#аз се казвам

[myminiworldd]

- Обичаш ли я?

- Не знам.

- Как не знаеш, тогава защо искаш да си с нея?

- Защото укротява демоните ми. В нейно присъствие се чувствам уютно, сякаш след дълго лутане съм се прибрал у дома. Не й пиша, твърд съм, упорит, не казвам нищо, не споделям. Но после изведнъж сякаш като дрога всичко ме привлича към нея. Нуждая се, да я усещам, да я чувствам... Сякаш така знам, че има кой да ме обича. Сигурно ми е някак.

- Значи се връщаш при нея когато си тъжен така ли?

- Ами да, ама не само. Когато нещо хубаво ми се случи пак искам да й го кажа. Искам да ми каже : "Браво моето момче, така се прави." Да усетя, че съм успял, че някой го оценява.

- До тук всичко сочи, че я обичаш. Защо не искаш да си с нея?

- Ами да ама не точно. Понякога в някои случаи ми е по-добре да я няма. Да няма нужда да обяснявам, да съм си само аз.

- И по-щастлив ли си тогава?

- Не знам. Какво значи по-щастлив и не ме питай стандартното представи се живота без нея, все едно не си я познавал, това е тъпо.

- О, не.. Не се представяй живота без нея... Представи си, че я има.. Тя е там, но друг я прегръща, представи си, че не можеш да й разкажеш деня си, да отнеме мъката ти, да споделиш радостта си. Представи си, че я има, но не е твоя. Не можеш дори да й се обадиш. Въпроса е не да си представиш... Въпроса е да не искаш това да се случва. А ти? Ти какво избираш?! Искаш ли или се страхуваш?

Диляна Иванова

[slimarka]

"Винаги са ме ревнували. Ревността е комплекс; несигурност; желание да бъдеш обичан, съчетано с някакво ориенталско чувство за собственост. Ревността прее@ава всичко накрая, защото клишето, че любовта е свобода, си е вярно, а четенето на чужди sms-и и звъненето през половин час за рутинни проверки на местонахождение и обкръжение, просто не е хава. Казвам ви. Не е. Ревността е супер тъпо парче.

-----

И аз бягам. Не е страх от обвързване, напротив. Страх от тъпи отношения е. Защото ревността е липса на доверие. До ден днешен съм срещал само една жена, която разбира, че колкото повече свобода ми дава, толкова по-неин съм. Да, имам нужда да докосвам чужди тела, но само за да се убеждавам, че предпочитам едно конкретно. Нейното. И винаги се връщам, защото тя отлично знае кога да си тръгне.

Ревността е супер тъпо парче. Любовта разбира от музика."

- Илиян Любомиров

[ethereum-sss]

Така и не се научих да се приемам. Ама не просто да си кажеш, че се обичаш и да надуваш поведението си допълнително, все едно много се цениш, ами наистина. Все се чувствам нещо недонатъкмено, както казват бабите. Или ще съм тиха, или ще съм много рязка, различните хора- различно ми казват, но никога с добра дума. Отстрани хората ще ти кажат все това, дето не ти е наред. Рядко ще чуеш за предимство, за добро качество. Някой да ти каже- ей, тва в тебе е много яко. Не казвам, че ги няма, казвам, че на останалия фон, почти не се чуват. Та си имам периоди, дето все на половина се чувствам, че понякога и втора ръка душа, човек. И питам се, на кого позволих всъщност да ми духне пламъка? Защото ми казват, а и аз самата знам в какъв пламък горях. Не бях никак затворена и никога не съм се усещала така. Къде оставих част от себе си, при кого? Или просто на гърба ми натежа достатъчно, че да счупя токчетата и наперената ми походка, да се превърне в бледа сянка, останала някъде зад гърба ми, да ме гони.

