#Хей ги две

[leatherjacketblesseddreams]

[ti-da-vidish]

Хей ръчички,хей ги две довечера ще се напия и не ме ебе .

Някъде из фб 😂😂😂

[vasetovp]

Неделно

Искам да ме разберете правилно. Не че съм човек, който не е готов да помогне на приятел в нужда, просто наистина мразя да бъда събуждан от топлите си красиви сънища. Това е. Все пак на кой луд ще му скимне да се събуди толкова рано в почивните дни? Камо ли пък да ми звъни? Това винаги ми е било непонятно. Дори съм си направил „сито“ под формата на тих режим на телефона. В него бяха включени почти всичките ми контакти освен три или може би четири, които бяха близките ми приятели и семейството ми. За тях можех да направя изключение и да се завърна за малко от страната на сънищата (където според мен си ми беше мястото) . Не че досега ми се беше налагало, де. Вероятно никой от тях не бе изпадал в толкова тежка ситуация, че да опре точно до мен. Като знаете всичко това, мисля, че можете да си представите огромното ми учудване, когато телефонът ми започна да звъни в шест су��ринта в онази студена декемврийска неделя. Направих огромно усилие да се пресегна и да го взема от нощното си шкафче, без да се повдигам от леглото. Опитах се да видя кой точно е човекът, който съвсем скоро ще добавя в черния списък на устройството си, след като си доспя, но екранът светеше прекалено силно и не успях. Телефонът ми замълча. Загубих съзнание за около минута, но ужасната мелодия ме събуди отново. Този път до лявото ми ухо, където бях изпуснал проклетото нещо. В просъница натиснах екрана и от другата страна чух познат глас да изрича името ми.

– Здравей, Миро. Извинявай, че ти звъня толкова рано, братле, просто имам нужда да поговоря с някого. С Мария се разделихме – изхлипа познатият глас, чийто притежател все още не можех да определя.

– Как така разделихте? – запитах в опит да се задържа буден.

– Снощи ѝ вдигнах огромен скандал и тя си събра багажа. Сега е при майка си. Не мисля, че този път ще се съберем. Било е лошо, знаеш, но чак дотам не бяхме стигали. Боже мой! Не съм спал цяла нощ – обясни ми той.

Отворих очи и се вгледах в екрана на мобилния си – входящо обаждане от Пламен. Постоях няколко секунди, препрочитайки името му поне три пъти наум, докато осъзная, че това бе най-добрият ми приятел. Мария. Ех, тази Мария... Той наистина бе лудо влюбен в нея, а и тя в него, де...

– Хей, там ли си още?

– Да, да. Извинявай! – побързах да отговоря. – И за какво точно се скарахте?

– За глупости. Намерих един чат с неин колега и веднага запалих... Откачам без реална причина... Нали ме знаеш, аз и моята ревност...

– Разбирам... – провлачих аз.

– Искаш ли да излезем да се помотаем?

Отново се вгледах в телефона си. Часът бе шест и две минути сутринта. В единствения ми почивен ден... Не! Не можех да позволя това! Съсредоточих малкото си будни мозъчни клетки в отчаян опит да измисля начин да го избегна. За щастие, мисля бързо в напечени ситуации. Отне ми не повече от десет секунди да го скалъпя.

– Кой ден е днес? – запитах спокойно.

– Мисля, че неделя. Защо? – отвърна ми той набързо.

– Не, не. Коя дата ��?

– Сега ще видя – той замълча за миг. – Трети декември.

– Трети декември, а? А коя година?

– Ти май ощ�� не си се събудил напълно? – позасмя се Пламен. – Две хиляди и седемнадесета, разбира се. Нали не си мислиш, че си проспал годината?

– Трети декември, две хиляди и седемнадесета, а? Интересно. И кога казваш, че отново ще е тази дата?

– Какви ги говориш сега? – попита объркано той. – Никога повече няма да е тази дата.

– Никога повече? – питах на свой ред аз. – Значи ти искаш да ми кажеш, че на този необикновен ден, който няма да се повтори, ти предпочиташ да се мотаеш с мен, губейки си времето, вместо да преглътнеш егото си и да се извиниш на момичето си? Така ли?

