други спортове ми омръзват. Да видим докъде ще доведе любовта ми към балета. 

Аз имам много здравословни предизвикателства, които ме принуждават да стоя на диета, която е всъщност много близка на човешкия вид. Да ям предимно плодове. Дълго отказвах да правя каквито и да е упражнения защото д-р Морс твърди (а той е човекът с чиято информация, ми помогна да закрепя здравословното си състояние след дълги години на търсене), че когато сме само на плодове тялото е в режим на изчистване и чак след това може да мине в режим на боди билдинг. Тази обаче конкретна тренировка, която намерих не мисля че усложнява нещата, по скоро дава тонус на мускулите и мисля, че ще се разбере с диетата ми. Започнах я преди седмица и съм доста редовна. Засега почивах само един ден. 

Имам си хубави проблеми от детството. Вчера точно се събудих много неспокойна и докато правех дишането на Вим Хоф се изпълних с омраза към майка ми и се разплаках. Майка ми не беше лоша майка, както повечето майки, които гледаха децата си през осемдесетте, но беше крайно неподхoдяща за мен. И ако погледнем нещата от ъгъла на това, че ние избираме майките си за да си вeзмем кармата и да станем хората,       (важно да знаете, че аз вярвам, че това не е единствения ми живот) които ни е нужно за това превъплъщение няма за какво да се сърдим на тях, нашите родители за това че са издълбали тези травми в нас. На нас остава отговорността да се изградим отново, да намерим своето автентично аз. Изобщо отговора на въпроса “кой съм аз?” е цял процес и ти е нужна много смелост за да започнеш да отлепяш пластовете на неавтентичното си аз, защото за да разбера каква ми е мисията се налага да отговоря на този въпрос и може би още работа и дисциплина за да бъда това аз. Майка и е мила жена, която премина през немалко промени, но все пак недостатъчни за да разбере, че има деца (имам брат), които не познава ни най-малко. Тя не може да види това защото не е работила върху собствените си проблеми и сега, когато е на по-хубаво място в смисъл в душата и сърцето си, откри с какво иска да се занимава и на възраст над шейсет години започна да си го учи. В унисон е с нейната мисия и я прави щастлива, но не я кара да иска да се събуди и разбере каква е била преди с какво е наранявала децата си и най-вече как да спре да го прави. И защо ли да иска? То на мен ми се струва такава трудна задача, почти непосилна. 

Сега много по-късно осъзнавам, че по-скоро искам да стана майка и това, че отношенията с моята собствена куцат ми се виждат сериозен препъни камък. Аз винаги съм имала много силни болки при цикъл и мисълта, да зачена, да износя и да родя бяха свързани с отвращение и силно съпротивление към цялото това нещо. Плюс това моя партньор е по-млад от мен и на него не му е зор да става татко скоро. Сиреч от него не идва никакво “хайде бе мило, да си направим едно детенце”. Аз от своя страна се чувствах претоварена дали ще се справя с всичко, защото една от основните задачи в живота ми за които знам със сигурност (друг път може кажа как) пък и си го усещам, е да стъпя здраво на краката си, казано образно, да се грижа за себе си, да си плащам сметките. И сега притисната от времето още неготова да стъпя здраво на земята, времето ми плющи шамари и казва, че е ред на следващото нещо в живота и “оо, ама ти колко си закъсняла, хайде не мога да чакам”. Чувствам се смазана под тежестта на желанието да стана майка, което може да не се случи. Ама има ли желание или няма? Вече е крайно време да реша. И аз май знам ама не ми харесва отговора. Както всички казват “не го мисли”. Това се оказва по-трудно отколото си мислех. През януари реших напълно да се откажа да ставам майка и някак си ми олекна. Ама не трая дълго. Реших сега да се съсредоточа върху друга важна задача като това да започна да работя нещо, което ме кара да чувствам, че не губя времето си и даже мога да печеля. Когато бях малка, майка ми съвсем без да иска ме убеди, че не ставам за нищо, вземаше всичко от ръцете ми не ми позволяваше да греша и да се уча от грешките си, обиждаше много и мен и брат ми, биеше ни и съответно си отгледа едно свърхчувствително неуверено дете, което мисли, че светът е враждебен и още едно дете, което е затворено. Не обича да споделя нищо. Това много ѝ тежи, но не вижда, че може да има някаква вина. И да вижда някаква вина казва “ ами аз съм такава, не знам как да бъда друга”.