Обичай се първо тебе, ми казват. Е какво значи всъщност това да се обичаш? Грижа се за душата ми и буквално от малка зная, че това е най-ценното, което някога ще имам. Губя си пътеката често. Отклонения да искаш и Блага Димитрова, ��и ми завидяла. А гласа си понякога и аз не го чувам, но мислите винаги са шумни. Как ставаш отново цяло, как си придаваш тази важност, характерна за толкова много хора? Цялата се чувствам като едно голямо съображение със света. Малък компромис, който някъде там се опитва да проправи своя път, из стъпките на великаните и техните бури грохотни.

Ще си го намеря онова пламъче пак, обещавам си, за да мога пак да горя, защото със сенките хич не се понасяме.

[kude-si]

Всичко е наред си казвам, но бузите отново ми горят.

Някак си стомахът ми казва ,,Успокой се, няма да те утешат!''

Ден след ден засилва се товарът, който пречи ми да дишам и на мястото си аз стоя,

молейки се нещо да се случи - да затичам.

Но няма от какво да бягам, все ще съжаля.

Това ми е природата, да съжалявам, да се моля нещо да случи, за да имам по какво да тъжа.

Да се чудя къде сбърках

и защо отново съм сама.

[babeimissyoutoomuch]

ДРУГ

Днес, три месеца след като се разделихме я видях с друг. Беше висок. Тя винаги казваше, че не харесва високи мъже. Тоя беше висок! А тя... беше щастлива!

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам "оставила", но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем "зарязаните" и "Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!" Такова е! Бях го правил и друг път, само дето... по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам... Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси - "Къде си? С кого си?"... И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто... имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е... Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно - Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине... Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже - Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре... Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така... И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше... почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега... дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва - "Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!" Е... Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата - като в миналото! Но... времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто - човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска - Мариачи

[lora-ns-world]

,, Не ми позволявай.''

,, Не ми позволявай да те прогоня. Моля те. Знам че не съм перфектния човек, напротив. Мълча, инатя се, никога не казвам директно нищо, вземам прибързано заключения, прощавам на хора, които не го заслужават пак и пак и знам че това те влудява. Аз те влудявам с това, което съм. Толкова много хора прогоних без да го искам. Защото така и не допуснах никой да вдигне ръка към мен и да изтрие сълзите ми.''

Лора Н

Из среднощни размисли нищо че си имам работа

[pishasinqkakvineshta]

Размисли

Миналата година преживях раздяла с човек, който очевидно не беше подходящ за мен. Странното е - знаех, че това трябва да се случи; че е най-доброто решение чисто за мен самата, но въпреки това заболя зверски много. И сега, когато съм вече сравнително зрял човек, с развита психика и мислене, започнах да анализирам себе си и емоциите си. Преминах през всички възможни стадии на раздялата - от болка, до ярост, желание за отмъщение, спиране на контакти, каквото се сетите. И искрено ви казвам - нищо не помага, освен времето. Реших да се отдам на емоциите си, да не се обвинявам за тях и просто да приема факта, че всичко ще отмине от само себе си. Великото клише - времето лекува - може да се каже, че е истина. Остава само да разбера дали наистина лекува или просто затъпява болката. Последните няколко месеца бях на приливи и отливи - ту се чувствах сякаш всичко вече е отминало, ту сякаш съм в началната си точка отново. Изпадайки в тези мои моменти, започнах да ги наричам “моменти на слабост”. Всъщност това не е слабост. А даже е сила - сила е да можеш да станеш и да заявиш - Да, аз прекратих тази връзка, но стоя зад избора си и знам, че е за добро, дори и да ми коства много.

[obichamvimnogo]

Ако се казвам Сибел, а аз се казвам, още преди сърцето ми да е намерило покой, Лъчът да ме заведе до сърца любими! Никой със златно сърце да не си го крие повече във вътрешния джоб! И думите ми станат реалност, хоп!

[vasetovp]

ЩЕ ГО ИЗМИСЛИМ

Знаеш ме, не съм набожен... ама днеска се молих. Помолих се на онзи там някъде... да те прегърна още веднъж. Само веднъж, пък ако ще това да е последното, което ще направя някога.

