#+в Пра��е

[keeptolking]

"Някога бил ли си с някого

по сетива

оголени до последен неврон?

По мисли. По сънища. По (не) разстояния.

По (не) вяра. По студ. По мълчание.

По неживени пра-спомени.

По искри от докосване.

По невъзможност да дишате заедно

без да запалите въздуха.

По лудост. По страсти. По кости.

По еднаквост. По грохотно падане.

По дълги раздели. По тежки сръдни.

По пристигане. По заминаване.

По гръмотевични нощи. По син�� луни.

По лъжа. По отворени рани. По страх.

По (не)истина. По вода. По сол. По душа.

Някога бил ли си в някого

дълбоко до дъното?

Така че да вдишаш всичките свои дъна.

И там да останеш

без да можеш да тръгнеш.

Без да виждаш напред. Без да има назад.

Някога бил ли си така Един с някого,

че да нямат значение ничии грешки.

Нито гордост. Нито срам и вина.

Да не знаеш чии са сълзите горещи –

дали твоя или друга, (не)чужда тъга.

Някога бил ли си с някого,

който единствен е виждал у теб

недостойния звяр захапан от демони

грозно и диво без свян да вилнее?

А после с този звяр е правил любов

и без страх е заспивал до теб укротен

да досънува мита за Язон и Медея.

Бил ли си с някого без никакъв грим?

По жестокост. По слабост. Без воля.

Бил ли си там дето грозно се спуква

всяка маска на Живота от роли?

Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.

А всъщност се оказва, че плачеш.

И си толкова гол. Без листо. По любов.

Бягал ли си от себе си в някого?

Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.

Крещял ли си, когато си искал да плачеш?

Бил ли си едновременно

господар, куче, котка и роб?

Някога бил ли си толкова някого,

а той толкова теб,

че е напразно всяко усилие

да бъдеш не – него. Освен на парчета.

И тези парчета няма как да съшиеш –

не всички са твои, а от твоите

толкова много….половината липсват.

И е късно след такова докосване

само себе си пак цял да измисляш.

Някога бил ли си толкова Двама,

че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.

(А понякога искаш – да спре по две да боли.)

Не можеш, защото вече не знаеш

къде свършва Другият. Къде почваш Ти.

Някога бил ли си всичко това?

Повече друг, отколкото себе си?

И знаеш ли какво е премълчано завръщане?

То е когато след всяко дълго отсъствие

осъзнаваш, че изобщо от някого

не си си отивал.

Само сляпо си тръгвал."

- Надежда Бенинска

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Vampire Game“ (2-ра част) – Леле-мале, с какво се захванах…?

И-и-и ето ни пак! И така на ринга излизат „Vampire Game“ с нейните дълги 92 глави и моя милост със своите 60 килограма с мокри гащи, но пък въоръжена с тежка критика.

От предишната публикация, разбрахме, че мангата „Vampire Game“ умее да въодушевява читателите, като обещава любопитен и забавен развой на събитията. Отново ще бъдат налице ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ, така че ако искате да прочете мангата и да си изградите собствено мнение, без да се влияете от моето, сега е момента да се оттеглите!

Та… много добре. Ищар става съучастник на Дузел в постигането на неговото отмъщение и започва активно да му помага в търсенето на преродения Фелиос, който ѝ се пада пра-пра-… прадядо. Оказва се обаче, че няма да е толкова лесно, тъй като родът е голям и се разпростира чак до съседните царства, които се управляват от нейни роднини. Освен това принцесата е заобиколена от личната си стража в лицето на лоялния генерал Дарес, който я държи под око, учителя по магия Юджин (или Юджел, както е истинското му име.), който отговаря за обучението и подготовката на принцесата за управление на царството, и сър Келд – царския съветник, който отговаря за мирните взаимоотношения между Фелиоста и съседните царства и между другото най-много иска Ищар да се вразуми, и да продължи рода, като се ожени за няко�� от многото си братовчеди.

Всичко разказано дотук е едва въведението в историята, но още тук шоджо започна да се долавя, което малко ме подразни, но продължих да чета с интерес глава след глава. Първото нещо, което започна да поражда съмнение в мен, беше характера на Ищар. Още от самата ѝ поява не я харесах като персонаж. Тя е лекомислена, незряла, инатлива и злобна (в лека степен). Макар, че можеше да се очаква, имайки предвид, че принцесата е само на 15… нали така? За нещастие личността ѝ така и не спечели симпатията ми до самия край на мангата, а това е разочароващо за един главен персонаж, който се предполага, че ще ръководи развитието на историята.

След това идва първата голяма случка – пътешествието из Ла Наан. И тук шоджо природата на мангата тежко се проявява, като се започват едни инриги, сблъсъци на интереси и дори невъзможна любов между членовете на семейството на братовчедите в Ла Наан. Мирише на инцест! Това от друга страна ми напомня защо не харесвам истории, наблягащи на царските взаимоотношения. Зад ъгъла винаги дебне възможността за кръвосмешение. Във „Vampire Game“ даже има и нотки на хомосексуализъм, тъй като двама от братовчедите на Ищар, които са братя, имат тайна романтична връзка. С риск да бъда наречена „хомофоб“ или нещо от сорта, признавам, че не харесвам романтиката между гейове или лесбийки. Подобни ситуации обикновено ме държат на страна от такива творби. Но какво говоря? Аз по принцип не харесвам каквито и да е романси и страня от тях, особено когато са център на вниманието. Въпреки казаното, мога да търпя романтични връзки (от всякакъв вид), стига цялата история да не се върти около тях и за щастие във „Vampire Game“ случаят е именно такъв.

И така, обратно на историята. Няма да коментирам събитията в Ла Наан, тъй като се получават отегчителни драми – този харесвал Ищар, онзи харесвал Ищар… Тя пък не иска да се жени за никого. И като цяло много сблъсъци на лични интереси. Но поне тук виждаме първия опит на Дузел да провери наследниците на Фелиос в търсене на вражеското превъплъщение. Това поне беше забавно през повечето време.

След това историята продължава с нови приключения в други царства като Си Ксенет, Зи Алда и др., придружени с нови откачени и странни персонажи, които представяха нови конфликтни ситуации. Всъщност цялата манга общо взето се въртеше около подобно сблъсъци на интереси. Оказа се обаче, че ако Ищар отклонява вниманието на читателя със интригите, в които бива въвлечена, то Дузел връща фокуса върху издирването на Фелиос сред наследниците. За щастие стремежът и упоритостта на вампирския цар поддържаха интереса ми към „Vampire Game“ и ми помогна да издържа цялата драма покрай усуканите царски взаимоотношения.