Дълго време считах, че нямам никаква енергия и наистина беше така. Но не осъзнавах, че аз съм била тази, която е отнела енергията. Че аз съм се отказала доброволно от живота, че съм капитулирала преди изобщо да го опозная. Причината за това отново е тривиална. Като малка тъкмо се завърнах от седмична детска градина, от която имах кошмари много години след това и щастлива, че сега ще спя всеки ден у дома, когато баща ми реши да ни напусне. И за мен слънцето угасна. Всичко стана черно-бяло и живота напълно изгуби смисъл. Учителката ми казваше на майка ми, че съм много умна ученичка, но само гледам през прозореца. Аз си го спомням това разсеяно гледане през прозореца. Тогава се усещах напълно мъртва отвътре. Нищо нямаше смисъл така или иначе. И започнах да живея с моята най-добра приятелка депресията. Дори не осъзнавах, че е така. Доскоро не подозирах колко сериозни били нещата с моята депресия. Колко дълго време съм живяла с нея криейки я от мен и от другите. Какъв виртуоз в криенето на депресията съм се превърнала и колко много тя е рисувала по платното на живота ми без да имам каквато и да било представа. Майка ми си е живеела в нейния филм в който оцеляването е било важно и такива незначителни неща като моята тъга не бяха забелязвани. Напротив на поведението ми беше гледано все едно се лигавя. Имах случай, в който майка ми ме наби замина на работа, аз най-после си помислих, че сега ще мога да се наплача за всички несправедливости в живота, обаче избързах. Тя от улицата чува моя плач и се връща. Донабива ме и ми казва, че поне знаела сега за какво плача.

Тези и още други неща ме оформиха като непълноценен човек за себе си и за другите. 

И предполагам че оттам започва моята одисея с нездравото ми тяло. още повече съм нарушила баланса защото си идвам на този свят с не особено добри гени. Имам си сума и непрятнсти. Мога да изброя няколко за да стане по-пълна картинката. Най-сериозен ми е проблема със запаметяването и съсредоточаването. Трудно храносмилам почти всичко различно от плод или салата, но това не ми пречи да искам да ям всичко, което става за ядене. От там имам предизвикателства с почти всички жлези с вътрешна секреция, кръвообращение, детеродни органи (кисти) и още и още. Отдавна разбрах, че докторите не ми помагат с нищо и започнах да търся сама да се образовам. Изхарчих всичко, което спечелих в търсене на лек за моите неприятности и така се оказах без къща, което ми донесе друг проблем. Майка ми не иска нищо мое в нейния апартамент, а леля ми иска да си извадя покъщнината, която складирах в нейната маза след като се изнесохме от апартамента в който живеехме в Лондон, защото реших, че вече не ни е по джоба. Преместихме се обратно в една стая в къща, в която обаче поне си имаме собствена баня и тоалетна. Трябваше да изпратя двеста килограма покъщнина и сега леля ми ми казва, че мазата ѝ трябва, да я опразня от моите неща, а майка ми нехайно казва, че и без това било време да си купим апартамент. И всичко това в момент, в който аз вече не работя за да мога най-после да събера сили и да започна да работя нещо, което е в съгласие, с ума, сърцето и душата ми. И това отнема време. 

Разкрива се това, което според мен е най-големият ми проблем, а именно отлагането. Аз съм без работа от единадесет месеца и още никъде на хоризонта не се вижда доходоносната работа, която ще ме прави щастлива  Вече имам чувството, че отложих целия си живот да го живея друг път. Не че съм се отказала ама това, което правя е нищожно на фона на напредналата ми възраст. И тук удобно се настанява на масата вината. Станаха толкова много, че ти трябва отбор от лайф коучове, психолог, треньор и др. за да се справиш. Или поне да отидеш за няколко месеца в някоя ферма например в Коста Рика. Но и това не посмях да направя. 

