#Българ��я

[vainooo]

#БългаритеПредиАспаруховаБългария #ДругитеБългарии #историяБГ Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? Това е народът, който преди теб имаше всичко, което е пожелавал: народ, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Из „Похвално слово за краля на остготите Теодорих“ от Енодий (нач. VI в.) (през 485 г. Теодорих, по нареждане на византийския император Зенон, се сражава с навлезлите на юг от Дунав българи) "Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че с��етът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът" Магнус Феликс Енодий, 486 г.епископ на Павия (Италия), летописец, автор на над 500 произведения Едва ли има на света друг народ, който така слабо да по­знава своята история. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ­четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната; от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме… Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз. Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна: - Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото ��итайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стена­та китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали ки­тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни­те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве! Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: рус­наците ви викат балгари, Из „Български хроники” Стефан Цанев ЪѪѢ by ЪѪѢ PaharChigot

[vprki]

„Как не купих тази картина“ на Севдалин Генов – ярко свидетелство за времето ни

 „Книгата на Севдалин Генов „Как не купих тази картина“ можем да четем по два различни начина. Единият е като много добра литература, като сборник разкази с интересни куриозни истории, случили се някъде в края на ХХ и началото на XXI век, които са развивани  в галерия „Натали“ и главният герой е галеристът, но един особен галерист.“ Каза културулогът Кирил Василев при представянето на книгата. /на снимката със Севдалин Генов/.

И продължи: Севдалин съчетава в себе си едновременно любителя на изкуството, който се занимава с галерията, от друга страна поета и човек, който непрекъснато наблюдава себе си, наблюдава и художниците, наблюдава купувачите на произведенията, изложени в галерията. И бавно и полека изтъкава канавата на всекидневието, не просто, на живота в изкуството в този период, а живота в нашето градско общество, тогава. Всичките му особености, глупости, някога много смешни, понякога трогателни. Галерията се открива 1995 година, т.е. в най-мрачните времена от края на миналия век. Това означава, че хората, които създават тази галерия, цялото семейство Генови са имали изключителен кураж. Днес от дистанция на времето не мога да си представя как са се осмелили да го направят.“

Подзаглавието на книгата, издадена от Colibri е „Скици от галерията“ с великолепна корица на художника Дамян Дамянов. Издателството я представи в Casa Libri  по прекрасен артистичен начин с участието на автора в диалог с Кирил Василев. Тази официална премиера, съпроводена и с други приятни изненади в присъствието на хора на изкуството, изпълнили пространството на залата се превърна в красив празник на  приятелството и радостта от добрата литература, но и в разговор за процесите в българското изкуство в годините на прехода и то, може би, най-сложните. „Тази книга е своеобразна панорама на галерийния живот в София на границата между XX и XXI век. В продължение на близо двайсет години авторът е записвал в бележници и дневници това, което е чул, видял и преживял в галерия „Натали“. Подзаглавието – „Скици от галерията“, открехва жанра: „рисунки“, правени от натура. Текстовете наподобяват разкази, преливащи в есета, и включват разговори с творци, наблюдения, писма, стихове… Героите са десетки съвременни български художници и ценители. Към историите са добавени случки от живота на световни художници, както и отклонения към литературата и към другите изкуства.“ Отбелязват от издателството.

��евдалин Генов /л/ и Кирил Василев /д/, снимка Стефан Марков

„Този период за българското изкуство е време на много големи трансформации. След годините на едно затворено съществуване, идеологически оформено – българското изкуство отново се втурва да наваксва. Това по някакъв начин преобръща за пореден път критериите в полето на изкуството. Имаше какви ли не опити на преподреждане на автори, на йерархии, което прави задачата на един галерист в такава ситуация още по-трудна. Много по-лесно е в едно подредено общество и в едно подредено поле на изкуството, когато има много ясни йерархии, автори, хора с изключителна репутация, с репутация на скандалджии. Това, което може да се види във всяко западно-европейско общество.лесно е, защото там могат да намерят място в тези ниши. В живота на изкуството в края на 90-те и в началото на новия век важи и до днес е много трудно да се открият специфични ниши. Те едва сега започват да се оформят. И, наистина, е много трудно за галеристите. Семейството на Севдалин не са хора от бизнеса, които са си казали да се намери още един начин да се инвестира.