Като цяло случките в мангата оформиха един луд вихър от безумни или нелепи ситуации, предизвикани от странните мотиви на персонажите. Като контраст на това, финалните глави наблегнаха сериозно на същинския конфликт в историята, който обаче не беше включваше отмъщението на Дузел. Ако трябва да сме честни, Дузел така и не изпълни заканата си към Фелиос. Даже не се разбра в кого се е преродил, макар да се загатна, че Дузел го е намерил. А нали това беше цялата идея на мангата? Да се изпълни отмъщението! Отгоре на всичко накрая отрицателните герои Шарлин и Ласен бяха победени прекалено лесно.

И така, крайното ми мнение за „Vampire Game“ е негативно. Тази манга имаше толкова много потенциал, но беше изпълнена с множество скучни и ненужни обстоятелства, а главната движеща идея на историята дори не се реализира. Та да… в крайна сметка творбата не си заслужаваше четенето.

[guadalupehesus]

Путь к вершине власти.

Путь к успеху у человека бывает в целом двух видов. Я не буду здесь затрагивать коррупционный, преступный методы. Для наглядности я сравню двух великих женщин, обе из которых жили в Османской Империи, а также другую, что жила в грезах великого афро-русского писателя Александра Сергеевича Пушкина.

В моих венах течет их кровь и поэтому, я чувствую некоторые вещи. Махпейкер Кёсем-султан, в отличие от Хюрем-Султан, была, скажем, невеликим стратегом в политике, чего не скажешь о Хюрем-султан. Хюрем была властной, мудрой и щедрой правительницей, однако не совсем такой хитрой и подлой, как ее изобразили вольнодумцы-фильм-мейкеры из Турции в сериале "Великолепный век".

Хюрем-султан (в исп. Мерьем Узерли)⤴️

Но сериал получился отменным. Мне понравилось, как турки изобразили Кёсем-султан в молодости через игру актрисы Берен Саат: как она достойно боролась за жизнь и честь своих детей, будущих правителей Османов - все на высоте!

Кесем-султан (исп. Берен Саат)⤴️

Но в размышлениях я поняла, что, увы, Кёсем была скорее такой, как ее изобразила актриса Нургуль Ешилчай - крайне агрессивной в повелениях. Настоящая Кёсем была довольно недальновидной в политике, чего не скажешь о Хюрем. Была агрессивной в достижении целей и с денежной торговой жилкой в том смысле, что если б она жила в 90-е у нас, то сколотила бы состояние на коммерции, и вполне честным путем. Однако денежная энергия у Хюрем-султан была сильнее, чем у Кёсем-султан.

Кёсем-султан (в исп. Нургуль Ешилчай)⤴️

Кёсемовское правление не было особо справедливым. В то время, как у Хюрем была явная жажда восстановливать справедливость всюду, правда, в своем понимании о справедливости. Однако исламисткое общество Османской Империи того времени просто не позволяло женщинам эпохи Хюрем и Кёсем развернуться во всей красе. Приходилось действовать ��айно. Интриги любили обе султанши. Махидавран в сериале попала в точку. Но крови Махи вроде у меня нет - её пропустим.

Как бы там ни было, агрессия в правлении и умение сколотить состояние, унаследованные от своих пра-пра-султанш, в моих показателях души упали до минимума из-за беспрерывной череды унижений и магических атак моего общества. Мне кажется, что сильные страдания и невзгоды не укрепляют женщин. Возможно, мужчин. Меня сломали. Меня сильно сломали. В затворничестве и в молитве я отсидела лучшие годы жизни. Вся молодость - в слезах! Все унаследованные от предков и из прошлых жизней карьерные амбиции затухли вместе с моими глазами. А как они раньше сияли, Сергей Николаевич! Пророк Мухаммад ص сказал:

«Аллах записал судьбу всех творений за пятьдесят тысяч лет до сотворения небес и земли, а Трон Его уже был на воде».

Что ж, если верить нашему досточтимому пророку, да благославит его Аллах и приветствует, мое затворничество было угодно Господу за 50 тысяч лет до сотворения небес и земли. Но лично мне эта идея никогда не нравилась. Если кого-то интересовало мое мнение.

Постоянные колдовские и политические атаки мне не давали сконцентрироваться на карьерном росте. И от травли я даже немного стала аутистом что ли. И вообще, к моему самооправданию, многие пророки и святые считались своим обществом немного аутистами.

В долгих страданиях и молитве ты находишь то, что люди называют истинной мудростью. И, утеряв некоторые навыки и способности, я, Сергей Николаевич, вышла на новый уровень достижения с минимальными затратами действий в материальном мире. Например, оппозиционеры России долго сражались с Вашим Президентом. Если б я была против, то не полезла б в политическое сражение, а просто попросила бы Господа наставить Владимира Путина на путь истинный. И тут Высшие Силы начнут действовать. Будут давать ему сперва предупреждения, затем указания о неверности выбранного пути, не поймет - сильно треснут! Это - он точно поймет!

Мое понимание выходит на какой-то другой уровень, где не надо рвать жопу ради денег. Я назову его уровнем Татьяны Лариной. Вымышленная героиня романа-в-стихах "Евгений Онегин" Татьяна Ларина не рвала жопу ни себе, ни другим для достижения богатства. Напротив, богатство стало приложением к ее образу жизни и отношению к событиям, чего не скажешь о моих султаншах. Сдержав страсть и амбиции, Татьяна вышла замуж за уважаемого князя N: хоть и толстого, но заслуженного генерала, под которым Пушкин, возможно, имеет в виду себя в приплетенье с Михаилом Кутузовым.

Татьяна Ларина была идеалом Пушкина. Скорее он не исключал хотя бы в своем жарком воображении того, что такая верная и красивая (да, я нахожу Т. Ларину красивее сестры Ольги) девушка обязательно должна была стать спутницей Пушкина. Дама из его грез*. И в то же время образ генерала N откликается с героем войны Михаилом Илларионовичем Кутузовым. Кстати, и Пушкин, и Кутузов были оба массонами. Для меня это - не так важно. Идем дальше.

Почему генералом N мог стать, если не сам Пушкин, то Кутузов? Вроде Михаил Юрьевич Лермонтов был современником Пушкина и посвятил свое известнейшее произведение в русскоязычном мире литературы "Бородино" именно той войне, главным героем которого являлся Кутузов. Значит, Кутузов был в моде. И под "толстым генералом", возможно, понимался именно Кутузов. Но Сагит Фаизов объяснил это лучше в LiveJournal, чем это понимаю я, любимица упрощать сложные философские поиски мыслителей.

Я веду к тому, что такой образ жизни и чувств, как у Татьяны Лариной, без рвения жопы приводит обладательницу к благославению Небес в виде успешного союза или получения наследства, ув. Сергей Николаевич. Тоже так хочу!

Татьяна⤴️ из альбома академика Павла Соколова, изданного в 1855—1860 году. Современники считали иллюстрации Соколова лучшими. Еще бы😏, она тут похожа на эту, приконченную Кёсемшей, Халиме, которая меня всегда бесила. ⤵️

* Если грязные слухи о романе Царя Романова с супругой Пушкина Натальей Гончаровой верны, то тем бóлее Пушкину ничего не оставалось, кроме, как воспеть идеальный образ верной Татьяны. Например, моя любимица Джейн Остин была несчастна в любви и поэтому она всегда давала тот самый шанс своим героиням. О чем сильно мечтает и не достигает автор, то вносят обязательно в свои труды.