И ето ме, пристигнах във Варна за малко докато майка ми е по работа в Лондон за да съм сама. Въпреки, че мъжа ми е по цял ден на работа, дори и това, че се пибира вечер ми е проблем. Имам нужда от пълно и необезпокоявано спокойствие. То в такъв случай не трябваше да идвам в родния си град ама нейсе. Обичам го и това е най-евтиния вариант. Вече съм тук четвърта седмица и въпреки, че имам някакви успехи, не ми се струват достатъчно. Все пак аз досега като си идвах във Варна го обръщах на живот. Ядене, пиене, пушене и ходене по жени, но за това друг път. Сега съм редуцирала яденето, почти спряла пиенето, пушенето е голямо предизвикателство. Също се наложи да приема идеята, че когато се променяш няма как да вземеш и приятелите си със себе си. Те ако не искат да се развиват губите допирни точки. И това никак не е лесно да се възприеме. Вкарах в рутината си едно дишане на Вим Хоф, което считам че е доста алкализиращо и балета. Не съм се справила чак зле ама не е достатъчно. 

Чувствам се при��исната защото партньора ми (годеника ми, мъжа ми, ние сме си вече заедно, дори и не по документи) също учи това, което е в хармония със страстта му и службата му на планетата и той иска да се прхвърли на новата си работа, но за да се случи това аз трябва да започна да печеля. 

Най-добре е да се мисли за настоящия момент. Какво мога да направя днес за да се чувствам добре. Вече си направих дишането, и една малка медитация, сега отивам да правя балет. След това ще отида се видя с един мой съсед, който оженихме в Испания и не съм виждала от сватбата, която беше преди три години. Имам и още едно вълнуващо събитие днес. Ще отида да видя моята нова приятелка у тях и ще гледаме един старнфилм на Люк Бесон. Нейните съквартиранти също са ми много интересни и това наистина е много радостно. 

За днес ми свърши времето за всякакви глупости с които го уплътнявам. Няма да мога да побликувам този текст, но утре ще ми е първа грижа. 

[njakoimisli-blog]

O ситуации (8.10.14)

ХонгКонг КитКомПартия - иска кандидатурите (разбирай назначаването) на новия управител да бъде съгласувано с Пекин - това извади (плати) студентите на протест ocupyCentral (какъвто никога никъде не сме виждали, нали;) - но много по внимателно се пипа отколкото в МАГРИБА - по финансови причини (?-за-размисъл? колко пари държи Китай от американските дългове и какво ще стане ако тръгне да ги продава?) (1997 - hongkkong-18%ВБП на Китай, днес 2-3%;). Другият проблем си остават уйгурите - много от тях придобиха опит в последните две години в Сирия (сещаш ли се на коя страна). Като цяло в Китай нещата стават бавно.

Шотландия - референдум (нали вярват на своите избиратели!), Белгия - виж колко много си вярват фламандците и валонците (4 години правителство не могат да си съставят), Испания - Каталония чака конституциония съд да каже до колко това е конституц?!?, всеки се сеща какъв ще е отговора на съда, но и каталунците не спят - жега си е. Франция - Корсика, Италия си е севера-срещу-юга. ? Ще стане ли Европа на регионите - вместо Европа на държавите (съвсем отделен е въпроса, че откъм либерална гледна точка - има голям проблем в обосновката какво точно е това нещо - Държава!) ... Нуланд нали заповяда да се престане с хленченето, че санкциите им вредят - и солидарно да се помага на Украйна - докъде ще стигне тази помощ? Ще плати ли "европееца" газта на Украйна? Ако не го направи какви ще са последствията? Голям зор да накарат Германия да участва срещу ИГИЛ. Все по осезателно се вижда, че единствените поддръжници на американските интереси са Полша, приБалтика - докато "стара" Европа нещо се дърпа - дърпа се и от транс-атлантическто-партньорство - май върви по стъпките на ��азовата тръба Навуходоносор (на фона на референдумите, войните и гигантския наплив от мигранти - нестабилността е гарантирана). Цената на нефта - пълзи от две години надолу - сега пада {1. Спекулативно-високата цена (от 2008 $печатницата - но никой не ги иска(криза-било) - затова се купуват future-деривати(нефт) ама след това тази neft nqkoj iska li q? ) 2. Китай - много купуваШЕ - сега темпа им се забавя, а и си попълниха резервите 3. Щатите вече не купуват толкова (напълниха си резервуарите) Либия - направо незнам как тамошните са се разбрали - но и те доста голям експорт правят. + нелегалният експорт за по 30-50$ (купувача е юго-източният ни комшия) - не е много, но се чувства СаудитскаАрабия ще има сериозен проблем с бюджета си, ако цената е под 80 - а те си имат много сериозни вътрешни борби (много деца - много нещо и всяко власт иска); Шиитите (същите, които ги успокоиха с много пари по време на т.нар. арабска пролет) се надигат в Йемен, пък Оман е съвсем близко ... не зн��м колко време ще издържи СА да плаща от бюджета си за спокойствието на юг.}

[ti-da-vidish]

Вече който е на зор, който иска да ме види, който иска да си поговорим знае къде да ме намери.

