#ако лятото ми беше песен

[radiotoradz]

Кратки истории от 2022 [i]

Наричането на такова нещо Житейски етюди ме кара да се чувствам застаряващо. Това беше първата ми идея. Трябва да се засрамя. Не беше позитивна година. Само лятото, общо взето.

........................................................................................

Ако нещата бяха различни...

Обичам влакове! Колко е колоритно да стоиш на гарата с вестник в ръка. Сам да си чакаш и чакаш, докато не дочакаш голямата машина да издаде своя грохот. Би било неразумно да не разкажа и на вас. Щеше да е самотно без моите читатели и без седналият до мен мъж. В ръката му беше отворена книга - поезия. Текстът в нея имаше стил, приличен на Шарл Бодлер, когото аз обожавам да чет��. Но не беше от особено значение сега, когато вестникът ме привличаше с жълтите си статии. Една от статиите беше за дошлата пролет на промяната и според зодиака - на любовта. Естествено чрез тази хартия, която можеше и да е пи-полезна за други неща ме грабна здраво, за да я прочета изцяло. Липсваше ми само една лула в момента. И тогава се случи нещо странно, сякаш някаква песен от детството ми се въртеше в главата.  Тотално забравих за човека до мен и върху пейката дрънчах с ритъма, който помнех докато си я припявях тихо. Беше април все пак, птичките пеят, а земята се възраждаше. Повтарях само двата реда, които помнех. Исках да спре, но човекът до мен го направи вместо това. "Пролет, а?", - каза той, затваряйки си книгата. - "Не можеш ли да я изпееш цялата?" - Той не ме изплаши, но ме изненада. Помислих си, че тихо ще се измести когато чуе някой да си пее сам на себе си. - "Това беше преди шест или седем години, буквално помня само припева. Беше някаква песен от учебник по музика. Дори не се сещам кой я пееше." - Казах бързо, исках да го избегна. Знаех какви неща би казал. Но в погледа му не можех да прочета нито съжаление или гняв, а чисто любопитство. "Разбирам те, дете. На твойте години и аз знаех имена на песни, певци, автори и композитори. Като всяко дете…да."

Аз погледнах със симпатия и се пошегувах: "И нека позная, има някаква мрачна история зад песента, като приспивните песни на британците." - казах саркастично, защото ми обръща твърде много внимание. "За съжаление е така. В кой клас си?" "В десети клас съм." Това сякаш го удовлетвори, защото отвори книгата си на някоя страница и изкара снкмка на момиче, което изглеждаше на мойте години. Имаше много изразително лице, но не беше усмихната. Очите й бяха тъмни, но мъртви и можеше да потънеш в тях. "Вярваш или не, с нея се изгубихме заедно в университета. Беше толкова бързо, но никога не забравих онзи тъп семинар." Ако бях учен човек щях добре да знам кое е момичето на снимката и дали мъжът лъже. Заинтригува ме, защото винаги исках да уча в университет. Щеше да разкаже още за нея докато не го прекъснах за маловажен и незрял въпрос. "Какво е чувството да сте завършили университет… и то с такова момиче?" "Тя не доживя да го види." "Какво?" - не очаквах такъв отговор. Но той предвиди объркването ми. Не искаше да се усмихва за такова нещо, но аз винаги разсмивам хората...

23.03.2022, недовършено

........................................................................................

Мълчание

Защо все мълчиш? Така ли се мъчиш? Знай, че и мен измъчваш така. Това е по-тежко от онзи камшик, с който те срещнах преди 12 години. Беше млад и яздеше кон в полетата около селцето ми. Не приличаше на типичния рицар от кралския двор. С камшика си гонеше децата, които с камъчета замеряха лебедите и гъските. Като някаква змия се суркаше по земята голямото въже. Представях си най-грозните картини на измъчени грешници, с кървави голи гърбове от камшици. Или онези клетници, които биват влачени в гротеската кал. Няма да забравя тези крясъци, така както и червената ти пелерина, непознати човеко. Приближих се, исках да те спра, защото децата не мислят лошо никому. Те са само глупави, малки, чисти създания, които попиват като парцал цялата ни мъдрост. Вече стоях висока като планина пред теб, гледах те право в очите. Дотогава не бях виждала толкова тъмносини ириси. Потъвах в тях. Не можех да кажа и дума, давех се, усещах товар на раменете си, не престана. По-тежък е и от доспехите ти. Моля те само да ме чуеш сега, когато знам, че си уплашен. Войната не е шега работа, мили мой. Ще плача ако не те видя повече, но тръгвай...и знай, че всичко ти е простено.

13.05.2022

........................................................................................

Карикатура // Олицетворение (i.e Лятна омраза и сънища граничещи с лудост, нищо лично тук, наистина нищо.)