[vprki]

„Рефлексия на образа“ на Станислав Божанков или  за срещата със себе си

 „Фрагменти, свободни от гравитацията, първични палитри, мегалитни пейзажни състояния, анатомични сърца – все жестове и пра-метафори на щастието... Един черно-бял поетичен кубизъм, архетипно-спонтанен по израз и форма.“ Пише в свой много личен текст художникът Станислав Божанков по повод изложбата си „Рефлексия на образа“ в столичната галерия INTRO.

И продължава: „Абстрактно предчувствие с Евклидови координати, самодостатъчни в своята тъга и усещане за Крайност-Безкрайност със смисъл-вектор във Времето. И заедно с това, състояния квантово-духовни по същност и произход, и непроницаемо-неразбираеми по смисъл и многоизмерност човешка... В тишината на сътворяването, пребиваването и разпада ни...

Черно-бели ПРЕДИ-чувствия, неочаквани, неповторими, недостигнати - едно обсебващо усещане за ПРЕДИ-спомени, поемащи по кървавите дири на осъзнаването и откриването, разхвърляни из прашните житейски пътища… И в крайна сметка, разположени неумолимо в обичайната ни, и болезнена екзистенциална триизмерност, на която сме обречени завинаги и окончателно. Черно-бял поетичен кубизъм, търсещ спокойствие и обещаващ надежда, с координати Крайност-Безкрайност и смисъл-вектор, насочен с въпроси нетърпеливо-човешки към вечното Време.“ 

А кураторът на изложбата му Диана Драганова-Щир ни въвежда към изложбата на Станислав Божанков в INTRO и във философски контекст. “Графичните произведения на Станислав Божанков в галерия „INTRO” ни поднасят една вълнуваща среща с абстрактното изкуство на автор с подчертано индивидуален почерк и пластичен език. В средата на 90-те години на ХХ в. художникът завършва графика в Полша в ателието на проф. Анджей Пийч в Краков. След завръщането си в България, той за кратко работи с галерия „Витоша“ /с изкуствоведа и куратор Максимилиян Киров (1930-2003) –б.р./ , участва в изложби и графични форуми предимно в чужбина. През последните 20 години авторът продължава да твори в родния Кюстендил, като за една голяма част от българската публиката остава непознат.

Станислав Божанков

С изключителна пластическа изразителност и асоциативност в изказа, изложбата „Рефлексия на образа“ представя произведения на Станислав Божанков създадени през последните 2 години и до голяма степен инспирирани от пространството на галерия „INTRO“. На латински терминът „Reflecto“ означава „връщане назад“, отражение, размисъл. Рефлексията е способност на човек да се вгледа в себе си, да насочи мислите и съзнанието си, към себепознание. В този смисъл графичните листове на художникът носят силата на древни символи и закодирани послания, на размисли за мистични белези и интуитивни откровения. Станислав Божанков работи в полето на абстрактните структури, в които развитието на формата достига до частично наслагване и детайлно прецизиране на обемите в композицията. Характерният стремеж на автора да конструира собствен визуален и метафоричен език намира израз и в същностните наименования на творбите - „Мегалити“, „Първ��чни палитри“, „Интуитивни абстракции“, „Мистични кръгове“, „Гестоария“. За него е изключително важен балансът между духовната същност и знаковата структура, равновесие, което той неизменно съблюдава.

Когато говорим за графиката на Станислав Божанков, трябва да отбележим, че тя е отражение на индивидуалната философия на твореца, че във всяка негова творба намираме духовните измерения на неговата вътрешна вселена, на неговият стремеж да се докосне до „визуалните“ контури на времето.“

Графичното изкуство за Божанков е само изразно средство, което използва да разгърне неговата изследователска дейност, чрез многото и различни техники, които предоставя то. Станко, както го наричат приятелите, работи акватинта, офорт, колография, линогравюра, мецотинто, обича да експериментира, дори си прави сам хартията. За него водещ е експериментът, до толкова, че дори и при правенето на хартия я създава обратно на всички правила за направата ѝ. Откъм 2000 година, последните 20-25 години излага повече в чужбина, т.е. липсва малко на местната сцена.

Той е роден в Кюстендил и след завръщането си от Полша живее и работи в него.Там се и запознахме с художника при едно от традиционните ни посещения в галерията по повод връчването на Националната награда за живопис на името на Майстора на 1 февруари. И някак естествено тези наши срещи станаха традиционни, както и при другите поводи да отидем в галерията на прекрасни експозиции, а от две години е и пространството, в което се връчва Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“. Срещаме се и в София на различни изложби, защото Станислав Божанков се стреми да следи „на живо“ изкуството на колегите си. Художникът е участвал в около 400 изложби (биеналета, трианалета и др.) – Филаделфия, Маастрихт, Варна, Toрoнто, Тайпе, Майданек, Краков, Уимбълдън, Ибиса, Бусан, Сеул, Ню Йорк, Канагава, ��одз, Белград, Любляна, Евора, Куала Лампур, Тимишоара, Истанбул, Милано, Гуанлан, Болоня, Пиза, Клуж, Малборк, Гуанджоу, Джакарта, Люксембург, Шанхай и др. Имал е и участие и в няколко групови изложби в България. Има над  27 Международни и национални награди, отличия и дипломи като най-значимите са: 2003    Ню Йорк,“The Pollock-Krasner Foundation Grant”(живопис); 2007 Ню Йорк,“The Pollock-Krasner Foundation Grant”(графика и рисунка); 2016 The  American Art Awards (рисунка), LA, USA; 2022 “GOLD LIST- Top Contemporary Artists of Today” – селекция на списание „Art Market Magazine“ за 2022 ; 2023First International Prize DONATELLO, Borghese Palace, Флоренция, Италия. В началото на годината не успя да пътува до Флоренция, за да получи лично престижната награда поради сериозни лични причини…Но за отличията си споделя главно пред приятели.

В началото на годината  изложбата му „Ретро –секцио 30“ (7.02.2023 - 3.03.2023) във  великолепното пространство на галерия “ Графикарт“ бе много силна. Срещнахме се родовите, личностните и исторически теми, които вълнуват автора. Той самият тогава сподели, че благодарение на студентството в Краков, е разбрал, че няма как да се впише в света на изкуството ако не се обърне към своите „балкански корени. А миналата година през април Станислав Божанков показа своята забележителна концептуална изложба  “Царските двери на смисъла” - живописна инсталация с духовни и еко послания в недостроеното пространство на ГХГ „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил.