☺☺

[radiotoradz]

Ruler of Everything

в превод: Властелинът на всичко.

Това не е превод на песента на Tally Hall, а моята интерпретация. (Демо версията на песента не е лоша също. Чуйте ги!)

i Бие звън познат навън, че идат машини, прииждат към големия град, останал сам. А неговата мъдра човещинка, дава на бронзовата си хранилка, да кацат птици, да цапат и тропат. (Има ли за тях лек или билка?) Докога така жадно ще грабят?

ii Гледай горе, нещо властва, бди над онези алчни кралства! В хода на народите силни станали, a други в преселeние - и някъде и никъде - изчезнали, но оставили свой завет. И за пътя си, и за думите си гръмки, никому родни, няма вече за тях памет. Несъмнено с очите си виждаш стъпки, еволюция в думите на загуба ти съзираш. Мъчна стара тегоба, а ясно пише: "Бързаш ли егото сребърно, Дяволе, да изгориш?"

iii Но Властелинът на всичко, единствен приятел от далеко, стои от зори и полека рисува с тънка златна четка, на всеки от плът и кръв гледка, за идващия им с метала край. Картините му гротески, по стените хорски закачени, побиват ги хладни тръпки, Идват да ги свалят, (вече трети път,) но те не ще слязат! Бягат на съд, със народа съдник, факли и вили нарамил. Властелине, бъди ми мил, всичко разбери! Спаси тези зверове, неверниците, и мен дори.

iv Разбиват съня детски с гръм мощен, в часа късен, вече за никого нежен.  Мъжете разбудени са от камбаните, че още час е отишъл по дяволите. Крещят по онези механични ръце, със злоба казват – ние ще дойдем за теб! Властелинът стои, и казва им "Ще ��ъде!", със своя грозен смях и песен лесна на уста, че светът е малък и тесен, а обиятията му движат земята, и до ден днешен, участта му страшна, сляпа като деня, пронизала го е в нощта, щом сам се види, в езерата седем, и от себе си се изплаши и късмета си попари, защото там, точно там всичките му пакостливи другари, на път казали са "ще поемем". И не спира той да бяга със тях и със света, че без да иска ще разбие той нечие сърце. И сълзите лееха се, без да спират те. Ден след ден,     месец след месец,          година след година. И седмиците минават. И секундите. Но...забравени остават и те. xvii (vixi) Неусетно и този наш спомен си замина, занемарен в моето обичащо съзнание, в което ти и аз, мечтата ни, тя загина И аз не казах нищо...какво унижение!

v А механичните дълги ръце, гледат напред, към своя ред, да се повтарят дванайсетте, да напомнят за себе си те. А после и към своето слънце, единствен приятел чудесен, от грижи не е отнесен, гледа го. Горкото то. За земята бленува, но от земляните не получава, ни разбиране, ни нищо. Колко само боли, да чуеш черните им думи, дали? Затова прегърдката му единствена, от ръцете я иска, получена вече е. Не се тревожи ти, човече малко. Ти си тук съвсем за кратко.

vi И молели се, горещо за отговори, все за нещо, знаци от небето и полето и морето безбрежни. Гледали в мантри и отвари, и в карти на жени небрежни, но цената за това познание, ще ти струва цялото битие. (А не искаш ти разочарование?) Как да ти кажа, че ще усетиш нещо като ужилаване на оса, а после вятър в гъстата ти коса? Сетне, младите бедни души, събрали са се пред твоите очи, черни като грях, слепи като грешник. И като кукли на конци - берат срама – плод на бремето, но не от копнеж, добил е рядка утопична сълза! – Ти си такъв лъжец! – Виж, не съм подлец! Всяка сълза е гилза, всяка гилза е час, всеки час е ден без теб. Плачи! Плачи! – Докато можеш, докато виждаш и чуваш, имай ми зъб. xvii (vixi) (Нали беше за кратко пак? Застрелян, от приятеля ти тик-так.) vii Проблеми��е нерешени, останали отвъд реката, летят във времето. Падат по земята, мъртвите листа, пожълтели от есента, напомниха му, на Властелинът, за своя брат, събрал е цялата войнишка мъст, да върне своя бяг, своя ход и да иде пак на своя небосвод, на прага на света човешки, да забрави онези другари, с гласовете си мъртвешки, (да се смеят със тон на камбанен звън, някъде далеч навън, че пак дойде мор, и пак да оцеляваш е зор...)