„Искам да ми обясниш какъв е проблемът?“ – казаха ми да започна да говоря. Лицето ми показваше истинска тревожност, сърцето ми биеше толкова бързо, сякаш щеше да се изкопчи от мен! В стомаха ми се връзваха възли, които след този час няма да мога да развържа. „...сънувам, странни неща. Различни животни, песни, аз ги пея, а те идват...и ме слушат докато си правят земната работа...“ „Разкажи нещо“ – каза човекът и застана удобно да ме слуша. А какво му казах ли? Всичко казах, всичко за себе си, всичкото си казах! Съжалявам се! По дяв��лите! Обсебват ме тези животинки!! Ако разкажа, това ще е лудост! Ако не, пак ще е лудост, защото ще покажа липса на възпитание и смирение със себе си.  Върви си човек, за света е глух, но все със слушалки стои. Напук прави, такъв си е. Наперен, замислен, с усмивка на лице, създава си сюжет чрез музиката. Иска да е някъде другаде. И познайте кой е този човек? Това съм аз. Пак съм аз. Не се променям. Затварям очите си и виждам съвсем друг свят, където всичко е различно. Времето върви по-бавно, а всички тези хора, които познавам стават животни.     До мен гордо ще върви змия, която ще се качи и застане кротко на рамото ми. Ще ми шепне как черното е най-красивият цвят. Ще съска и врещи, когато някой друг иска моето внимание, особено сестрата на тази змия. Защото тя има повече да ми казва, отколкото другите, като някоя клюкарка. И винаги ще почне с една и съща реплика – „Вреш сссси носссса навсссякъде, проклетницо!“ , после продължава с приятните – „И как сссса отношенията ви?“, „Хайде, ссссъберете сссе вече!“, „Нека любовта въззтържессствува!“ – и само това ще повтаря, още само една минута. Миг спокойствие, търпение и...нека мине по-бързо вече. Ходът на времето за младите е бавен, нали? Камбаните на църквата наблизо бият силно вече, както и първият звънец, до който има още 5 минути. 3...2...1! Затворих си очите и очаквам да ги отворя в друг свят – близък до моя, далечен от змийския. Мирише на прясно окосена трева, на пръст и...лисица! Вие не можете да си представите колко ясно без очилата си я видях! Колко е млада и пъргава! Изглежда все невинна, но нещо в онзи миг я изплаши. И вече не изглеждаше красива, тревожеше се като човек. Бягаше толкова бързо от мен и от тези часовници. „Явно искаш време, което нямаш.“ Пред мен тя рови в земята, иска нещо там. Безмълвно. „Какво търсиш? Книга? Химикалка? Най-вероятно е нещо училищно, щом бягаш от звънеца.“По-добре да я оставя да си търси сама, затова ще се обърна на 180 градуса и тръгвам към входа на даскалото. А зад мен вече няма лисица, там стои вълк и вие през деня. Това няма логика, въобще няма. Той видя някакъв телефон и го зарови в земята. От това цвете няма да поникне. „Науката ли те заслепява? Претендент е за уважението ти, не се предавай де! Не разбираш ли промяната? Бягай в природата!" Ех, нямам причина да се намесвам. Какво дори видя това животно в телефона! По-добре да бягам и аз. Продължавам напред, а там листата падат, пък сме април все още. И сега птиците летят далеч, но не една или две, а поне 600. Похриха небето и го направиха тъмно. Готови са за зимата, да мигрират, да търсят храна. Но не си избивам от главата въпроса как става това. Летят в кръг, събират се в едно. Пекна слънце, да си бъдат спокойни и те. Поне като мен не хвърчат безцелно в облаците сега. Стига с тази музика за днес! Сякаш едно и също слушам! Война, насилие, безсилие, бедност, погром, мутация, а къде е щастието? Любовта гори, доверието е жар, а миналото е духана от вятъра пепел. – това какво пък ще значи. И пак си съчиняваш глупости, учи си уроците! – Ами ако не искам? – Няма такива неща. Учи, учи здраво! – Учех, и нищо не се случваше! Все едно и също!!Това ти е наказанието! Учи иначе ще ти пишат двойки една след друга! Престани да си пилееш времето! Целият ви клас е изтъкан от досада! Дяволите да ви вземат! Чуваш ли какво ти казват?

?????

........................................................................................

И праведните отиват в Ада.

Цял живот не съм убивал, удрял или тормозил никому. Унижението си е тяхно, не мое. И къде въобще съм? Някаква си малка стая, черни стени, червена лампа, само една маса. Имаше всякакви хора на нея. Такива, които съм срещнал през живота си. Гад сред умове, грешник сред светци. Всичките им глави надолу, и моята също. Нещо ще се случи ли? Хайде де...бавите ме...!