След изложбата си в “Графикарт“ художникът предприе и смело начинание – изложи  свои творби в Пирговата кула (XVв.), част от Регионалния исторически музей в Кюстендил. И уникалното ѝ пространство заживя по друг начин като среща във времето. Наскоро с негово съдействие там беше експонирана юбилейната изложба на Пламена Димитрова-Рачева, за която очаквайте в следващ текст на „въпреки.com”.

От ляво на дясно: Станислав Божанков, Диана Дюлгерова-Щир, Валентин Щинков и проф. Боян Биолчев

Отбелязваме всичко това не заради сериозната фактология в, уж, всекидневните вълнения и реализации на талантлив артист като Станислав Божанков, а защото за нас и не само, той е от ярките ни съвременни автори, предпочели родния град пред столицата. И работи по изящен начин, създава светове, неподвластен, сякаш на суетата. За него е важен смисълът, който отваря и потапя художника в необятното и понякога необяснимото, скрито в нас като хора за това какво носим в себе си, без да подозираме като история и вграждане в днешните състояния. В този контекст, а и не само „Рефлексия на образа“ е и художническият разказ за пътуването към себе си и разбирането на себе си. Но като зрители трябва да имаме сетива и чувствителност да проникнем също дълбоко, извън всекидневния поток, който ни залива в този наш свят и ни отдалечава от самите нас.

Изложбата на Станислав Божанков в галерия INTRO продължава до 4 октомври. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[molyfar]

О навязываемом древнем символе Аллат-Ра!

О навязываемом древнем символе Аллат-Ра!

Александр Кушнир 5: https://proza.ru/2023/06/09/1146

Мой комментарий на «Ю-Тьюбе»: https://www.youtube.com/shorts/cgOFzjW16gg от 9.06.23., о настойчивом навязывании Нео-язычниками в Интернете Древнем символе "Аллат-Ра" (фото в верху)! (Также дополнительно о "Лодке РА", читайте: http://proza.ru/cgi-bin/login/page.pl , а также не менее важное с другими исламскими ассоциативами о Горизонтальной Луне:  http://proza.ru/2021/02/05/1710 , и пожалуй все мои произведения по ссылке: http://proza.ru/avtor/sashamukachevo , и, пожалуйста, освобождайтесь поскорее от Де-Жавью НАВАЖДЕНИЙ о замшелом "Нью-Ведичестве" в век Христианской эпохи спасения)! ==============

Aleksandr Kushnir 0 секунд назад Никогда Символ полумесяца (даже в Османских изображениях) не исполнялся в Горизонтально-нижнем положении! Да и по Космическим Законам Солнечной системы (по Лунным Обновлениям/Затмений), Луна никоим образом не могла Стоять на Небе в Горизонтально-нижней плоскости!

Это АБСУРД, который перечит Законам Космодинамики в отношении Луны на Небосводе!

На подобную тему я уже имел место объяснять в корень зацикленным фанатам-ведистам, что горизонтальное положение вогнутой "ЧАШИ" с положением Человеко-субстанции или Круга посредине, - это есть древнейшим Культовым символом времен Прото-Египта как Сакрального Праведичества первых Богов-Создателей (Элохимов) на планете Земля! Т. е. фактически Пра-РУСИНСКОГО Миросотворения в Закарпатье (с внутренним морем под защитным колпаком искусственного Неба). ...И соответственно согласно этому Архи-Сакральному Мироустройству с пантеоном Древних Богов в Закарпатской Геоплатформе, данный символ зафиксированный в Ведах является изображением Прото-Бога "РА" (РА"й") с его Лодкой именно в горизонтальном положении. - в которой он делал ежесуточный КРУГОВОРОТ по Небу и под Землей в Подземном мире!

Поэтому в древних текстах и изустных легендах спустя века сохранилось несколько Сокращенное название от "Ал(��)-Лодка РА", как "Аль*Лат(ка)РА" ...(как ещё от русско-летописного через "А" о Лодке-«ЛАДЬЕ» как - "Аль-Ла(дья) РА")!

ВОТ ОТКУДА ПРИШЛО ЭТО ДРЕВНЕЙШЕЕ ПРЕДАНИЕ О САКРАЛЬНОЙ ВАЖНОСТИ В ЧЕЛОВЕЧЕСКОЙ МИСТЕРИИ СИМВОЛА "Ал*Лад(ья) РА" С ИЗОБРАЖЕНИЕМ СОЛНЕЧНОГО КРУГА ИМЕННО В ГОРИЗОНТАЛЬНОЙ ЧАШЕ-ЛОДКЕ. ПОТОМУ ЧТО ТОЛЬКО СИМВОЛ КРУГА КАК СУТЬ "Солнце-РА/РАЯ", МОЖЕТ ИСКОННО СВИДЕТЕЛЬСТВОВАТЬ О ТОЙ ДРЕВНЕЕГИПЕТСКОЙ (Закарпатской!) МОРФОЛОГИИ ДРЕВНЕГО МИРОЗДАНИЯ БОГОВ И ЧЕЛОВЕЧЕСТВА!

(Читайте все мои произведения по ссылке: http://proza.ru/avtor/sashamukachevo , и освобождайтесь поскорее от Де-Жавью НАВАЖДЕНИЙ о замшелом "Нью-Ведичестве" в век Христианской эпохи спасения)!

[vasetovp]

СЪРПЪТ

Тази година Тони завършваше гимназия и сподели с баща си, че му се ще да следва инженерство в Германия. Съмняваше се, че ще стане, защото е много скъпо. Баща му го изгледа замислено и въздъхна:

- Значи, ще учиш! Ще продадем бащината къща в Добруджа и заминаваш!

В събота цялото семейство отиде при къщата, да я подготви за продажбата. Със сините черчевета на прозорците и варосаните си стени, запуснатия дом изглеждаше като забравен от друг свят. От овошките в двора се ронеха нежно-бели цветове, а като стъпваха по обраслия с диви цветя калдаръм, все едно стъпваха по килим. В края на април гледката бе тъй трогателна, че Тони се разколеба:

- Тате, да не продаваме къщата, а? Виж, колко е красива!

Баща му не отвърна. Изгледа го с присвити очи и отключи вратата. Обзавеждането бе скромно, но до болка познато и мило. В гостната стая имаше голяма ракла, от чеиза на прабаба им. Цялата надупкана от дървояд но стилна, тя винаги бе изкушавала Тони още от дете. Тъй като по-рано не му разрешаваха да я отваря, сега вдигна капака и погледна с любопитство. На дъното лежеше нещо увито в плат. Извади го и разгъна плата, който бе женска забрадка. Пред него стоеше почернял, извит сърп, с огладена от използване дръжка.

- С това някога са се изхранвали! - промълви бащата - Пра-прадядо ни имал девет деца! Всички са се изучили до едно! Бяха пет сърпа, но дядо ти остави само този! Само той не бил накървен.

Тони взе внимателно сърпа и го огледа.

- В какъв смисъл накървен?

- В буквален! - прошепна баща му - Това е мирно оръдие на труда, но освен за жътва, сърпът служи и за оръжие, като се наложи! Имало е време, когато нямало с какво друго да защитиш децата си!