Толкова да ми липсва да те прегърна... И толкова да боли от тая липса! Физически ме боли - сякаш нещо ми дълбае костите, разбираш ли? С твоето име ги дълбае. А съм мъж да ме вземат дяволите! Уж прагът ми на болка е висок, но това... ТИ болиш в мене! ТИ!

Как пък не може просто да те прегърна? Как? Да те стопля, а ти да ме охладиш докато станем и двамата с правилната температура. Докато се изравним.

Да не ти се обаждам?

Да не ти пиша?

И?

Добре ли е да живеем така? Разделени! Като непознати?

Да не те търся?

Да не ме търсиш?

Да не идвам да те виждам?

Ти да не идваш...

Да ни няма един за друг? Няма ни! Празно е!

А онова чувство дето все ни буташе един към друг... убихме ли го? Убийци ли сме ние с тебе?

Непростим грях имаме, да знаеш! Само това е непростимо. Другото - не е!

Айде! Убихме го! Смазахме го чувството! Отровихме го! И? Дойде ли някой да ни даде медал, колко добре сме се справили?

"Браво мойто момче!"

"Браво мойто момиче!"

Дойде ли някой?

... и при мене - не!

Трябваше да ти кажа "Ще го измислим" и да те прегърна! Само това! Да те стопля в тоя студ и да се спреш малко да ми бягаш, да спреш да се бориш с мен и най-сетне да ми повярваш, че мога да те обичам, както заслужаваш. Мога! И знаеш ли... колкото и години да са ми отредени, искам така да ги прекарам - обичайки теб!

Ничия друга ръка не мога да хвана!

Ничия коса да погаля!

Ничии устни да целуна!

Не мога... Защото искам твоите! Завинаги! Аз и ти! Двамата!

И като стане трудно (а то винаги става трудно) да мога да ти казвам това, което никога не ти казах -

"Ще го измислим... Само да сме заедно!"

[vulgaren]

Спомен просто

Днес, 5 юни 2023, се роди Стефан, първородното дете на най-добрия ми приятел.

Изненадах се, че мога да плача от радост за щастието на свой близък човек. Радвам се, естествено, но не ми е присъщо да плача за такива неща. Днес беше изключение.

Разбира се, последва запой. Познавам най-добрият ми приятел от над десет години. През цялото това време съм го виждал да пие не повече от 4 чаши уиски. Общо. За десет години. Днес изпи поне половин литър ракия. Домашна. Излишно е да казвам, че си го влачих да повръща. Вкарах го с триста мъки в душ кабината, къпах го със студени душове, мих го от драйфаното, сложих го да си легне. Не се хваля със себе си, хваля се с него. Преди десетина години той направи същото за мен, когато аз бях в такава ситуация. Само дето аз се бях напил от мъка, а не от щастие.

2014г бях абитуриент, на датата на бала ми изнасяхме 40 дни от смъртта на баба ми - най-близкият ми човек, жената която ме отгледа. На всичкото отгоре бях нещастен и от връзката си, напрегнат за университета, абе много неща имах на главата. Напих се зверски. Стив се погрижи за мен.

Братле, радвам се, че още сме толкова близки, че да споделим този бъдещ забавен момент заедно. Аз знам, че няма да го прочетеш, нямаш профил тук, но го оставям за спомен.

П.с. единствено Марио ми помогна да те преборя, изкъпя и да те сложим да спиш. Другите не ги усетих как се изнизаха.

Да ти е жив и здрав Стефчо, брат. Винаги съм ти гръб, да знаеш.

[narkofeya]

малко търново- майкооо мале че е малко тва търново що е толкоз малко е

долни чифлик- ае тва що е толкова надолу, ае тва що е толкоз долно

стара загора- ама колко е стара тая загора смисъл някво наборки ли сме шот не съм сигурна мноо стара ми идва

суха река- абе тя тая река що е река кат е суха кво тече по нея? пясък?