Някой се изправи, застана смело и заговори само добри неща за мен. Не ме познаваше въобще, нито пък аз нея. Късаше ми сърцето всяка година...защото имах емоции. Добре де, не беше само тя. Всички искаха да ме видят да страдам.

Но защо? Защо, мамо? Защо, тате?

Сетне друг ще стане, ще каже нещо и ще седне. И така следващия, това ли е Страшният съд, за който толкова ме плашеха приживе? 30.07.2022 03.01.2023

........................................................................................

Цвят в бетоненото безцветие. (вдъхновено от J, Wolfenstein: The New Order, горкият...и той е на 17)

Поредната бомба падна. Невинни души пак бяха взети напразно. Мъже с оръжия, крещят и бягат напред. А ние, децата, жените и старците? Ние седим назад. Чакаме. Друго не остана.    С моите малки и незначителни години, не можех да проумея колко лесно им беше да се бият като пламък във вятъра.  Но защо да мисля за това? Това не ме ли прави по-мрачен от обикновено. Не трябваше ли аз да съм опората на самотната ми майка, отгледала пет деца? Колко щеше да се радва, че всички искахме да ѝ помагаме с реколтата. Та аз съм най-големият, хайде да се стегна! Kолкото и отвътре...да ме мъчи всичко. Стяга ми се душата да слушам всяка секунда писъците и куршумите. Крием се поне сега. Сложили са ни подкрепление, някаква си резервна рота. Чудя му се на един, преди да дойдем тук, за поредната битка, двамата говорихме. Той и аз си приличаме, влече ни нещо друго, да създаваме изкуство. Той пише поезия, аз свиря. Веднъж измислих песен от негови любовни стихове, имаше рожден ден тогава. Истински ми се усмихна, въпреки ситуацията. Липсва ми онази усмивка. Липсва ми четенето на стихове вечер, моето свирене докато той мисли какво да напише, питането за рими и дали ми харесват написаните едва-едва прочувствени думи. А сега какво? Той е капитан на нашата рота. Но от всички, в неговите очи има най-много тъга. Клепачите му тежат, а ръката му, сочеща към врага трепери. По лицето му се лееше по-студена и от фронта пот.

— Братко... — Ще умра тук. — каза той. — Как така знаеш? — Усещам го. Ние...аз де...поетите...сме така. Каза ми го един друг поет преди години. — Не, ти няма да умреш! Ти си този, който не мисли дрънкането на китарата за грозно и безсмислено! И ти искаш да избягаш духом от тук. Дръж се! — Да, но имаме задачата да умрем за държавата си. Колкото и да искам да се върна вкъщи, не мога. Трябва да свършим това. — Какъв е планът, капитане? — До смърт! Изглеждат леко уморени, но ние сме здрави и силни. Ще ги победим! Напред!

И вече не исках да се бия. Усетих как сърцето ми биеше още по-бързо около него, но беше различно. Преди той ми даваше сили, а сега? Той е капитанът, той ще ни води към вечността. Няма да бъдем забравени един ден. Няма!

12.09.2022

........................................................................................

Всеки е главен ��ерой в своята ист��рия.

Всеки...

Изведнъж някой изкрещя: "Влакът е такова хубаво място, нали така, мили хора?! Повярвайте на този чийто глас се надигна над хорските ви глави. На всевиждащия! Толкова гордо и смело, като...“ Не продължи мисълта си. На хората не им пука. За какво ще слушат? Де да беше дете, щяха да му се усмихнат, да се смеят, даже и да запишат този миг. Уви не беше дете, а голям човек. Някаква си жена, средно висока, оранжева коса, боядисана допреди няколко дена със сигурност. От това разстояние трудно ще се видят нейните очи, а и беше със слънчеви очила. Срамежливо си излезе между вагоните да мисли и даже навън още стоеше с този „макиаж“, както каза един от коментиращите. Крие си лицето явно. Всеки във вагона ни бе от различен по-различен....

Всеки...

В единия ъгъл имаше много деца, млади, хубави, облечени прилежно в училищните си униформи. Но си говореха на висок глас. Подиграваха се на жената. А от другата страна възрастни хора. Пътниците са различни все пак. И всеки си прави нещо, с което се отличава. Едни четат книги и вестници, а други си говорят си тихо. Няма защо да ги слушаме. За разлика от тази жена, която всеки ден ходи на работа именно с този влак. Но днес за нея беше различен?

Всеки...

Децата по едно време спряха да говорят и се загледаха в екраните на чудовищата наречени „телефони“. Изяждаше ги бавно. Де да бяха само видео игри, де да бяха и учебни видеа. За нещастие не бяха такива неща. Изведнъж изчезна и блясъкът в очите им, няма го това детско и невинно въображение. Където бяха те – всичко избледня. Въображението се изниза с куфар и бе заменено с току що пристигналият градски пример, в който всеки ще се намери поне малко. Чуди се как да си пропилее съзнателните дни и нощи в празни надежди за промяна. Всеки ли си намери другарче в чудовището вече? 