Настъпи гробно мълчание. Единственото, което чувах, бе тиктакането на стрелките на часовника му. Усетих как умът му асимилира думите ми. Вече дори можех да си го представя. Стоящ прав в средата на стаята си, загледан тъпо в големия си часовник, който тя му бе купила преди година, за да му напомня как ще прекарват всеки миг заедно.

– Аз ще тръгвам, Миро – каза тихо той.

– Върви – засмях се и затворих очи. – Тя вероятно те чака.

Разговорът прекъсна...

______________________________

–––––––––––––

Поздрави, Еди

[its-ml91-universe]

Ако някой ти каже "Харесваш ми, Обичам те, Ти си всичко за мен и искам да направя живота ти приказка" - Бягай от него!!! На всяка цена! Много хора ще питат "Защо?" Всъщност някога мислили сте, че вашата връзка е просто "обвързване" по дълг,защото обществото така казва и е редно в живота си да имаш човек. Вчера се сблъсках �� следната ситуация: Виждаме се с познат от гимназията и той ми разказа, колко му е ок живота. Как е създал кариера, как е постигнал много за 5 години,но все нещо не му достига. Имал връзка с жена от 3 години, но се чувствал задушен. Бил с нея само, защото родителите ли му много я харесвали и не искал да ги разочерова. Слушах го внимателно и вникнах в историята му внимателно. Накрая само му казах "На този свят си дошъл, за да обичаш първо себе си! Нищо друго не е важно преди теб." В живота си съм имала две връзки, първата беше тип " Завържи се за мен" Нямаш право на свобода, нямаш право на избор, ако кажеш на някого "Хей, харесваш ми. Можем ли да сме приятели? Следваше серия от грандиозни скандали" Позната история за повечето, нали? Онзи ден с Т. си говорихме за домимамтностите във връзката. Един хипотетичен пример " Ей,аз съм мъжа във връзката. Аз съм по силен и ти нямаш право на глас. " Всъщност, ако някой те обича, няма да има доминантност в една връзка. Винаги и абсолютно винаги ще се търси хармония. Един ден ти ще бъдеш човека с мъжка енергия, а на следващия партньора ти. Не го ли разбирате? Тогава за каква любов ни говорите? Да завъреш, някого за себе си, това що за обич е? #uran #newpost #today #psychology #reblog #blogger #writingmood #writing #selfhelpblog #relationship #befree #urefree #notslave #loveawake #forwoman #followforfollow #Instagram #facebook #Tumblr. ❤️☀️

[mihaylovblog]

ПОНЯКОГА

В слушалките ми един след друг звучат златните хитове на Конкурент, докато вървя под слънчевата усмивка на този невроятен пролетен ден. Понеделник може да бъде страхотен, стига да поискаш. Мисля, че вече знам как става. Пазарджик ми се струва обнадежден и вдъхновен, пълен с цвят и добронамереност, като детска книжка с картинки. Започвам дори да си припявам заедно с гласа на бате Емо: "Родени за рок! Родени за рок! Родени само за рок!...". Толкова ми е готино, че ми идва да подпиша индулгенции за опрощаване на греховете на половината свят. А моите? Ех, моите... Не усещам дори как някакво подобие на куче изскача от къщите наблизо и започва да ме лае. Прилича на кръстоска между кюфте и болонка. Виждам го в последния момент преди да го настъпя и му се усмихвам миролюбиво. Две жени се суетят около една детска количка и си показват нещо по телефоните. Отминавам ги с тананикане, а те явно казват нещо по мой адрес и избухват в смях, но точно в този момент въобще не ми пука. Музиката на най-великата българска рок банда ме кара да се чувствам недосегаем за кой ли път. Изправям се на спирката и поглеждам часовника си. Двете палави сестри, които все се гонят върху циферблата му, ми показват, че има още около десетина минути до автобуса. "Хей ти, загадъчна жена!..." - продължавам да си пея почти на глас. Изведнъж усещам как някой ме дърпа леко за раницата. Поглеждам надолу и виждам И. Познавам го от зимата, когато една вечер беше тръгнал по полувер да си купува слънчоглед. И. живее в дом и е в... Абе, няма значение в кой клас е. Важното е, че е пораснал прекалено рано. Свалям слушалките си и усещам как двете ми уши са се изпотили като хванати в лъжа глупаци. Свежият пролетен вятър минава покрай тях, докосва ги нежно и сякаш на шега, после бързо се изнизва по някаква много важна работа. Без да губим време веднага завързваме разговор с И. Присядам до него на пейката и усещам мускулната треска, която ми остана за спомен от събота, когато заедно с жена ми, Анито, Хари и Тарев, обикаляхме Централен Балкан. - Ти беше даскал, нали? - Да, правилно си запомнил. - Видях те и дойдох да ти се обадя. - Благодаря! - казвам. После И. набързо ми разказва какво са им давали днес за обяд. Кой знае защо добавя, че иска, като порасне, да стане полицай и да помага на хората. Малко му се подиграват в училище, защото е циганин, но той не обръща внимание. Убеден е, че един ден всичко се връща. - Не знам с какво съм по-различен - ми казва с тъжна усмивка. - И аз ям хляб като тях. - Можеш да постигнеш всичко. Стига само да го искаш много силно. - отговарям аз с доста неувереност в гласа си. Понечвам да му купя един шоколад от будката, но той категорично ми отказва. А болезненото чувство на чест и достойнство, които крещят топлите му очи, ме спират. - Щастлив ли си? - успявам да подхвърля своя последен въпрос в краката на този съвременен Гаврош. Той поглежда някъде встрани от ��ен и казва: - Понякога. Автобусът идва. И. се отстранява, за да се кача. Поглеждам го за "довиждане", а той ми казва "Айде, чао!". После бързо хуква нанякъде заедно с красивия късен следобед.