- И с него са убивани едни хора, за да се спасят други?!

- Представи си, да! Но тогава времената са били други!

Бащата и майката на Тони започнаха да събират покъщнина в няколко кашона, а той стоеше със сърпа в ръце и го гледаше като омагьсан. В главата му прелитаха картини от жежко пладне сред равнината, усещаше аромата на прясно отрязана пшеница и виждаше как през маранята се прокрадват зли хора. Чуваше отчаяни женски викове и съзираше, как бягат като пилци дребни дечица. Тогава прадядо му вдигаше сърпа и го забиваше в гърдите на врага. Кръвта пръскаше навсякъде..!

Върху краката му закапа сбствената му кръв. От виденията Тони бе стиснал сърпа здраво и се бе порязъл. Той тръсна пръсти и извика:

- Мамо! Тате! Спрете! Няма да продаваме къщата!

- Защо? - учудено го изгледа майка му.

- Така! - отвърна Тони - Ще уча в Техническия университет в нашия град!

- Защо се отказа от чужбина? Нали искаше там?

Тони твърдо рече:

- Защото не след дълго ще се женим с приятелката ми! На своите деца какво ще покажа? Панелния апартамент в града ли? Този сърп там ли ще приберем? Откъде ще си берем истински домати и краставици? На балкона ли ще ги сеем? А тишината тук? Оглушителната песен на щурците през лятото, къде ще слушаме? Роден съм в града, но истински свободен съм се чувствал само тук, на село! В тази къща, в този двор са корените ми! Ако я продадем, губя връзка със земята и тогава вече съм никой! Разбрахте ли?

Майката само повдигна рамене, а баща му приближи и го прегърна. Кротко щастие извираше от очите му и се стичаше по лицето. С дрезгав глас, той каза:

- Всъщност, времето е едно и също, само хората са други! Ние минаваме и заминаваме като водата в една река и само земята остава! Тази земя е нашата и трябва да я пазим за децата и внуците си!Тя не се купува и не се продава! Тя се обича! Благодаря ти, че си такъв, сине!

На връщане бащата спря радиото в колата и разпери ръка напред:

- Гледайте, колко е хубава равнината! Пшеницата вече е избуяла над педя и не мога да се въздържа, да не запея!

Майката се засмя:

- Та, ти пееш фалшиво!

Първо бащата, после сина,а накрая и майката запяха:

- „Пред нас са блеснали житата, окъпани от топъл дъжд

И ний вървим, вървим, вървим нататък

И няма край, и няма край на шир и длъж!“

Красимир Бачков

[churchua]

18 июля иконы Божьей Матери «Экономисса»

Ико­на Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы, име­ну­е­мая «Эко­но­мис­са» или «До­мо­стро­и­тель­ни­ца» на­хо­дит­ся на Афон­ской го­ре, в лав­ре св. Афа­на­сия. Ис­то­рия ее по­яв­ле­ния та­ко­ва.

В X ве­ке ве­ли­кий Афон­ский по­движ­ник ста­рец Афа­на­сий ос­но­вал на Афоне лав­ру. Од­на­ко вско­ре из-за силь­но­го го­ло­да всем ино­кам при­шлось по­ки­нуть оби­тель в по­ис­ках дру­го­го при­ста­ни­ща. Остал­ся один ста­рец-игу­мен, но и сам он в ско­ром вре­ме­ни вы­нуж­ден был оста­вить лав­ру. С же­лез­ным по­со­хом от­пра­вил­ся он в путь, но вдруг уви­дел иду­щую на­встре­чу ему Жен­щи­ну под го­лу­бым воз­душ­ным по­кры­ва­лом. Св. Афа­на­сий уди­вил­ся: от­ку­да мог­ла по­явить­ся здесь жен­щи­на, ес­ли вход им на свя­тую Го­ру стро­го вос­пре­щен? Од­на­ко Жен­щи­на са­ма спро­си­ла его о том, ку­да он идет. В от­вет св. Афа­на­сий за­дал Ей во­про­сы: «Кто Ты и как сю­да за­шла? И за­чем Те­бе знать, ку­да я иду? Ты ви­дишь, что я здеш­ний инок». За­тем он рас­ска­зал все, что слу­чи­лось с его лав­рой, на что Жен­щи­на от­ве­ти­ла: «Толь­ко это! И ра­ди кус­ка хле­ба ты бро­са­ешь свою оби­тель?! Вер­нись! Я по­мо­гу те­бе, толь­ко не по­ки­дай сво­е­го уеди­не­ния и не остав­ляй сво­ей лав­ры, ко­то­рая про­сла­вит­ся и зай­мет пер­вое ме­сто сре­ди всех афон­ских оби­те­лей». «Но кто же Ты?» – спро­сил изум­лен­ный Афа­на­сий Незна­ком­ку. «Я – Ма­терь Гос­по­да тво­е­го. Я – Та, име­ни Ко­то­рой ты по­свя­ща­ешь свою оби­тель», – от­ве­ча­ла Жен­щи­на. Недо­вер­чи­во по­смот­рел св. Афа­на­сий на Нее и от­ве­тил: «Бо­юсь по­ве­рить это­му, бы­ва­ет, что и враг при­ни­ма­ет об­раз свет­ло­го ан­ге­ла. Чем Ты убе­дишь ме­ня в ис­тин­но­сти Тво­их слов?». «Ви­дишь этот ка­мень, – услы­шал ста­рец, – ударь по нему сво­им по­со­хом и то­гда узна­ешь, Кто с то­бой го­во­рит. Знай же, что с это­го вре­ме­ни Я на­все­гда оста­юсь Эко­но­мис­сой (До­мо­стро­и­тель­ни­цей) тво­ей лав­ры».

Афа­на­сий уда­рил по­со­хом по кам­ню, и из него хлы­ну­ла во­да. По­ра­жен­ный этим чу­дом св. Афа­на­сий обер­нул­ся, чтобы бла­го­го­вей­но при­пасть к но­гам Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы, но Ее уже не бы­ло. То­гда Афа­на­сий воз­вра­тил­ся в свою оби­тель и к ве­ли­ко­му изум­ле­нию на­шел, что кла­до­вые мо­на­сты­ря на­пол­не­ны всем необ­хо­ди­мым. Вско­ре в оби­тель вер­ну­лись мно­гие из бра­тии.