viii Слънцето пак ще изгрее, някой ден, пак ще се смее. Но дотогава, спете вече, времето ви изтече. . .

... За какво реално се пее ли? - Джуно е бог, застрелял е слънцето, което топли малките хора долу под светилото. За тях започва ново време, в което те търсят къде да отидат. За съжаление не всички хора са добронамерени, точно като Джуно. Мъжът (според жена си - егоцентрик) иска да изпъкне, но времето му се подиграва и го унижава даже, че подражава на другите и лови за забавление. Именно да го изкара зъл, а е по-скоро тъп като ъгъл. (XD) Мъжът осъзнава, че живее в схема, а времето буквално му казва "Да, Шерлок!" по своя си начин. Механичните ръце са часовника, именно те са "Властелинът на Всичко." Oh no no, oh yeah! (P.S - Мислех и да напиша, че механичните ръце са висящите му дълги мустаци, но се отказах. Звучеше ми детинско.) 16.07.2022

[bor-yana]

Cringe-вам от себе си понякога, но хич не ми е зор

nobody:

me: *stops in the middle of the road to take a picture of the sky*

[pifyy]

Пеньо Пенев

В този тъй прекрасен ден

Да ви приветсвам умилен,

Да ви пожелая гръмогласно

… В живота всичко най-прекрасно.

Но какво може да ви предложим:

Любов, пари и красота……

Всичко туй е суета.

Липсва ли ти сал едничко –

Махни с ръка и плюй на всичко.

Едничко щастие е под небето –

Това е мили мой срането!

Срането ободрява,

Срането подмладява,

Срането туй е всичките блага.

Сери да ти стане драго,

Сери в кухни,

Сери в спални,

Сери в зъболекарски чакални,

Сери, сери и ако щеш гъза си съдери!

Отидеш ли и ти на сняг,

На пухкавия сняг се изсери!

Със зор разтягай си халката

И слушай как шуми гората.

В Дунав – газейки реката

Сери направо във водата!

Оглеждай дупето си бяло

В това немирно огледало.

Но може запек да те хване,

Срането мъка да ти стане,

Тогава много не мисли

И бързо с пръст в гъза бръкни.

Чак тогаз ще разбереш,

Що блаженство е да сереш.

Представи си цялата земя

Покрита с тънък слой лайна.

Тогаз подай си ти главата

Някъде измежду лайната

И ако няма място на Земята

Иди с се изсери на Луната.

ЗА ЖАЛОСТ СЕ ИЗСМЯХ НА ТОВА

[simonsmilee]

– Как искате да Ви запомнят?    – А, много ми е зор! Както искат, така да ме запомнят!

[freefishy]

Грозната истина.

Трудно ми е да систематизирам и извличам същина от чуто или свое. Да оформям смислени и искрени изречения едновременно / без смазващ зор /. Страстно искам всичко накуп и нищо, пресмятам и всеки отклик, като защита, че да мога да отвърна идеално, за да бъда разбрана, не парирана или с вид на мекотело - олигофрен. То къде ти един или два проблема, цялото ми съществуване е краен фатализъм в главата ми, пък дори обективно. Патос и печал. Вдъхновява ме идеята за нещо, но тръгна ли по нея, реалното и прилагане ме отчайва, дори бих казала - съсипва, защото е вечен крах, като емоционална развръзка, която ми носи точно нула доверие в света и себе си. Като малко ревливо детенце, което копнее да се изкаже, да блесне, да подари любов, но импулса му е трисекунден и облечен в реалност се автоматизира в наивен брътвеж, тотално далеч от премереност и зряла преценка, но с вътрешна претенция за величие, която сама се осмива. Изражда се в жесток глас, който коли и беси, осъжда всяка дума, звук и жест като грешка, автоагресира с цел да предизвика надграждане. Друг път - няма зле съм и не мога - на всяка цена или нищо. И като получи дори върховен praise или се справи, не може да генерира удовлетворение.