близкия изток- дали ще си помислиш за черно море или за някой друг континент?

нова загора- дете на стара загора ли е тва? и кой е бащата на нова загора? АЗ КАЗВАМ МАЛКО ТЪРНОВО

баня- сигурно си мислиш че всяка неделя всеки отива с БАНЯ да се изкъпе

банско- хората могат да ходят само по бански

белослав- изцяло градящ се на бялата слава на КО КА ИН СКАТА СЛАВА

пазарджик- ходиш на пазар само с джип вероятно

перник- затвор в който всички наказания са специфично свързани с един плесник

��урга��- СТО ПРОЦЕНТА СИ МИСЛИШ ЧЕ Е ЗА НЕКОЙ БУРЕН ГАЗ

шумен- затвор с толкова високи наказания че хората просто са шумни шот ги изтезават

ветрин- само ветрове, родното или смъртно място на лили иванова

върбица- национален парк само и единствено за върби

генерал тошево- имението на тодор живков

видин- НЕЛЕГАЛНО Е ДА ИМА СЛЕПИ ХОРА

две могили- буквално две могили

девин- бутилка вода със затворени в нея микроорганизми и е някво цяла екосистема

добрич- тука е зарад някъв добър пич

етрополе- сен тропе

завет- тента

кърджали- някой е жалил кур в тая област

земен- перват те по земята

каварна- косинуса на варна

калофер- уолфърс обурките

карнобат- ПАРНОБРАТ

китен- всички са накичени

разград- купчина от много градове без имена

кубрат- град в разград, кръстен на кубрат аргилашки

момин проход- дупка в която всяка жена скача вътре, влиза девствена, и кат са върне горе….

мелник- МЕЛНИК НА ТЕБЕ ДУШО ТИ Е ПЕТЕЛНИК

ахтопол- там всички само аххкат шот са пт аххххххтопол

русИ- всички там са толкова руси че ебавки за блондинки не съществуват шот всички са твърде руси за да ги измислят

ахелой- ето тука също аххкат, всеки ахващ и себеувахващ се човек е от ахелой или аххххтопол и няма средно положение

исперих- всички са иСпрани

бяла слатина- бяла сланина

оряхово- има много орехи

горна оряховица- всеки орех е горен

плевен- има много плевели

свищов- свещен зов

[myminiworldd]

При раздяла трябва да се замълчи.

Мълчете.

Независимо как и при какви обстоятелства се разделяте.

Дали са човек, отношения, работа, приятели, близък човек, място.

Мълчи се.

Знам, че обичате истински истории.

Когато се разделяш се научих, че трябва да се премълчи това, което крещи вътре в теб.

За да се запази чисто.

За да попие всеки хубав спомен, да се запомни по начина, по който е бил в началото.Същото.

Разделите са край на нещо, за да дойде нещо.

Урок са по уважение, което явно го нямаме или сме го загубили.

Когато мълчешком изпращаш покойник, така мълчаливо се изпраща това, което умира в теб.

Дори да разкажеш, да излееш, да споделиш мъката си на приятел, тя дали ще бъде разбрана по същия начин?

На скоро един от най-истинските ми хора в живота, мой приятел ми разказа за тежката си раздяла и каза "ще се срина"..

Можех да го разбера преди две години.

Когато и аз се сривах.Като сграда, като мост, като свят.Тухла по тухла.На пепел.

Сега не можах баш да го разбера.

Защото разбира се разбрах по трудния начин, че жена или мъж не е еквивалент на щастие!

То е в нас.

Вътре в нас.

И нали именно трябва да се сринеш, за да останеш някъде.

��оне да останеш на себе си.

Нали трябва да се сринеш до основи, за да изградиш нещо ново на ново.

Не, няма да забравиш тези стари основи, но новите ще са една идея по-здрави!