[tessa9879-blog]

Глава 1 - Аз преследвам само сънища,не хора

Ноща изглеждаше красива.Този мрак,но обикновенните хора няма да го разберат.Аз съм Давина и пияна вървя по улицата.Трябваше ми свеж въздух.

- Хей,как си малката. - казаха някакви идиоти пред мен

Само това ми липсваше.

Ъхг

- Разкарайте се. - блъснах ги ,а те приближиха.

Можех да видя самодолните им физиономии тип ’ перверзник ’ .

Досега ноща ми харесваше,ето това бе единственото гадно нещо.

Отстъпих леко назад и се спънах в камъче.Паднах на земята и стоях в седнало положение. Сложих двете си ръце пред тялото и лицето си в отбранилтелна позиция.

Чух шум пред себе си.Свалих бавно ръцете си и отворих леко стиснатите си здраво очи.

А?!

Някакъв тип ги беше повалил на земята.

- Какво?Наби ги ,за да може ти да се занимаваш с мен?

- Исках да ти помогна.

Подаде ми ръка за да стана,но я отблъснах.Подпрях ръцете си на земята и се изправих.

Когато станах леко се замаях и той ме хвана в ръцете си.

(От гледната точка на Енджъл)

- Къде живееш? - размърдах лицето и

Тя припадна.Но,не мога да отрека.Тя е красива..

Сложих я да легне на задната седалка в колата ми и тръгнах към моят дом. Спрях колата пред къщата ми.Погледнах назад ,за да видя дали е будна но не бе.Слязох от колата и отворих задната врата.Взех я в ръцете си и я сложих да си поспи в леглото ми. Когато я оставих и се запътих към вратата,но тя хвана ръката ми.Останах и легнах на леглото до нея.Гледах я спокойно как спи ,не след дълго и аз заспах.

На сутринта.

(От гледната точка на Давина)

Събудих се сутринта от слънчевите лъчи влизащи през прозореца.Имах по силен махмурлук отколкото очаквах.

Чакай малко,къде съм?!

Веднага скочих от леглото и тихо излязох от стаята. Къщата ��е бе много голяма затова не ми отне много да огледам наоколо.

- Събуди се. - каза той с усмивка

- Ти ме спаси,нали? - казах несигурна в думите си,когато спомени от снощи ме връхлетяха

- Добре ли спа?

- Може да се каже..Ам ..ние..дали..сещаш се?

Той се усмихна ,сякаш самодоволно?!

- Ей!

- Добре де..Нищо не правихме, спокойно.

Ударих го леко по рамото и двамата се разсмяхме.

- Направих нещо за хапване,но знам че имаш махмурлук затова направих и кафе. - подаде ми чашата

- Благодаря ти

- След кафето трябва да хапнеш.

- Нямах предвид само кафето,а всичко.

- Добре аз не искам да се натрапвам повече,затова..

- Не ,може да останеш ако искаш.

- Не ме разбирай погрешно,но това е малко.. - той пак ме прекъсна

- Не е вярно.