Аз съм човека непрестанно напрежение, осакатяващ се в името на перфектност, в която се вкопчва, но не утолява жажда от плисналите сокове.

Съответно, напряга ме да се радвам, вървя, прегръщам, пиша, говоря, решавам, дишам. Пробвам нещо, виждам че не става, неконтролируемите ми емоции и дълбоките ми проблеми /и рационално, и емоционално утвърдени, като такива/ ме премазват и отново замечтавам да умра, да изчезна, не понасям да съм в тяло.

Съзнавам и че товаря околните и влизам директно в прототипа вечна жертва, така дотегнал на /будната/ маса. Аз самата се товаря десеторно затова, че те се товарят. Но е ясно, че човек, попаднал там не намира друг начин да получи любов, съизмери��а с нуждите си. Вероятно не може да адресира автентично проблеми, израстнал е сред доминантни фигури, самоизяжда се и се мрази, докато разраства сенки и тече оправдания.

Мразя да съм прозрачна, мразя и да бъда мачкана, моделирана и тихичка. Но съм това почти винаги, по-рядко - инфантилна еуфория или истеричен несвързан гняв, който бива осмян или невалидиран. Нищо не ми носи продуктивно облекчение и смисъл. От малка пиша, но стресът надхвърля шанса за облекчение, правя го, за да създам нещо "велико и специално". Може би само да ям, чета, пуша и спя дава временна приятност, но същността ми иска повече. Обичам книги и кино и бих се определила генерално като естет, но главната част от мен търси земята, развитието, ползата и фучи с двеста още преди да смели каквото и да е било. Нищо не е просто така. Постоянно искам да впечатля хората и оттам себе си, което тръгна от тормоза в детството и даде началото на бруталните ми coping механизми.

Може би съм добре само апатична, зверски уморена, с прясно разбито сърце и докато лежа по гръб в морето. Или като си топя първата бисквитка във вряло кафе.

Мразя празнотата, безсмислието и липсата на предстоящо вълнение. Всеобхватността и лакомията са ми братовчеди, както и фалша, който не понасям, но най-често струи прозрачен от мен. Сякаш хубавата емоция е толкова кратка и мъничка, че се шмугва някъде, преди да и подбера думи и реакция, само shit-a е на трон, пасивно агресивно и противнярско лицемерно. Изражда се в нарцисизъм, в стагнирана паника, хронична безнадеждност. Като глупакът, който прави едно и също до откат и всеки път се надява, но не вижда път, отвъд поетия.

Най-често стигам до извода, че няма шанс за този ми живот, прецаках го, трябва да започна отначало. Няма логика да се мъчиш непрестанно, въпреки че виждам, че поучавам с лош пример, може да има дори успокояващи се, че не са дотам безпътни, че имат мир, мотивация.

Дразни ме, че съм дребнава и елементарна, нагаждачка. Единственият път, който виждам е смърт или кардинална промяна, ня която не се виждам способна, защото съм си враг. Това малко детенце, дето умира за лунапаркове, крещене от радост и пълна любов и раз��иране отвътре и отвън, не мога да го лъжа, че ще му ги осигуря. Цялото ми същество, дори в момента, се труди да създаде образ, който не може да поддържа в дългосрочен план. Всички са по-добри във всичко, аз съм непригодна за живот, неадекватна, достойна за презрение. Единствено ме крепи време-пространството на несбъдналото се, което може да се случи, но все още не е. Търся панацеята, вълшебното хапче, прераждането. Омръзна ми, меко казано, бих се радвала да открия нещо, което ще ми помогне, въпреки че от години вече слушам и намирам какво ли не, и все чувствам, като да не съм разбрана и да не се отнася за мен, най-вече да не е приложимо в моята система, обидно сложно.

Страх ме е да повярвам, а вяра, без земя е харакири. Сещам се за думи, които ме отрезвяват - "Спри се, бе, човек, не можеш да контролираш всичко!" Може би, проблемът е, че съм или тотално отпусната до зависимост или пренавито мъжка, и от замесването им се ражда примиренчески control freak.

[letsnotbeperfect]

- Как искате да Ви запомнят? - А, много ми е зор! Както искат, така да ме запомнят.

Стоянка Мутафова