Всеки...

Дори тези, малките, не като мен, които искаха модел за подражание, а не глистяви модели, които не ядат почти нищо и излизат на сцената без да знаят къде се намират. Затова и уважавам младите – мислят различно! Тези модели, които не уважаваме нямат лице, а е само колективен образ в главите ни вече. Събират някаква задна мисъл в мрачната действителност. Далеч от очите, далеч от ума и неговата слава, която вече не ми трябва. Но да мисля за такива не бива, всеки иска да бъда щастлив човек. Да не бъда като Серафим или Албена. Ако някой не знае кои са – ще се учудя. Навярно всеки ги знае.

Всеки...

И до един мъж, облечен в хубав черен костюм с червена вратовръзка, стоеше младо момиче. Нейните очи изглеждаха уморени и можеха лесно да се видят сенките под тях, а русата ѝ коса бе небрежно вързана набързо. Учебниците на девойката бяха сложени до нея, прилежно подвързани, и с етикет, на който пишеше името и фамилията ѝ. Ясно беше, че е капнала от толкова учене в гимназията или университета. Падна ѝ главата като круша на рамото на този мъж. Той не се ядоса. Направи ми добро впечатление как се държеше като баща с нея, но ясно си личеше, че не беше такъв. Всъщност това бяха само идеите ми. А какво реално ставаше? – Нейното поведение показваше, че тя просто бе недоспала, а човекът до нея продължаваше да си чете най-спокойно. Сякаш не я забелязваше, а просто се примиряваше с младежта днес. Книгата беше на чужд за мен език, а той четеше с някакво удовлетворение. Замислих се, дали е от книгата или от момичето до него, чиято глава не помръдна. Пак потънах в мисли заради един негов жест. Той искаше да я погали, като животинче, но се отказа. Единствено се усмихна и я остави да стои така. Даже се оглеждаше по едно време, сякаш спирката му е сега, но се чудеше как да я остави да спи на твърдите седалки. Затова и остана с нея. Добри хора има, добри. Чудя се за какво ли става въпрос в книгата? Беше черна, а сякаш щастлива, заради танцуващите около огън хора на корицата. Момичето се събуди изведнъж и изкрещя колко ужасно съжалява. Никога не ѝ се е случвало да заспи във влака преди. Мъжът пак се усмихна и си стиснаха ръцете в някакво ненужно премирие. Но мнозина не го видяха, защото не бяха като мен за последна спирка. Тогава и те слязоха и вече влака беше празен. Всеки си беше по домовете.

Всеки...

Освен мен. Влакът си трака по релсите и спира някъде далеч, в мъглата, в неизвестното. В тунела на моите мисли се виждаха само светлините на влака и тъжното му свистене. А влакът продължаваше бавно и внимателно да пъпли, точно като картините в съзнанието ми. Там откъдето никой не се е върнал, за да разкаже какво се крие там. Аз ще видя днес. А вие? Вие утре, вдругиден, след много време, не знам. За вас не знам, но с увереност казвам, че всеки ще го види.

Всеки...

16.09.2022

........................................................................................

Комедия (почти действителен случай)

Филип: Че каква комедия ще ми пр��виш ти? Даниел: Каква ли? Червена, оранжева, жълта...зелена... Филип: Дани...какво по- Даниел: Замълчи! Синя, лилава, бяла, черна, мога и шарена комедия да ти направя, Филко! Само кажи какви съставки да има в чорбата без греховете на отеца. Филип: Абе, Дани, ние не готвим, ние трябва да учим! Имаме домашно, а ти се шегуваш с мен! Даниел: Ох, Филко. Ме-та-фо-ра. Метафора, повтаряй след мен. Метафора.  15.12.2022, недовършено, отново.

........................................................................................

Това е краят. Благодаря за прочитанията!

[gazeliya-blog]

The reign of шльокавица

Та седмица две беше... интересна. Освен трудното суайпване и констанстното разочарование на значително по-малкото количество мачове (нацепените батки не ме харесват, шокиращо) най-накрая се почувствах в истински Тиндър води. И по случай това, нека започнем подобаващо с

Гърдите ми.

Както видяхме в предния пост, мъжете си мислят, че е адекватно да коментират тялото ми? Нека отбележа, че мъже, които са се снимали полу-голи мислят, че могат да коментират адекватно покритото ми тяло и, че това е ок??? Нека погледнем примерите отдолу.