Издържащи всяка следваща буря..

Сривайте се смело и хич да ви не е.

Това, което не ви убива после няма смелост да ви гледа в очите!

От личен опит го казвам.

При раздели е важно да запазиш мир.

Със себе си, бе.

Замълчи, преглътни, запази тишина.

Ако щеш скрий се в твоят си свят.

Някак си ако може да се измъкне най-доброто от всичко.

Като се сетиш да се усмихнеш, а не да ти се реве.

Сривайте се.

И открийте защо.

#Иси

[keeptolking]

Писмо на един нарцисист до един емпат.

Като нарцисист трябва да ми повярваш, когато казвам, че е по-добре да стоиш далеч от мен, ако искаш нещата да вървят добре за теб. Аз имам толкова много трикове в ръкава си. Знам точно какво да направя, за да те контролирам и манипулирам. Знам точно как да подхранвам страховете и несигурността ти, за да се чувстваш зависим от мен, така че да останеш с мен, въпреки че не искаш.

Знам точно кои "бутони" да натисна, за да се чувстваш задължен, да бъдеш добър с мен, дори когато те разочаровам. Знам, че си добър човек, и също така знам, че твоята доброта и добро сърце те правят слаб и уязвим. Знам, че си честен и порядъчен човек, точната противоположност на мен. Знам, че съм егоист и трябва да знаеш, че не ми пука за теб.

Ще те накарам да се чувстваш отговорен за мен.

Като ти давам чувството за принадлежност, защото искам да се чувстваш отговорен за моето благополучие.

Искам да се грижиш за мен. Искам да вярваш, че животът ми е в твоите ръце и затова си под постоянно напрежение да не ме "оставиш да падна" и постоянно си повтаряш, че трябва да направиш повече.

Ще те даря със солидно чувство за вина.

Ще повярваш, че аз съм единственият човек, който някога е направил нещо добро в живота ти. Ето как ще се самозалъгваш, че си ми длъжник. Искам да се чувствш така, сякаш ми дължиш всичко добро, което някога съм направил за теб.

Ще те накарам да ме съжаляваш.

Ще се представя като жертва. Ще направя така, че да изглеждам най-тъжният човек на света и животът ми е каша и само ти можеш да ме спасиш. Това е моят начин да те накарам да правиш все пов��че и повече за мен. Но това никога няма да е достатъчно.

Аз те обвинявам.

Може би не си направил нищо лошо.

Не си ме наранил в нашата връзка. Всъщност ти вероятно дори си най-добрият партньор, който някой някога може да иска. Но винаги ще намеря начин да обвиня за всичко теб. За всичко, което се обърка в нашата връзка, си виновен ти.

Ще премина през всички начини да те накарам да почувстваш, че трябва да направиш още повече за връзката ни. Че трябва да направиш невъзможното, за да не загубиш любовта ми.

Ще те принудя да се грижиш за мен.

Ще се представям като страдащ и неизлечимо болен. Ще направя всичко, за да се почувстваш задължен да ме лекуваш. Ще трябва да изразходваш много енергия, време и нерви, за да се увериш, че никога повече няма да страдам. Това е моят начин да те ангажирам, така че да забравиш кой всъщност се нуждае от изцеление тук, а именно ти. Ще те направя зависим от мен.

Ще унищожа увереността ти. Ще унищожа самочувствието ти. Ще те накарам да мислиш, че си неспособен на взаимоотношения. Това е моят начин да те накарам да мислиш, че не можеш да се справиш сам в този свят. Това е моят начин да те накарам да повярваш, че трябва да останеш с мен, за да бъдеш щастлив.

Ще те накарам да почувстваш, че си далеч от всички останали, освен от мен.

Ще те накарам да почувстваш, че за теб няма никой навън. Ще те накарам да мислиш, че си сам на този свят. Искам да изградиш за себе си свят от лъжи. Искам постоянно да имаш мисълта, че никой освен мен не може да ти помогне.