- Какво?

- Ти не се чувстваш странно ,нито пък аз.Е,да не се познаваме но..

(От гледната точка наЕнджъл)

Тя ме прекъсна.

- Виж аз преследвам само сънища,не хора.

- Очарователна си. - направих и изненадващ комплимент

Тя изглеждаше красива,дори след сън.

- Ако искаш да си раменим номерата или поне да те закарам?

- Аз ще вървя. - каза тя и си тръгна

Е..поне знае къде живея и това е нещо.

(От гледната точка на Давина)

Излязох от къщата му.Живее на хубава улица бе доста спокойно.

Запътих се към вкъщи,добре че имах кафе.Имах чувството ,че пътя е хиляда мили..

Най-накрая стигнах дома си,сега като се замисля не бе толкова далече.Влязох вътре и веднаха хвърлих обувките си на пода до в вратата.Хвърлих дрехите си на пода в банята си и влязох под душа.Хладката вода ме успокои.А,кой беше онзи.дори името му незнам..но,защо си мисля за него под душа?! Взех кърпите на стола и покрих тялото и косата си.Видях бутилка на нощното ми шкафче ,взех я и изпих половината вино..До тук беше с кафеното ми изтрезняване..Засмях се леко..Поне все още можех да стоя на краката си и се спрях.Махнах хавлията от косата си,сресах я и я изсуших.Отидох до шкафа с дрехи и взех скъсани черни дънки,късите ми ботушки,бяла��а ми любима тениска и с кафявото ми любимо горнище.Проснах ги на леглото и се преоблякох.Изпих и останалата част от виното. Взех си телефона,слушалките и ключа.Излезнах от нас и се запътих към училище. Пътят към училището ми бе скучен както всеки ден.Влязох в стаята и седнах на последният чин.Музиката бе силна в слушалкште ми и аз вече бях малко пияна.Сложих ръцете си пред себе си на чина,понечих главата си върху ръцете и затворих очи.

(от гледната точка на Енджъл)

Пуснах я да си тръгне.

Седнах на стол в кухнята и опитах да хапнах.Бях гладен и сега незнам защо апетита ми се загуби.Отидох в стаята си.Сресах си косата и се запътих към гардероба.Взех черна тениска,кецове и сини дънки.Преоблякох се и излязох от нас.Днес бе първият ден в новото ми училището.

Паркирах колата си по близо до входа.

- Къде е 8 стая?

- По коридора на вторият етаж в дясно.

Качих се на вторият етаж и отворих вратата.

- Влизай. - каза госпожата

Какво училище даже не ме представи на класа.

Огледах стаята за да избера къде да седна,тогава видях някакво момиче да спи на чина си. Приближих се и седнах до нея.

Подпрях главата на ръката си и с пръстче докоснах леко нослето и,тя се размърда.

- Хей.- усмихнах и се

(от гледната точка на Давина)

Изправих се и се протегнах ..това бе той.

- Светът е малък а ..

- Ти си нов в града нали?

- Да.Преди няколко дни се преместих.

- Радвам се че сме в един клас.

Усмивка се появи на лицето ми..но не каква да е а истинска.

- Искаш ли днес да се измъкнем от часовете?

- Първи ден и вече искаш да бягаш.Лошо момче ли си ?! - и двамата се засмяхме

- Е, какво пък.Да вървим.

Измъкнахме се от часа.

- А,ти защо пиеш толкова?Ако не е тайна,разбира се. - пита ме лежерно той

- Дълга история.

- Разбирам…

Какво!

- Какво?

(от гледната точка на Енджъл)

- Просто човек казва “ дълга история ” когато не му се говори и те разбирам ..Ти дори не знаеш името ми .

- Тогава ми го кажи.

- Енджъл.

- Давина.

- Какво правиш по цял ден ,когато не пиеш. - пошегувах се

- Ами има няколко неща които обичам да правя.Слушам музика или пиша.

- Сетих се .Ела у дома .Ще гледаме нещо и ще поръчам пица с кола ?

- Само ако обещаеш да не пиеш.

- Имаме сделка. - пошегува се тя

- Къде живееш?

- Не,далеч от теб.

(от гледната точка на Давина)

Запътихме се към моят дом и си говорехме през целият път.Наистина си страхотен човек.

-Ти си първият човек тук който искаше и ми обърна някакво внимание.