Теди Москов /л/, Рада Москова и Севдалин Генов /д/ на изложба в галерия "Натали", снимка: Стефан Джамбазов

Те живеят с галерията и всекидневието им зависи от начина, по който  тя функционира. Много интересно е как този натиск да се живее чрез изкуството е съчетан с безспорния факт, че Севдалин е любител и познавач на изкуството и то много преди галерията да бъде открита. Трябва да призная, че в дома на Севдалин Генов, когато бях за първи път в ранните 90-те година, видях творби на изявени български художници. Не е някакъв каприз в един момент, ей така семейството решило да измисли ��якакъв по-интересен бизнес. Не,става въпрос за формирано отдавна отношение, което вероятно е влязло в разрез с правилата на пазара. Не си представям как е успявал да балансира между тези две сфери. Освен всичко друг��, за мен поне, Севдалин Генов на първо място е поет. Това прави още по-трудни нещата, когато се занимаваш с това в онези времена. Представете си какво означава да дойде един богаташ и че търси картина с определени размери, с определен сюжет и т.н. и т.н. Каква реакция би имал един чувствителен и интелигентен човек…“. Връща се във времето Кирил Василев и като изследовател на процесите в културата, и като приятел. Той е състудент на дъщерята на Севдалин Генов Биляна от специалността „Културология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В неформален разговор на премиерата на книгата тя сподели пред нас как в онези години, още преди откриването на галерията са се събирали състудентите ѝ в техния дом.

Биляна Генова /д/ на премиерата на книгата, снимка: Стефан Марков

Кирил Василев подчерта, че книгата е много ярко свидетелство за времето и в годините нейната стойност като свидетелство ще нараства. „Представете си, ако имахме възможност да четем подобни свидетелства от 20-те, от 30-те години, от началото на ХХ век. То е важно и за културолозите и за социолозите и за антрополозите, които ще изследват това време. Най-хубавото е, че в тази книга няма акценти за големи дефиниции и обобщения. Това е изключително персонализиран поглед към всичко онова, което се случва в изкуството по онова време и в работата на галерия „Натали“.“ Обърна се към публиката Кирил Василев, като покани и Севдалин Генов да разкаже за това.

Севдалин Генов, снимка: Стефан Марков

 „Веднага да кажа, че Кирил Василев е поет. Той познава не само поезията ми, но и галерията много преди да напиша тази книга“ Сподели от своя страна Севдалин / Припомняме, че Кирил Василев е носител на учредената тази година награда за поезия на името на прекрасния ни поет Константин Павлов за книгата си „Шествието“. За събитието във „въпреки.com” може да прочетете тук /

„Защо започнахме? Благодаря на Colibri, тя като полиграфия  е произведение на изкуството.“ Каза развалнувано Севдалин Генов и продължи: „ Галерията беше на Наталия и на Биляна, аз…Тя стана център, далеч от бизнеса, а по-близо до изкуството. Имам бележници и тетрадки, в които съм записвал разни неща с мисълта, че може да ми потрябват. И дойде моментът да публикувам част от тях. В книгата са една трета от моите записки в годините. Уважаваният литературен критик Георги Цанков я нарече есеистичен роман, в някаква степен съм склонен да го приема. Не като комплимент, а като жанрово определение. Това не са спомени, не е дневник. Нямам ясна представа какво точно представлява. Може би обединява тези неща с присъствието на няколко души, които ги има в цялата книга. Единият, от които съм аз. Историята на тези хора е и историята на моето семейство.“ Той е написал след титулната страница „Посвещавам тази книга на Наталия и Биляна. Галерията съществува благодарение на тях.“ А мотото на  въведението, с което започва книгата е „Светът съществува, за да се превърне в книга“ – Проспер Мериме.

В галерия "Натали" често сред картините имаше и поезия, снимка: Стефан Джамбазов

Със Севдалин Генов ни свързва старо колегиално приятелство още от времето, когато работеше в детска редакция на телевизията. Той е и поет и преводач със специално отношение към децата и изкуството. И тук ще се върна малко във времето, когато той и Биляна отбелязаха 20 годишнината на галерия „Натали“ на 12 март 2015 година, рождения ден на Наталия Генова. Тя беше починала четири месеца преди това…Тогава той каза: „Нарекохме галерията „Натали”, защото преди още ние да я открием Наталия беше позната с това име Натали в предишни години като моден дизайнер, създател на тоалети висша мода с много характерен почерк и с добре ситуирано име в пространството. Това име нещо означаваше и това щеше да помогне на бъдещия културен център, защото ние през цялото време сме го виждали като културен център.“ Баща и дъщеря отбелязаха този ден с изложба на Наталия Генова и с много нейни рисунки, картини, които се показваха за първи път. Сподели и нещо, което каза и сега след малко повече от седем години на премиерата на книгата:

Наталия Генова пред една от картините си в галерия "Натали", снимка: Стефан Джамбазов

„През тези 20 години се запознахме с много хора и с много направления, стилове, почерци на художници, т.е. проблемът беше галерията да си намери своята ниша или своя облик”. В онези години галерията на ул. „Гурко“ имаше и друга мисия  да помага на децата, да ги ориентира към изкуството, за да могат те вечно да имат любов, симпатия и това да пълни душата им с радости и наслада. В нейното пространство се провеждаха и прекрасни занимания и с деца. /Целият разговор за тази двайсет годишнина на галерията и още други важни неща може да прочетете във „въпреки.com” тук . /.

Художникът и режисьор-аниматор Слав Бакалов (1945-2019) в галерия "Натали", снимка: Стефан Джамбазов

Заедно със Стефан Джамбазов сме били но много от изложбите, срещите в галерия Натали“. Бяха истински празници на изкуството и приятелството. А и почти винаги, минавайки по „Гурко“ се отбивахме да се видим със Севди, както го наричат приятелите и да поприказваме…Бяхме на последната изложба 2017, след като вече знаехме, галерията се закрива. Сега във всекидневните ангажименти продължавам да вървя по „Гурко“, но сама. Галерията я няма, няма я Наталия, няма го Стефан, а и не малко то хората, с които сме били в пространството ѝ. Усмихнатите ни лица от снимките показват как сме се чувствали в тази заедност на красиво и благородно място. Вероятно ни гледат някъде Отгоре и сякаш ни казват, че животът продължава…А Севдалин е цитирал в послесловието на книгата си Рьоне Шар: „Това, което те пресреща в някое удоволствие, е само заинтересованата благодарност на спомена.“

Анри Кулев и Севдалин Генов, снимка: Стефан Джамбазов

Но да се върнем към премиерата на „Как не купих тази картина“ в Casa Libri. Авторът разказа, че  за над 50 художници става дума в книгата, за тези, които успял да си спомни и имам документи за тях. Привлечени са не само творци, но и ценители, които случайно са влезли или нарочно са влезли. „Определен беше техният интерес към изобразителното изкуство и изобщо в сферата на изкуството. Но постепенно започна да се стеснява кръга, например, изчезна текстилът. Ние имахме прекрасни гоблени, след това изчезна дърворезбата, в някаква степен изчезна керамиката, започна да изчезва графиката… Истинските любители на изкуството не бяха много, но бяха верни. И с музиката е така – зала „България“ винаги е пълна, нещо подобно е и в изобразителното изкуство. Има една част от хора, които през различни етапи на галерията  са били нейните верни приятели. Никога не съм разделял хората на купувачи и не купувачи.“ Категоричен е Севдалин Генов. През цялото време в диалога с Кирил Василев дава примери от книгата с описаните в нея преживявания с конкретни художници, с ценители, с приятели. С усмивка споделя, че някои художници, може би, биха се сърдили защо ги няма в книгата.

Росен Рашев-Рошпака и Севдалин Генов, снимка: Стефан Джамбазов

Но като се замислил за това, тя вече била в печат и поела ��о своя път. Припомни, че преди доста години в България е публикувана великолепната книга на парижкия ��алерист Амброаз Волар (1866-1939)  и неговите  "Спомени на един търговец на картини"/първото ѝ издание е от 1964 г. на издателство „Български художник“ –б.а./. Но когато я публикува, художниците, за които пише не са вече между живите…

„„Как не купих тази картина“ е забавна за четене и ще бъде интересна за всички, които обичат изкуството. В нея авторът ни кани да седнем да беседваме на четири очи в уютно пространство – с чаша вино, с биография на доверието помежду ни – и откровено да ни сподели вълненията си от близостта с изящните изкуства.“ Споделят още от издателството.