По-добре стой далеч от хора като мен. Веднага щом забележиш някое от тези неща, описани по-горе, бягай и никога не се обръщай назад. Ако искаш да намериш истинска любов, трябва да знаеш, че няма да я намериш с мен.

Ще бъдеш унищожен от нарцисист като мен. Ще стигнеш до пределите на ума си и ще бъдеш пълен със съмнения дори години след преживявяното с мен. Затова те моля,

стой далеч от мен, а също и от хора като мен.

Това е само за твое добро.

- Deno Licina

"Прави това, което те прави щастлив!"

[pgalchevv22]

Пиратски очи ,

Вечерта минава тежко тя

няма я моята жена.

В сънищата се моля аз

да я срещна вечерта.

Моята душа , даваща ми сила ,

всеки час.

Заспивам тъжно аз

и я срещам там.

Красиво и истинско ми се струва

щастлив съм аз.

Целувам я и ѝ казвам

‘’Ти си моят свят”.

Не искам да приключва този сън

истинско е там.

Алармата се включва

и аз оставам сам.

Поглеждам телефона

само снимката ѝ там.

Събирам се отново ,

за да каже гордо вечерта

‘’ Той вкара и направи пиратските очи за нас’’

- За теб Д.Д ❤️

[rentwen]

ТЯ БЕЗРАБОТНАТА

Със мене ще рискуваш това, което имаш. *

Четири дни в криза: 

Скучна поезия. Некадърна поезия.

Великолепна поезия. Никаква поезия. 

До тук се стигна, защото не спортувам.

В работно време се процежда жива светлина 

Листата на дърветата играят

Върху бялата стена на тоалетната. 

В твоя магазин

Седя разпусната и осветена.

Ти създаде магазина,

В който аз съм продавачка. 

Но няма нищо по-скъпо от труда и грижата, 

А пък аз не търся друго, 

Освен да се отпусна и разслабя. 

Достатъчно много работа имам със себе си, 

така че не се отдалечавам.

Имам предвид важните неща. 

Витрината с артикули блести.

Тайно те зяпам през нея 

Как градиш, пренареждаш 

И влагаш душа

Веднъж влязохме заедно в базилика

Вентилатори охраняваха

мозаечни свастики и римски цветя.

Веднъж навън се тропна и шефът ме закри с ръка. 

Опасността дойде за мен малко след това.

Продавам в магазин и фантазирам:

Влизаш с ореол от светлина

Щръкнали златни коси

Грубо наметало, вечен нос

Водиш стада през пустиня 

Срещнал си горящия храст

С голямо безразличие.

Съсухрен аскет ти разправя

Демони изкушават със захар

Но той избира да страда.

В��ждал си какво ли не…

— Не и прохлада? 

Въпрос - изненада те разсмива. 

Моята слава - че правя вечни сандали от камилска кожа 

Измервам те високомерно,

коленича пред босото стъпало, поднасям сандала

Но ти и пръст не помръдваш.

Какво правим тогава?

Тази трапчинка от дясно

Очертава, тя те издава, 

Божествено прикрита наслада —

За къде да бързаш?

Оглеждаме се в тъмните води на студен кладенец.

Първото ни селфи е истинска забава.

Такива ми ти неща

Аз съм твоята проблемна жена

И колко хубаво се усмихваш над мен

Сега сега мижа блажено в кръгче светлина 

И крадец да влезе, ще се умили

Макар че

И шефът, и крадецът, и двамата сте ти.

Какво ли очакваш днес да забравя?

Доставката. Грешиш, не и доставката.

Не и лекотата

Приплъзването над нещата

Правя повече от всеки друг на мое място

Питай който искаш от квартала

На мен ми се отдава.