- Сигурно защото съм нов и не съм от тук. - пошегува се той

- Всъщност не разбирам.Ти си страхотно момиче,защо някой ще иска да стои на страна от теб.- направи ми комплимент

- Стига де… - измрънках

- Сериозен съм! Кажи ми какво не ти е наред?!

- Незнам..това е просто ..с това каквато съм.. рано или късно всичко се прецаква и затова спрях да опитвам..затова преследвам само сънища.

- Но ,се появих аз.Ти не си ме търсила.

- Но се радвам,че дойде…

(от гледнатя точка на Енджъл)

- Ето това е домът ми.Влизай. - каза ми тя и отключи вратата

- Съжалявам ,малко я разхвърляно.Днес като се прибрах нямах време да почистя.

- Не е нужно да се извиняваш.- успокоих я

Тя отиде в кухнята и поръча пица.

- Кола или енергийна напитка? - подпря телефона в вратлето си и ме пита

- Кола.Любимо ми е.

- На мен също. - и двамата се усмихнахме

- И две е коли..Добре.

- Ще са тук до 15 минути.

- Тук е хубаво. - огледах се

- Какво да гледаме. - тя седна на дивана и се загледа в лаптопа си

- Първо искам да видя нещо,което си писала.

(от гледната точка на Давина)

-Нопе.

- О,хайде де..стана ми интересно.Да не те е срам?

- Разбира се ,че не . - излъгах и пуснах лаптопа

След което му подадох лаптопа и той започна да разглежда и чете.

[crazythingsbycrazygirl]

Каравал – Стефани Гарбър Каквото и да сте чували за Каравала, действителността надхвърля чутото. Каравалът е повече от игра или представление. Ако на света съществува магия, най-вероятно е да я намерите именно там. *** Хей! Току що завърших една доста различна, дори странна книга, бих добавила, която ме изпълни с противоречиви емоции. Важното е, че в края те бяха щастие и надежда (и нетърпение за втора книга). "Надеждата е могъщо нещо. Някои твърдят, че е вид магия. Ефемерна и изменчива. Но и малко надежда понякога стига." Признавам, че докато не се нагодих към динамиката на "Каравал", имах доста смесени чувства към книгата. После, с течение на главите, бавно, но сигурно, започнах да свиквам с ритъма и да се възхищавам на стила на авторката, на прекрасната история с множество обрати и описания на предмети и усещания, постигнати с помощта на чувства. И въпреки всичко, аз нямах представа какво ще се случи в края, защото всичко се разбира тачно в последните 30 страници. Когато вече бях готова да оставя книгата и да си поплача хубаво, всичко буквално се преобърна с главата надолу. Защото в Каравала наистина нищо не е такова, каквото изглежда. "Всеки човек има властта да промени съдбата си, стига да е достатъчно смел и да се бори със зъби и нокти за най-съкровеното си желание." От самото начало се възхищавах на Скарлет с нейната жертвоготовност, решителност и упорство, за това, че би дала всичко за по-молката си сестра. Колкото до Тела обаче, нека да кажем, че доста сгреших с прибързаното си негативно мнение за нея, ще ви оставя сами да откриете защо. Тези две сестри ме изуми��а със силата си, въпреки всички жестокости и предателства, които са изживели, причинени от най-близките им хора, у тях остават борбеност и желание за живот и приключения. И всичко това, подплатено с щипка вълшебство от приказните истории за Каравала. Джулиан,от друга страна, може да бъде описан с доста епитети- красив, неблагонадежден, арогантен, самовлюбен...или с други думи - просто идеален. За него ще трябва да откриете също сами като вземете книгата в ръце. "Винаги ли мислиш само какво трябва да дадеш, а не какво ще получиш? Някои неща си струват да ги преследвани независимо от цената." Изключително много ми допадна това, че историята не е поредният зле написан романтичен роман, който си мъчи да достигне някакъв смислен сюжет, а истинска приказка, разказваща за безкрайната любов и преданост на две сестри, които биха направили всичко една за друга. Наистина препоръчвам "Каравал" на всички, защото всеки се нуждае от приказни вълшебства и сбъднати желания от време на време. Лека и книжна вечер на всички! "...всеки човек получава право на едно невъзможно желание, стига да го желае по-точно от всичко, а с малко късмет ще намери и магия, която да му помогне."