Севдалин Генов на премиерата на книгата, снимка: Стефан Марков

Почти го направихме на премиерата, но с повече очи, и все пак с усещане на приятелска интимност. Но има и нещо друго, много важно, според нас. Книгата на Севдалин Генов е първата у нас, която представя гледната точка, разказа на галериста, на интелектуалеца, на поета за взаимоотношенията в изкуството като част от живота ни в сложното ни време. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[kletamaikabalgaria]

Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ­четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната; от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме… Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз. Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна: - Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стена­та китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали ки­тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни­те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве! Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: рус­наците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французи­те – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – болгар…). Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после пре­хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез­ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на­рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа. По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све­щената си планина – Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве! Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир. Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!”, после станал: „Не умирай, където си роден!”, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица­та на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра[2] е написал свещената си „Зенд-Авеста”. Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано. През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?”; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял. Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I. Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда”, написана на санскрит през X век преди Христа. Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар. Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други. Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния ази­атски континент. Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ! Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий”, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани. Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания. За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес. Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден. Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите. В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл: - Синове мои, свършват земните ми дни. - Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе? - Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън. - Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат. Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото. - Не мога – рекъл, – тате. - Нека опитат и другите – казал Кубрат. Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки. - Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат. Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една. - Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може. - Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли? - Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове. - Какво разбрахте? - Съединението прави силата. Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал. Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове. Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон. - По старшинство на мен се пада – казал Батбаян. - Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя. На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях. Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си. - Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян. - Аз поемам на север – казал Котраг. - Аз на юг – казал Аспарух. - Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер. - Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света. Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля. Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя: - Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България! Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България. През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се наре��ла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците… Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България. Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България. За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи: - Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер. По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро… Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си: Да��те, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган… Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария… А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години? Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина. Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем…

И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет. Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението. Кое е по-добро? „Български хроники” Стефан Цанев ЪѪѢ

[arhipelag-bg-blog]

Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова: Клишета за Багряна са вкоренени в националната ни памет

Доколко митове и стереотипи пречат да вникнем в сложната личност на Елисавета Багряна? Асоциираме я само с част от творчеството й, с няколкото полунаизустени (окастрени от по-широк кон��екст) стихотворения в училище? Известни са стълбовете на тези клишета – отношенията й с Дора Габе, Боян Пенев, образите на „потомката“, „кукувицата“ и „амазонката“ от споменатите стихотворения, ролята й като свидетел по делото на Вапцаров.

Изследователите Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова разказват за една неосветена част от битието й.

Получила признание в годините между двете световни войни, Багряна преживява и надживява времето на социализма. Основните факти са известни. Книгата „Багряна и Словения“ (Факел) изследва словенския период на една от най-големите ни поетеси (30-те и 40-те години на XX в.) и приятелството й с хора от културния елит на Словения, сред които най-важно място в живота й заема интелектуалецът Изидор Цанкар. Трайната й връзка със Словения започва през 1932 г., когато тя и Дора Габе пристигат в Югославия. Там те са по покана на ПЕН-представителствата на Сърбия, Хърватия и Словения, преди провеждане на ПЕН конгрес в Будапеща. Визитата разбунва духовете у нас поради лошите следвоенни отношения между двете държави.

Боравейки с документи, разплитайки житейски и биографични възли, изследването разкрива вълнуващ образ на Багряна и задава ново измерение пред изследователите. Авторите отиват далеч – те показват как животът на Лиза, както са я наричали словенските й приятели, е преплетен с битието на редица други хора и на цяла една епоха. Различните страни от личността на Багряна, разказани в книгата, напомнят разноликостта на реални портрети, които тя пази приживе в дома си. Сред тях е портретът от Иван Табаков, както и преоткритата от изследователите картина от словенския художник Божидар Якац (избран за корица на книгата). С двамата изследователи говорим за „истинската Багряна“; за събитията от „словенския период“; натрапваната вина по делото срещу Вапцаров; номинациите й за Нобелова награда и др.

– Багряна безспорно е част от литературния ни канон, но доколко я познаваме в дълбочина?

– Знаете ли, парадоксалното е, че Багряна остана да битува в културното ни пространство по начина, по който я представяше соц��анонът. Неизвестно по какви критерии една нейна стихосбирка – първата, „Вечната и святата“, бе предпочетена пред останалите и отново не цялата, а само с около пет-шест стихотворения, които непрекъснато се артикулират в училищата и в университетите, но така поезията ѝ се представя едностранчиво и дори тенденциозно. Всъщност това е проблем при повечето христоматийни автори. Ние някак с лекота и без особена съпротива след 1989 г. продължихме да се доверяваме тъкмо на комунистическия канон, наивно мислейки, че с незначителни трансформации сме го осъвременили и освободили от идеологическите напластявания. В някакъв смисъл преходът ще продължи докато продължава и валидността на стария канон.