По во­ле Ца­ри­цы Небес­ной в лав­ре св. Афа­на­сия с той по­ры нет эко­но­ма, а толь­ко под­эко­ном или по­мощ­ник Эко­но­мис­сы. В па­мять чу­дес­но­го яв­ле­ния Бо­го­ма­те­ри св. Афа­на­сию в лавpe на­пи­са­на ико­на Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы-До­мо­стро­и­тель­ни­цы. На этой иконе Бо­жия Ма­терь изо­бра­же­на си­дя­щей на пре­сто­ле с Бо­гом­ла­ден­цем на ле­вой ру­ке. С пра­вой сто­ро­ны пре­сто­ла в мо­лит­вен­ном по­ло­же­нии изо­бра­жен пре­по­доб­ный Ми­ха­ил Си­над­ский, а с ле­вой – св. Афа­на­сий, дер­жа­щий в ру­ках вид сво­ей лав­ры, сим­во­ли­зи­руя этим осо­бое по­пе­че­ние, по­кро­ви­тель­ство и за­бо­ту, ока­зы­ва­е­мые оби­те­ли Бо­жи­ей Ма­те­рью.

На ме­сте яв­ле­ния Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы св. Афа­на­сию бы­ла воз­двиг­ну­та в честь Ее неболь­шая цер­ковь во имя Жи­во­нос­но­го Ис­точ­ни­ка. В ней на­хо­ди­лась ико­на, изо­бра­жа­ю­щая со­вер­шив­ше­е­ся здесь чу­до. Ис­точ­ник же до сих пор обиль­но стру­ит­ся, уто­ляя жаж­ду па­лом­ни­ков и по­да­вая ис­це­ле­ние ве­ру­ю­щим.

#церковь #церква #православие #христианство #Христос #упц #Бог #религия #храм #святой #Богородица #преподобный #лавра #Панагия

[genealog]

Сколько каждый человек может найти предков в архивах?

Один из волнующих вопросов исследования истории семьи сколько можно найти предков в архивах. Посчитать количество своих прямых предков можно по формуле, основанной на законах генеалогии. Один из них: «Удваивание числа предков в каждом поколении»

Расчет

Формула А= 2^n, где А – количество предков, n – номер поколения.

Предполагаем, что главная персона – 0 поколение.

Его родители: 2^1=2 человека.

Бабушки и дедушки: 2^2=4 человека.

Прадеды: 2^3=8 человек и т.д.

А учитывая, что по первому закону генеалогии, на 100 лет приходится 3 поколения, то можно вычислить сколько всего должно быть предков у одного человека. Для этого нужно сложить количество всех людей в каждом поколении.

Количество предков за 100 лет в первых 3 поколениях: 2+4+8 = 14 человек;

Число предков за 100 лет в 4, 5, 6 поколениях: 16+32+64 = 112 человек;

Общее количество предков за 100 лет в 7, 8, 9 поколениях: 128+256+512 = 896 человек.

Итого расчеты показали в известных 9 поколениях за 300 лет у одного человека будет 1022 человека прямых предков. В этом расчете учтены только ��апа и мама для каждой персоны, без братьев и сестер.

Продолжить подсчеты для конкретной семьи можно самостоятельно.

Понятно, что это не абсолютное значение, в каждом роду есть свои нюансы.

Читайте семейные истории на канале Яндекс.Дзен

Пример

Приведу пример моих детей. На сегодняшний день генеалогическое древо моих сыновей, содержащее только прямых предков, состоит из 16 поколений предков, 0–е поколение – это мои дети.

Их самые старые предки родились примерно 500 лет назад (эпоха правления Василия III, а затем его сына Ивана Грозного). В каждом веке у нас не строго 3 поколения (как в законе генеалогии), а 3-4 поколения.

Таким образом, легко подсчитать, что 2 в 16-ой степени – это 65 536 человек. Столько должно быть человек в 16 поколении (пра(14)деды). Но на самом деле всё гораздо скромнее: в моей схеме в общей сложности 359 персон предков. (На схеме прямоугольники голубого цвета — мужчины, розовый цвет — женщины).

Причины несоответствия количества людей и расчетов

Несохранившиеся архивные документы, а, следовательно, незавершенное исследование.

Тупиковые ветви – приемыши, подкидыши, незаконнорожденнные, по которым неизвестен кто-то из родителей.

Отсутствие женских имен и девичьих фамилий в 16-17 веке.

Третий закон генеалогии.

Третий закон генеалогии

Согласно третьему закону генеалогии, количество предков убывает.

Одна и та же персона в генеалогическом древе может встречаться несколько раз. Браки между дальними родственниками и «однофамильцами», произошедшими от одного общего предка, являются отнюдь не редкостью.

Такие пересечения особенно часто встречается в локальных генеалогических древах, когда люди длительно проживают на одной территории.

Скачайте шаблон генеалогического древа для самостоятельного заполнения

В моем дереве тоже встретилась ситуация пересечения. Мои дед и бабушка (оба родом из Кировской области) имеют общего предка, Крюкова Максима Михайловича, 1629 года рождения из Вятской губернии. Дед Смердов В.А., 1939 ��.р. приходится ему пра(7)внуком, а бабушка Попова Н.Н., 1940 г.р., – пра(6)внучкой. (если что, это не близкородственный брак. У этого Максима были 2 сына, от которых пошла каждая из ветвей)

Учитывая всех кровных родственников, которых более 4000 в дереве, пересечений наблюдается очень много. В том числе брак между двоюродными дядей и племянницей с одинаковой фамилией.

Еще один пример общих предков

Мне так же встречался случай, когда ныне живущие муж и жена нашли своего общего предка, родившегося в 1600 году. Один его сын перешел в Пермский край, а другой остался проживать в Вятской губернии. От каждого пошли свои родовые ветви. А через 400 лет потомки случайно познакомились в Тульской области. Поясню: эти муж и жена не однофамильцы, у них разные фамилии, отличающиеся от первоначальной фамилии общего предка.

Найти большинство своих предков реально (при условии сохранности документов в архивах). Конечно, не стоит зацикливаться на количестве персон в дереве (хотя я очень радуюсь, когда нахожу и вношу новое имя в схему). Важно сконцентрироваться на качественном и полном составлении родословной.

Оригинал

[radiobg-london]

Кралицата оставила тайно писмо, ще бъде отворено чак през 2085 г.

Кралицата оставила тайно писмо, ще бъде отворено чак през 2085 г.

Кралица Елизабет II може вече да не е сред нас, но все пак можем да чуем  думи от нея в бъдеще. Това е така, защото покойният монарх,  остави тайно писмо до гражданите на Сидни, което не може да бъде отворено до 2085 г. Като държавен глава на Австралия тя написа писмо, което е скрито в капсула на времето в сграда, посветена на нейната пра-пра баба, кралица Виктория За да отпразнува…

[petarnizamov]

Вината на БКП и СССР за македонизма

Защо се стигна до македонизма - вината на БКП, СССР и комунистите

Какво учатие имат БКП, СССР и комунистите и защо се стигна до македонизма? Отговорът може би е напълно еднозначен и той е... Защото за близо 30 години сръбски репресии във Вардарска Македония, почти никой не проговаря на сръбски, нито пък започва да се нарича себе си или семейството си - сърби.

Най-големият грях на БКП, освен лагерите на смъртта, обаче е и за мен ще си остане винаги...