О да, това определено е адекватен начин да говориш на хората. Не разбирам, как може само защото е в приложение, хората да мислят, че могат да комуникират толкова грубо и гнусно с теб и това да мине безнаказано?! Братле, цицкодържател, ебаваш ли ме?! Никой не говори така, това значи, че нарочно си седял да мислиш около минута как да прозвучиш възможно най-наприятно и деградиращо и после ми се обиждаш! Защото отбелязах, че нямаш маниери. Виж, чувала съ за крехко мъжко его, но това минава толкова много граници. Излез от Тиндър и си купи голяма кола, така поне ще си личи, че имаш проблеми с мъжкото си дойстойнство. Това, че съм решила да бойкотирам ограничаващи, неудобни и запотяващи дрехи през лятото (и то в границите на приличното) по никакъв начин не значи, че ти имаш право да го коментираш от първото изречение. Особено по такъв начин.

Рейджнах ли? Малко да. Седмица две има доста материал за рейджване. Което ни довежда до точка втора от дневния ред, а именно моля те обиди ме, абсолютно като започнеш разговор така ще ти дам да ми го бутнеш.

*triggered* Soulfight е отвратителна?! *triggered*  Първо, The Revivalists са супер яка бозава инди група, по която наскоро се зарибих и не спирам да слушам (и вокалистът им има ебати яката коса *очи сърца*) и по която съм успяла да зарибя хора, второ и по-важно: в коя реалност живееш, че да мислиш, че храненето на песен, която някой си е постнал е ок?!?!? 

Моля някой да ми обясни какво по дяволите се случва в главите на тези хора. Как може да си мислиш, че това е нормално поведение?! Не стига, че не ми даваш доводи задето не си отивам с песента (а не с теб, самовлюбенец такъв), а после се обиждаш на реакцията ми?!?! Как искаш да реагирам: „омг, обиди най-новата ми любима група, моля добави ме във ФБ, за да ти пращам голи снимки на 15 мин, ти волен жребецо!“ Не...

Говорейки за фейсбук, разбира се не може да пропуснем вечната тема на ей, бебче, дай фб! или първия ѝ братовчед ей, бебче, дай да се видим!

Тази тема я пообсъдихме предишната седмица и нещата не са се променили. Ако не искаш да си пишеш с хората в Тиндър, не си тегли Тиндър, не е толкова сложно. Да, виждам предимствата на да други платформи- можеш да се увериш, че човекът е истински, доопознаваш го и виждаш дали си допадате, по-малко цедене на батерия и интернет. Но това не се прави на 2то изречение, и не се увърта докато не получиш своето. Но реших да споделя малко mediocre разговори (за да си отиват със средното ниво на блога, естествено, всичко е за естетиката). Също така единият пич ме нарече „сладурано“. Йу.

Говорейки за йу, седмица две беше седмицата дебна да ебна. За моя огромна жалост не ми написаха „malko kote seks ima li“, което завинаги ще и остане най-голямото ми разочарование. В повечето разговори дори не се стигна до темата секс, защото кака ви Делия знае как да отбягва тези неща. Което не е яко за целите на блога, но същевременно не искам да манипулирам разговора твърде много. Та по темата дебна да ебна ви представям следния господим, който дори в скучната игра на шах успя да вкара нещо мръсно.

Чувствам се мръсна след този чат. И това гифче. То си мърда езика.

Май това ми беше най-близкия досег до Тиндър-света засега. Не съм убедена, че ми харесва. Анализирайки разговора, доста бейсик: откъде си, лейм комплимент (bruh, I’m curvy and I like it, не ми прави празни комплименти за нещо, което не си виждал), ай са йебем. Хмм, защо ли не му се получи... мистерия.

Виж, няма нищо лошо в това да си търсиш секс в Тиндър, даже е логично. Но просто го направи адекватно. Един прекрасен спесимен (който или ме е ънмач-нал или си е изтрил профила, но вече нямам достъп до разговора- следователно няма снимки) направи точно това: попита ме какво си търся, каза, че той иска само секс и на отговора ми ���аз не за това съм тук, няма смисъл да ти губя времето“, прото каза ок и беше дотам. За разлика от пича, чиито разговор също не мога да намеря (оф, трябва своевремнно да правя снимки, излагам се), който на същото обяснение ми написа „za ko si v Tinder togava“...

Извод? Мъжете в Тиндър са загоряли, комплексирани, не знаят как да говорят с хората или да си го потърсят и ме карат да се чувствам омърсена. Същевременно има някой прекрасни индивиди, с които можеш просто да си лафиш и които приемат, че не всяка в Тиндър търси да я боднат. Това приложение май наистина отразява един опростен вариант на света, в който живеем. 

Дами, гнусягите дебнат, не им давайте да ебнат и побегнат.

Поздрави,

МС Делия (след тези рими, няма как)

[itheconfessableteenager]

Питър Пан

Благодарности на хората, които ще си поиграят да го прочетат и ще вникнат в написаното.