– Кои са най-големите клишета, които книгата за Багряна оборва?

Изидор Цанкар с дъщеря си Вероника като посланик в Аржентина. Снимка: от книгата „Багряна и Словения“

– Работейки върху книгата, целта ни не се е свеждала до това да ги оборваме или възприемаме като фактори. Но въпросът е симптоматичен и припомня поне две неща. Първото е, че клишетата за поетесата са толкова силни и вкоренени в националната ни памет, че рано или късно те спохождат. И второто е, че са изградили един траен щит пред истинската Багряна. За себе си например установихме, че подсъзнателно също донякъде сме подвластни на тези насадени внушения, колкото и да мислехме, че не ни засягат. Но за да се занимаваш с Багряна и да очакваш тя да те допусне до себе си, трябва да ѝ вярваш и да си ѝ предан. Признаваме, че докато постепенно откривахме новия ѝ образ, с облекчение преживявахме всеки факт, който рушеше стереотипите, и пред нас се изправяше една много различна, достойна и високо ценена българска поетеса.

– Попаднахте ли на друга „златна жилка“ по време на изследването за Багряна? Друг период от живота ѝ или на друга личностна вселена?

– Паралелно с изследването се замислихме върху късната Багряна – тази, която помним и която в не по-малка степен остава загадка, недостатъчно изследвана. Особено ни впечатли неизвестното стихотворение „Азалия“ от Бразилския цикъл. Писано началото на 60-те години, то говори за съдбата на поета/поетесата, чиято творческа и лична свобода е отнета. В периода от 70-те години на ХІХ в. до края на Втората световна война, по-точно до създаването на Титова Югославия, културните ни отношения със словенците са най-близки в сравнение с всички останали южни славяни. И най-много следи за нас в чужда литература има в тяхната. Това е една потулена истина и до днес. Днес сме си симпатични, но дистанцирани. През тези интензивни културни връзки за себе си преоткрихме Владимир Василев, Сирак Скитник, Йордан Стубел, Ст. Л. Костов, по повод на чиято смърт през 1939 г. словенците публикуват некролог от 6 страници, и най-учудващото – Дора Габе, за която мислехме, че знаем повече.

– В книгата говорите за номинирането на Багряна за Нобелова награда и незаслуженото отнемане на този ѝ шанс поради противопоставяне на тогавашния председател на българския съюз на писателите на номинацията на Солженицин. Защо този факт е малко известен днес?

– Вътре се опитваме се да подскажем повече причини и възможни обяснения за провала ва Багрянината номинация за Нобел. Това, което се изтъква, е само един популярен факт, повтарящ се непрекъснато, но едва ли изобщо има връзка с истината. Обърнете внимание, че Багряна е предлагана за наградата не веднъж, а два пъти – през 40-те и в края на 60-те на ХХ век. Постоянното повтаряне на едно и също, всъщност формулирано доста общо от Блага Димитрова, може да се тълкува като отказ да разберем истината. Защото въпреки че тези години все още не са разсекретени от Нобеловата комисия, има и до днес свидетели и тук-там писани неща (не само на български език), по които може да се изгради по-цялостна картина за случилото се. За 40-те нещата са сякаш по-ясни, тогава кандидатурата на поетесата не е одобрена, тъй като идва от страна съюзник на Германия. Очакваме по този въпрос монографията на нашата сънародничка Даниела Асенова, която преподава в Швеция и работи по темата за българските номинации за Нобел. За 60-те години е показателно да се прочете предговорът на Артур Лундквист към шведската стихосбирка на Багряна, публикуван в книгата в превод на проф. Вера Ганчева. И ние бяхме изненадани, че добрият приятел на Багряна, големият поет Лундквист, е написал един неубедителен текст, противоречащ си на места, в който не пропуска да отбележи, че тя борави с езика по социалистически образец, което я прави много патриотична, предана на установената обществена система поетеса. В коментар в края на книгата редакторът, тогава млад, днес много известен шведски поет Ларш Гюстафсон, пише, че Багряна с ентусиазъм се присъединява към идеалите на комунистическата държава. Смятаме, че е достатъчно ясно какво означава тази характеристика за нейната номинация от края на 60-те.