че са пребивали българите в Благоевградско да се пишат в паспорта македонци и да учат македонски език, за който никой не е чувал преди 50-те години на 20 век, няма нито един извор за такъв език. Толкова кръв е дала Българската майка и сълзи в ЧЕТИРИ освободителни войни за Македония и е страхотно предателство, не само да не се бориш срещу Сталин, ами и да налагаш измислен език и нация в българската Македония.   Нали Георги Димитров е бил до него, в Кремъл, героят от Лайпциг, не е ли можел да повдигне въпроса, който най-много вълнува всеки Българин по онова време. И вместо да съдейства в областта Македония , част от Югославия, да се учи български език, той вместо това започва и българите в Българската Пиринска Македония, която е била в пределите на майка България да ги помакедончва. И има живи свидетели още. Били са ги с криваци докато не кажат, че са македонци. В училище са учили измисления им език. Местните са им се смеели на думите, защото и македонският диалект е български език, а този македонският език е като мелез- все едно да кръстосаш лайка и сандернар. Когато са го въвели в училище по инструкция на КомИнтерна, хората са го учили като нов. Не са знаели думите. В Македония никога не се е говорил такъв език. Това го пр��ви Сталин за да не допусне разпадане на съюзниците му на Балканите, както е станало това през 1913г. , но за нас - Българите - това е най-голямото престъпление. Тото нищо не е изгубил, защото за 40 години по-жестоки от турските репресии в Македония не е успял да накара почти никой да се посърби или да заговори на сръбски. На него му е била изгодна нова нация, т.к. в Югославия е имало 5 федерални области, с различни народ , език и история и нов народ не би нарушил стабилността на федерацията, която е призната от Великите сили с мирните договори от края на Втората Световна Война. Обаче област с население, което се самоопределя като и гори езика на България - една съседна и враждебна държава, за която винаги и всякога на първо място пред управляващия елит е бил Македонският въпрос, със сигурност е по-лошият вариант за Тито и сърбите, още повече , че тогава поради още добрите отношения със Сталин не е имал възможност да води своя насилствена политика срещу изконно население на друга съюзница на СССР - България. Т.е - за него това е било най-изгодния и същевременно далновиден вариант, защото днес виждаме резултата на въвеждането на отделен макдеонски език и македонска нация. Дотогава сърбите са пледира;ли, че в Македония живеят повече сърби от българи. Никой , никога не е говорил за македонска нация, нито пък дядовците на днешните "македонци" са са се наричали македонци , нито пък са говорили различно от български език. за какво и е на "Македония" да прави обща революционна организация с България за Македония и Източна Тракия? Сега тракийците да не се окажат и те Тракийци? Значи аз съм тракиец по тази логика. Или ако трябва да съм конкретен, пра-дядо ми е от Странджа. Сигурно говоря и тракийски.

Хронология на престъпленията на БКП срещу македонските българи и Българската Македония:

31 август 1924 година - по заповед от Москва е убит Тодор Александров от лявото крило във ВМРО, след което в организацията започват кървави междуособици, довели до отслабването и последващото и ликвидиране.

1925 г. - агенти на СССР-Русия извършва атентат в църквата „Света Неделя“ - най-големият терористичен акт в историята на България 1934г. - Под диктовка на Москва от Коминтерна е издадена "Резолюция по Македонския въпрос и ВМРО (об.)", където за първи път авторитетна международна организация говори за отделна македонска нация и език.

1944 г. - На срещи в Москва през лятото на 1944 г. Йосиф Сталин одобрява югославски план за даване на културна автономия на българската Пиринска Македония 1944 г. - СССР-Русия напада България 1944г. - Българското комунистическо ръководство се споразумява с ЮКП и КПМ да пропагандира обединението на македонския народ, да съдейства за събуждането на македонското национално съзнание в Горноджумайска (Благоевградска) област и да признае населението ѝ за македонско.

1945 г.* - СССР-Русия организира червен терор довел до избиването на десетки ХИЛЯДИ българи... 1945г. - по запопвед от Москва са извършени кланетата по "Кървавия Божик" (Кървавата Коледа) в Македония, когато без съд и присъда са избити маса български патриоти във Вардарска Макеодния.

1945-1948г. с благословията на Москва, Тито въвежда в училищата ��ъв Вардарска Македония изкуствено-измислен език, а в учебниците по история е въведен "античния произход на македонците".