13-годишно момче. Не знам защо сега ми изникна образът на Питър Пан. Та, 13-годишно момче е нашият днешен и първи герой в този блог. Училището за него отдавна не е приоритет, обича да слуша Ре Ге, предимно Боб Марли.От 12-годишен той е започнал да пие, както един мой любим рапЕр, а именно Bones (а също и на Питър Пан) би се изразил... "Аз бях на 15, пиейки сякаш бях на шибани 32 години". Освен че пие много, което се дължи на руското му потекло, правещо го допълнително странен, когато се напуша и се сетя за него, той е и отдавна заклет пушач с потенциална възможност за рак на белия дроб понеже е и наследствена болест в неговата рода. Освен че пие и пуши, нашето момче от 2 години и половина е в мръсния бизнес, отглеждайки зелена кака и разпръсквайки материала. В следствие на това, той е вкарал човек в затвора, като му е продал растението. След една година, прекарана в закътано руско село, пратен от техните му с цел да си подобри безпризорното държание, Питър Пан се връща в моята прелестна родина - България и по-конкретно в прекрасния ми роден град Бургас, тъй като отдавна родителите му са си живеели тук. Бях го виждала на снимки и само чувала интересни истории за изцепките му, които почти във всички случаи се лицеплясвах и не можех да повярвам, че вчерашно лапе е толкова навътре в такъв мръсен за годините му бизнес. Ще си помислите..."Ама че той ще е син на някой мафиот"... да, ама не. Родителите му са напълно нормално семейство. Майката не знам какво точно работи, но баща му е със сигурност треньор по тенис. Ако все още бяхме в по-гъсти отношения, вече щях да съм почнала с безплатните тенис тренировки при него, но уви. Причината за запознанството ни и за изстиването на контактите е една и съща и това е другото същество с руско потекло в живота ми, което се води "мой приятел" от 6 месеца и нещо. Бяхме още някъде към два месеца. Аз пътувах с тогавашното 211 (днешното Б1), когато в автобуса видях компания скейтърчета и като редовна фенка на скейта и доста познати от скейтърското общество се загледах за приятели, като едно русо момченце ми привлече вниманието. То беше заобиколено от останалите 5-6 момченца скейтърчета приблизително на неговата възраст, а именно 13... това фатално число. Един от любимите ми филми се казва така и точно като това разказче, има за цел да разкрие порочната, крехка и фатална тринадесетгодишна възраст. Очевидно младата групичка се беше запътила към скейтпарка също като мен, но тъй като взех предимство и ги изпреварих с крачкомобила, стигнах по-бързо и се видях с гаджето. Изведнъж той рязко слеза от байка си и запрегръща това малкото русото. И тогава ми просветна. Това малкото русото е малкото русото от снимките, които моят руснак ми беше показвал и от които доста получавах потрес. Говореше с руски акцент и доста примесено. Неразбираемо разбираем български се лееше от неговата уста. Изкара от джоба си кутия Червено Малборо. Седнахме на една пейка и започнахме да си говорим. При ново запознанство винаги се опитвам да завържа възможно най-дълъг разговор с човека, за да го опозная и да разбера неговите интереси. Спогодихме се и с него. Обясни ни че в Русия не е могъл да пуши, как е имал растение, което продал за доста рубли към 350 в български лева и как със спечелените пари си купил лонгборд и още глупости. Предимно руска реч се слушаше, защото му беше по-лесно. Чат пат хващах нещо. Странно същество ми беше. Но това беше едва началото. Последваха към две-три седмици поне по 3 пъти в седмицата вечерта след даскало, когато с приятелят ми се чакахме на конника в Стария Парк до болницата той беше наше редовно трето колело, което ме караше да се чувствам аз такова. След това последваха и два месеца и половина, в които той живя у приятеля ми, което още повече попречваше на и без това рядкото ни виждане. Беше ми приятен, на няколко пъти сме оставали сами, защото е идвал на 'мое генгста място' (измислено от него). Там правехме 'перикур' (за да не си помислите нещо... перикур е руска дума, която бележи почивка от тежка работа, в която сядаш и пушиш цигари). Чувствах се вече достатъчно предразположена да си говорим, а и вече си говорехме как ще се напушваме лятото и аз се пробвах да го вкарам в пътя и се опитвах да му бъда приятел, пред когото да може да си разкрива душата. Винаги съм искала да давам това на хората. Би ми доставило огромно удоволствие да слушам колко добър слушател съм и как винаги мога да дам добър съвет и рамо, на което да се подпрат приятелите ми. Получаваше ми се. За тези 4 месеца той се беше влошил още повече като държание. За момент беше вкаран в ред от приятеля ми, защото това беше и главната причина да се премести у тях. Каквото и да си говорим, вълкът козината си мени, но нрава не. Просто лошотията у него беше подтисната за известно време, но през цялото време си е била там, а след продължителното подтискане, тя набра още по-голяма скорост и ярост, с която да излезе и която по мое мнение ще погуби това създание на тази крехка