– Казвате, че изследването ви има не по-малко отношение и към Изидор Цанкар. Самите словенци запазили ли са днес паметта за човека, когото Багряна среща при посещение в Словения през 30-те и с когото запазва приятелството си десетилетия, до края на живота му?

Радо и Ксения Хрибар, собственици на замъка Стърмол и домакини при някои от посещенията на Багряна в Словения. Снимка: от книгата „Багряна и Словения“

– Въпреки че е голяма културна фигура и словенците много му дължат, доскоро Цанкар не беше сред особено откроените личности. След като Тито снема доверието си от него през 1946 г. и принудително го връща от последната му дипломатическа мисия в Атина, той постепенно потъва в забрава. Чак през 1986 г., по повод 100-годишнината от рождението му, списание публикува доклади от научен форум, посветен на него. Все пак Цанкар основава специалността „История на изкуството“ и по неговите трудове се учи до днес. Това е първата плаха реабилитация на личността му. Две години преди появата на нашата книга, се появи монография, съдържаща подробна информация за живота и дейността му преди всичко като политик. Не без гордост можем да кажем, че тъкмо „Багряна и Словения“ разшири представата на словенците за културната дейност на Цанкар и го представи в чисто човешки облик. Оказа се, че ние сме първите, проучили подробно целия му архив и част от личната му кореспонденция е обнародвана също така за първи път в книгата ни. Това провокира по-нататъшни събития, като заснемане на филм за него, в който бяхме включени с разказ за Багряна.

– Какво мислите за незаслужено избледнели в паметта ни личности като писателя Матвей Вълев, когото споменавате в изследването?

– За съжаление, и ние открихме Матвей Вълев покрай Багряна. Формално знаехме за него, както знаем за десетки други български писатели извън канона. Но се сблъскахме с личността му едва сега. След завръщането си от Бразилия в края на 1934 г. той се озовава в центъра на литературния ни живот. Все едно дали ще го определим като първокласен писател, или не, Вълев е бил много известен, ценèн публицист и критик. Фактът, че за относително кратък период издава сборници с разкази, пише пиеси в съавторство, говори сам за себе си. Около съдбата му има неизвестни моменти – най-вече смъртта му на фронта, периодично се появяват хипотези за тях, което още веднъж доказва, че е необходимо да се изследва цялостно. Твърдим, че връзката на Багряна и Матвей има много по-дълбоки измерения основно в творчески аспект, нещата не се свеждат до любовни авантюри, както убеждават вестникарски писания.

– Пишете за словенския замък Стърмол, стопаните на който са били домакини на Багряна при посещения в Словения. Неотдавна бяха открити останките на стопаните му, убити от партизани. Как дори и късното реконструиране на миналото ни помага?

За словенците, но и за българите този тип реконструиране е равнозначно на катарзис. На нас поне ��ака ни подейства вестта за разкритието и последвалите събития. Описвайки този епизод, в книгата изразихме надежда, че племенникът им Петер Хрибар, който в разговор с нас ни увери, че е решен докрай да разкрие мистерията около гибелта на родствениците си, ще удържи на думата си. Когато ДНК експертизата потвърди, че останките са техни и родът организира погребение в тесен семеен кръг, бяхме поканени като единствените външни присъстващи на церемонията. След полагането на урната, Петер се приближи до нас и ни прошепна: „Удържах на думата си“.

– В книгата припомняте за един изгубен пръстен – подарък на Багряна от Цанкар. Възможно ли е да бъде открит някога и сигурно ли е, че е бил откраднат?

– Пръстенът с александрит има поетичен ореол, както пръстенът с опал, подарен на Мина от Яворов. Подарени и възпети. За съжаление, и двата са изчезнали – единият е откраднат от архива на Яворов, другият – от дома на Багряна. За последното знаем от внучката на поетесата Лиза Шапкарева. Пръстенът и днес би имал висока материална стойност заради редкостта на камъка, но емоционалната и легендарната му стойност е много по-висока. В този смисъл обирът в апартамента на поетесата може да е бил случаен, но може да е бил и неслучаен. Жалко ще е, ако културната ни памет е лишена от тези пръстени завинаги. Да се надяваме, че някой ден ще се появят отнякъде.

Източник: Е-вестник

http://e-vestnik.bg/24815/lyudmil-dimitrov-i-lyudmila-malinova-dimitrova-klisheta-za-bagryana-sa-vkoreneni-v-natsionalnata-ni-pamet/