Искам да влезеш и първото нещо 

да ме видиш така

Първото нещо 

Как мисля за теб романтично отпусната

На бяла стена със светло петно на челото

Защото мина време откакто нищо не правя и 

И просто седя до вратата 

От тоалетната мирише на чисто

Където е чисто където е чисто 

Мирише добре 

Всичко е готово за твоето пристигане

Режеш тънък кабел върху трупче бреза

Бели зъби оголват медта

Ти каза да пусна тока  

С оголена жица с мокра уста.

Ти не каза “за малко и трагедия”, 

Колко ниско цениш смъртта.

Посочвам себе си:

Служител на годината.

Има магия когато сме заедно

И никаква когато не сме

Ти, извън магазина ти,

прощавай, имаш ли душа?

Снощи ядох гъби, валя, лежах на пода Гледах от перваза как Дърветата танцуват по двойки  Почувствах безмерна самота. До тук се стигна, защото не спортувам. Повърнах си закуската на Витоша И дойдох на работа с половин сърце.

Вратата се отваря. 

След толкова чакане 

Подминаваш прахта

Но не и чили соса с грешната цена 

И аз казвам нещо без причина

Както си е: в неяснота

Пускаш една вода, блутут и музика 

С този вкус за музика - направи ми дъщеря.

Това ти го спестявам.

Разчувствах се.

Искаш ��и кафе?

Погледът на шефа отговаря: 

Сто несвършени дела. 

Поезията е в правенето на неща!

Обирам прах и с крайчеца на роклята

Виждаш : мога да летя. 

Забърсвам белега ти, онова място под коляното, 

С нищо неизвестно — сега е център на света.

И двамата сме в лен, в горещина.

Бърникаш нещо климатика

Не съм го пипала.

Заклевам се, не е лъжа

Лъжата е величина.

/А ти би ли наел коя да е/ 

Днес си отворила със закъснение.

/Обичай ме, кое време е/

Спри да обираш праха,

има сто несвършени неща.

— Цветята са от Витоша…

Виж я ти нея! Дайте й кафе и безсмислени цветя.

/Оглеждам се за третото лице/

За нея всичко е шега.  

—  Но няма нищо смешно в любовта.

Просто безполезен човек. 

Сега аз, тя безработната, с нагласа 

Че подкрепя бизнеса

С безполезна дейност. 

Чете Смирненски на гости

За хармонията пея, братя.

Пет месеца отбягва магазина.

Не й трябва да обича безусловно.

Тя обича например да се смее

Как я имитираш в ролята на сериозна поетеса.

Как няма нищо по-скъпо от труда и грижите по мен

Как имаш достатъчно много работа със магазина,

Така че не се отдалечаваш. 

*надпис на третото, оловно ковчеже във “Венецианският търговец” на Шекспир

[fuckingloversblog]

Усещам как се разпадам отвътре. Кръвта ми кипи и сълзите ми желаят да бликнат през изморените ми очи. Казвам си "отдай се на болката", но в същия момент се опитвам да остана силна и да се боря със себе си и с емоциите си. Иска ми се да спре да кърви, сърцето разядено от лъжи. Поемам поредната дълбока, пареща и разтърсваща глътка въздух, чувам само ударите на писеца върху хартията. Разум или чувства? Повтарящ се въпрос в главата ми. Дали отново не повярвах на грешния човек? Часът е 18:57, а аз стоя в очакване да прочета най-лошото. Че вече не ме обичаш. Жадна съм за любов. Сънувам я. Поредната дълбока глътка въздух. "Дръж се", чувам съзнанието си. Отказвам да седя до телефона с очакване да получа известие, което да стопли в леденото ми сърце. Времето навън е парче от душата ми, не знае дали да започне буря или да се успокои и да продължи напред. Пуша цигара и отпивам глътка от изстиналото си вече кафе с някаква малка надежда, че може би нещо ще се промени. Но разлика няма. Цигарата ми почти изг��ря. Колко ли време остава на душата ми?

Тик-так, тик-так...

Май стана време за поредната глътка въздух. А ти как мислиш?

- Маргарита Гъркова