възраст. От общи приятели разбрах, че постоянно се бил прибирал пиян, много пушил със скейтърите, които може би и тях ще одумам в друга творба, че са супер странно малко общество. Каза ми се, че е пробвал бонбонки, които са супер хард наркотици за неговата възраст, а лошото е, че абсолютно всичко това за него е едно нормално ежедневие. Мислейки си, че с поведението на млад генгста впечатлява другите, нашият тринадесет годишен Питър Пан се имаше за голяма личност и винаги е бил главната атракция, където и да иде. Малко Лъвче, все пак, колкото и да е тъпо да намесвам тези шанаджийски истории, зодиите. След два месеца в незнание за него и един опит за телефонно обаждане (той беше пиян и дори не разбра кой му звъни), най-накрая го видях да циркулира със скейта си насочен към скейтпарка и със счупена ръка. Бях гледала наскоро клипчета как по-големите момчета от парка го премятат, защото е тренирал няколко години гимнастика и е паднал на ръката си. Една петъчна вечер точно преди априлската ни ваканция, решавам да изляза с едни от най-близките ми хора и се напушихме. Седяхме в кола и по едно време момчето, което е съвсем реална моя мъжка версия (като оставим еднаквата рождена дата, еднаквия асцендент и видими външни прилики, по държание сме абсолютно еднакви, случвало се е да ни мислят за брат и сестра) и приятелят на една от най-добрите ми приятелки казва: "Скивайте го тоз малкия к’ви глупости прай пак". Последваха няколко клипчета, в които ако бяхте там щяхте да видите малкия Питър Пан пиян като гъз (без извинение), качен на два метра парапет със скейт в краката, опитва�� се да скочи и да се приземи на дъската прав. В това време той е заобграден от някъде десетина души и си пее измислена от него песен "Жълт фенер, червена светлина, майка ти да еба, жълт фенер, тъп пергел". Не знам от кое по-напред бях смаяна... от това че той се излага като за световно, от хората, които седят и се смеят на простотията му или от хората, които се смееха и поощряваха простотията му. Действително той можеше да се убие там, но слава богу руските му гени и издържливост на алкохол и милостта на Бог го опазиха.В следващите клипчета той отново е пиян и казва да му пуснат “бийт”, разбира се Ре Ге, и започва да реве като магаре, отново излагайки се. Но преди всичко той си остава един малък тринадесетгодишен Питър Пан. Когато аз и моите връстници бяхме на тази възраст, а то не е било толкова отдавна, нямахме нищо общо с неговото държание. Единствените непозволени неща, които правехме е да закъснеем с 10 минути за вечерния ни час или пък да имаме ниска оценка. Аз съм човек, който се адаптира за промените и можещ да оцелее в драстични такива, но вътрешно седя и се чудя какво става около мен и накъде отива светът? Не мога да възприема даже и индустриализацията, не мога да възприема как не с дни, а с часове, ако не и минути, абсолютно всичко около мен, включително и самата аз, се изменя и не мога да върна нищо назад, не за да го поправя, а за да се насладя още повече на момента. Ако имах възможност да избирам между минало и бъдеще, без да се замислям щях да кажа минало. Ако на смъртно легло Свети Петър или който и да е ми достави възможност за едно последно желание, то щеше да е да си изживея живота отново без да променям нищичко. И да, не мога да възприема как на 13 години ежедневието не само на Питър Пан, ами и на голяма част от хората на неговата възраст, интересите им са да се напиват като прасета, да са вече зависими от цигари, наркотици и всякакви такива. Да, времената се изменят и всеки е свободен да направи своя избор, но не мисля, че един здравомислещ човек ще приеме някога да си на 12-13 и да пушиш като комин и да си мислиш, че с това си по-велик от останалите. Замислям се сега...за Питър Пан. Каква ли ще е неговата съдба? С риск да прозвуча прекалено песимистично и “вкарано-във-филма” ще кажа, че няма да се учудя и че е голяма вероятност, ако предозира с нещо нелегално, като го гледам накъде е тръгнал или просто ще се забърка в прекалено много неща, където няма да му е мястото и ще го счупят от бой и без да се усетят ще са го уби��и... Изобщо ще се зарадвам, ако Питър Пан доживее до 20-25 години. Ако трябва да съм честна, не знам откъде тази загриженост за това малко същество, но изпитвам някаква болка от това да седя и да гледам безучастно, знаейки че ако се намеся, нищо няма да променя. И ето тук идва това “Ами ако...”. Но просто си знам хората. За жалост той не е и няма да бъде първият и последният с подобна съдба. Жалко е как тези деца няма да имат пълноценно детство и са отдавна повлечени от силата на течението на бързото израстване и превръщане в хора с ниски морални ценности. Ако се замислим...какви ли пък ще са техните деца? Разбирате ли, това е една верижна реакция, която доста трудно ще бъде предотвратена, защото е подобна на смъртоносен вирус. Лесно разпространим, вече почти масов и неконтролируем... а може би не? Може би не се намират достатъчно хора, които да поемат контрола?

И сега след целия този ферман... не знам какво да кажа. Съжалявам, ако съм загубила вашето време, опитвайки се да изразя своите чувства и мисли за човек, който предстои да стане масов прототип за неговите връстници. Радвам се, ако съм впечатлила някого с многото си приказки, за които толкова се двуомях да публикувам, но каквото и да си говорим, това е тъжната истина. И все пак... не бъдете просто странични наблюдатели.

[mihaylovblog]

Ако си дал

Минаха няколко месеца от тогава. Беше един прекрасен ден в края на лятото. Ваканцията изтичаше като пясък през пръстите ми. Слънцето се усмихваше смело през прозореца, а през отворената врата на балкона нахлуваха птичи песни, гласовете на децата от близката детска градина и шума на колите. Бях се захванал с подреждане на шкафа ми с книги и учебници. Пуснал бях радиото, не помня кое. Тананиках си разните златни рок хитове, които се лееха един след друг. Обичам музиката на 80-те години. Мисля, че най-доброто в рока бе създадено именно в това десетилетие, но това е друга тема. В един момент чух гласа на Емил Димитров, песента беше „Ако си дал”. Странно нещо е музиката. Кара те да настръхваш (сигурен съм, че с всеки се е случвало, щом чуе род��пската гайда), да извикваш в съзнанието си образи, миризми, асоциации. Поне с мен е така. Това е песен, която винаги ме кара да си спомням за един човек, когото нося в сърцето си, но който вече не е между живите – Margarita Grozdanova. Тази крехка жена имаше божествената дарба да обича силно и да прощава с усмивка. Хвърляше се смело да защитава Истината и Правдата, беше непримирим борец за много каузи. Бих искал да притежавам поне късче от нейната неизчерпаема вяра в Доброто у хората, жертвоготовност и отдаденост на това, в което вярваше. “ Ако си дал на гладния дори трохица хляб от своя хляб…” За мен тя винаги ще бъде две разтворени за прегръдка ръце, които са готови във всеки един момент да те утешат, да те стоплят, да те подкрепят... Сякаш е пред мен и я виждам, стиснала в ръка кутията с цигари, очилата си, забързана за поредния проблем в училище, който да реши с усмивка и мъдрост. „Ако си дал на чуждите живот от себе си….“ Колко много сме говорили с нея за живота, за хората, за всичко…. „Не може да сме толкова готини и в същото време да сме толкова бедни, Иле!“ – ми каза веднъж тя. Често мисля за тези нейни думи. Особено днес, когато малкото пламъче в мен все по – силно трепти пред силния вятър на Разочарованието и злобния крясък на Ежедневието. Имам нужда и днес да поговоря с нея, да видя живите й очи, да чуя увереният й глас, да почувствам приятелското й рамо… „Никой не може да ти отнеме обичта, обичта на хората.“ Помня я такава, каквато беше – чувствителна, силна и в същото време лесно ранима, бързаща да помогне, с невероятно тънко чувство за хумор и една чаровна усмивка, която казваше толкова много неща… Може би точно за това децата я обожаваха… „Ти закъсняваш понякога истинно, но винаги идваш, идваш при нас…“ Чух я за последен път по телефона няколко седмици преди нелепо да загине. Помня, че някой смел „борец да демокрация“ беше изровил от някъде някакъв списък, в който тя и още няколко други пазарджишки общественици се посочваха като „агенти“ на бившата ДС. Казах й „Госпожо, не ме интересува кой какво говори днес и сега! Аз Ви обичам и Ви подкрепям!“, а тя успя само да промълви „Ех, Иле…“ и започна да плаче, след което затвори. В едно съм сигурен – ако всички „агенти“ бяха като нея, днес България нямаше да е на този хал. Тази жена живя честно и почтено. Тя не заграби нито имоти, нито коли, нито пари. Живя тихо и скромно там – в една стара къща в с. Ковачево. От там я изпратихме по последния й път. Такива ми ти работи, г-жо Грозданова! Сигурен съм, че Вие днес сте на едно по-добро място, в един по-добър и справедлив свят – такъв, какъвто си го представяхме навремето двамата с Вас. Благодаря Ви за всичко, което направихте за мен и за СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик! Благодаря Ви за всичко, на което ме научихте, за всичко, което ми дадохте! Никой не е забравен! Нищо не е забравено!