1946г. - В резултат на Августовския пленум на ЦК на БРП (к.) от 1946 г. - Под диктовката на Сталин е взето решение за отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма и „македонска“ история през прочита на зараждащата се македонска историография. 1946 г. (Декември) - Проведено е преброяване на населението в Пиринска Македония (Благоевградска област). Под натиска на сталиновите палачи, държавните власти дават указания местното население в Пиринско да бъде административно записвано като „македонско“, включително помаците,а в градовете в графата говорим език на преброителните документи да се пише „български“, а в селата – предимно „македонски“. В резултат на тези указания от 252 908 жители на областта, 160 541 лица са определени като етнически македонци.   Идеята за македонизма, като оръжие на сръбската пропаганда в Македония, се заражда в един специален комитет, проектиран още през живота на княз Михайло Обренович (убит на 29 май 1868 г.) и основан през 1868 г., наскоро след смъртта му и то по инициатива на белградския митрополит Михайло. В статията „Македонският въпрос“ на българския общественик Петко Рачев Славейков, публикувана във вестник „Македония“ през 1871 година, се критикуват македонистите за безпочвените им твърдения, като същевременно се посочва, че техните идеи са чути от автора за първи път около 1860 г. Според историка Цочо Билярски, критиките на Славейков са отправени към привържениците на течение в българската интелигенция от Македония, което по онова време се стреми да положи в основите на съвременния книжовен български език македонските наречия, чиито представители са Димитър Македонски, Вениамин Мачуковски и Кузман Шапкарев. Самият Димитър Македонски твърди, че македонците са едновременно и „чисти българи“, и потомци на древните македонци, които са бил�� славяни. В началото на XX век Хенри Брайлсфорд отбелязва, че местните жители разпространяват легенда, в която се твърди, че Александър Велики е бил българин. По това време Сърбия започва да насърчава македонистите, надявайки си, че развитието на техните идеи ще ограничи силното българско влияние в Македония и това ще спечели нови територии за сръбска доминация. Външният министър Стоян Новакович смята македонизма като надеждно средство за антибългарска пропаганда в Македония. В началото на XX век македонистките идеи са разпространявани от малки групи интелектуалци, които са активни основно извън самата Македония. Идеите им започват да набират популярност в региона след Първата световна война, когато българското влияние е прекъснато и по-точно през 30-те години. През 1934 година е приета Специална резолюция на Коминтерна, с която за първи път в историята авторитетна международна организация дава насока за признаване съществуването на отделен македонски народ и македонски език. Тези насоки са използвани активно от югославските комунисти през Втората световна война в противовес на българското управление на региона. Процесът на масовата македонизация на местните българи основно е следствие от политиката на Коминтерна за създаване на Балканска федерация, подкрепяна активно в СФРЮ, както и от Албанската, Българската и Гръцка комунистическа партии през втората половина на 40-те години на XX век. На подписаният от членовете на БКП - Димитър Благоев, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Тодор Луканов, Никола Пенев и Тодор Кирков манифест на Първата балканска конференция по положението в света от 15 януари 1920 - та се заявява за безмилостното разпокъсване на българският народ и чуждото робство, под което се намират негови компактни части в Македония, Тракия и Добруджа. По време на краткотрайна кампания, инспирирана от Йосиф Сталин, през 1940-те години над 250 000 българи в Пиринска Македония са обявени за етнически македонци заради сближаването с Титова Югославия и проекта за създаване на Балканска федерация. Известно време след провала на проекта за федерация, БКП се отказва от позициите на македонизма, но официално запазва мълчание. На пленум на ЦК на БКП през 1963 г. позицията по македонския въпрос от 1940-те години е официално отречена. Тази политика е насочена към българското население на историко-географската област Македония или извън нея и има различен успех в различните части на областта. За разлика от България и Гърция, където процесът спира през 50-те години и няма траен успех, то в СФРЮ се създава Н��родна република Македония и там успешно се формира ново национално съзнание и се кодифицира нов славянски език. Пример за македонистки организации в България днес са малобройните сепаратистки структури на ОМО Илинден и ОМО Илинден-Пирин, които според българските власти имат за цел да македонизират Пиринския край. Македонистки организации съществуват и в Гърция и Албания, но и там тези идеи също не са особено популярни. Войната на САЩ в Афганистан през 2001г. беше ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Войната на Путин в Чечня през 2001г. беше ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Войната на САЩ в Ирак през 2003г. беше ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Войната на Путин в Грузия през 2008г. беше ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Войната на САЩ в Либия през 2011г. беше ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Войната на НАТО в Сирия през 2011 г. беше ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Войната на Путин в Крим и анексирането на Донбас през 2014г. беше ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Войната на Путин сега в Украйна Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Нещо неясно???? Нарочно казвам Путин, а не Русия или руснаците! Това е така, защото Русия и руснаците не са избрали Путин... Той сам се назначи с помощта на тайните служби! Положението на Русия ми прилича на баснята за вълка и ловеца. "Вълкът (Русия) бягал от ловеца и срещнал Зайо-Байо. Заекът го питал: - От кой така бягаш, Вълчо. - Ох, Зайо, ловецът ме гони, иска да ми вземе кожата - отвърнал вълкът. - Еми защо не отидеш за помощ при овчаря (Чехия) - питал заекът... – На него му изядох агнетата (нахлух и избих хиляди невъоръжени протестиращи за да потуша Пражката пролет през 1968г.)- отвърнал вълкът (Русия). - Тогава отиди при пъдаря (Унгария)! – На него му разбих кошарата (смазах революцията в Будапеща през 1956г. и принудих почти милион унгарци да бягат назапад). – Опитай при кръчмаря (България) - наново предложил заекът. - На него пък му отмъкнах стоката (избих Read the full article

[keeptolking]

АМБИЦИОЗНИТЕ ЗА ЛЮБОВ МЪЖЕ

Никога не съм се вълнувала от амбициозни за кариера мъже.

Не са ме привличали кариеристи.

Не съм намирала за романтично високото му IQ.

И колкото и да е противоречиво на всички научни извадки, за мен най-важната интелигентност е душевната.

Тя не се измерва с IQ тестове, а с постъпки.

Един мъж е интелигентен,

щом мога да проведа задълбочен разговор

с него, не плитък, тривиален.

Един мъж е интелигентен,

щом не се опитва да накърнява женското ми достойнство с намеци и евтини предложения за плътска „любов“.

Един мъж е интелигентен,

щом умее да завързва дълбока комуникация,

не да ми говори само за времето

и да се изтъква колко много той Е,

а другите не са.

Един мъж е интелигентен,

щом знае къде е границата и не я прекрачва.

Един мъж е интелигентен,

щом проявява мъжките си маниери

като например

да отстъпи мястото си в автобуса на жена,

да й свали куфара, да й подаде ръка,

без значение че не е „неговата“ жена,

а просто ей така – защото го иска

и защото е Мъж.

Ще кажете „Няма жени, които да го позволят.“

Ами "заняма" ги тези жени, защото се научиха да бъдат силни момичета.

Научиха се да не очакват. Да не получават.

Научиха се да си носят тежкия багаж,

да си отварят вратата,

да стоят прави, да си помагат една на друга.

Научиха се да бъдат мъжки момичета.

Зарязаха си женствеността,

защото я взеха за слабост.

Научиха ги слабите мъже.

Но все още има жени,

които си държат на женствеността,

както и има интелигентни мъже.

Аз съм от тези, които държат да си останат женствени.

Познавам и други като мен.

Учим се да получаваме.

Осъзнаваме грешките на това

да си Мъжко Момиче.

Това привлича само слаби мъже и поставя жените в позицията на жертва,

Вечно раздаваща се, неоценена жена,

майка, домакиня ...

Това е стар модел, предаден от "мъжките" ни пра баби, на бабите ни, пък те на майките ни ...

които винаги всичко са правили сами.

Аз не искам да съм мъжко момиче.

Мога много, не съм глезла.

Не понасям глезли!

Да си женствена не е качество на Принцесите.

Става ми хубаво, когато някой интелигентен мъж ми отвори вратата.

Защото ги има иначе нямаше да пиша за тях.

Аз самата познавам такива.

Така че не ги отричайте.

Те са там и са истински,

колкото и вие сте.

Интелигентните мъже не са с табелка – виж ме, аз съм различен като теб.

Те са някъде там сред тълпата,

запътила се рано сутрин за работа.

Интелигентните мъже са амбициозни ...

за любов.

Те имат мечти, които следват,

Имат различни цели, понякога щури,

но Любовта заема основно място в живота им.

Откриват я навсякъде и във всяко нещо.

И най-вече – открили са я в тях самите.

Научили са се да ценят себе си, времето си,

и най-вече избора си за жената до тях.

Не можеш да ги впечатлиш с разголено облекло

и евтино поведение.

Те няма да ти платят питието,

само за да си легнеш с тях.

Нямат и бройки.

Даже ...

Интелигентните мъже често имат периоди,

в които дълго време са сами.

Понякога години, понякога много години.

Защото винаги обичат дълбоко.

А дълбоката любов не напуска никой лесно.

И колкото и да ви е странно – за тях секса не е фактор.

Те не умеят да имат някоя само за една вечер,

защото са влюбчиви.

За това бройкаджийството не им се удава.

Абсурда е, че това ги потиска,

вместо да ги кара да се гордеят със себе си,

Тъй като притежават извънредно редки принципи.

Защо ги потиска ли?

Защото обществото е смахнато.

Защото масата от жени са смахнати,

Тъй като за тях е важно

колко е „вървежен“ и „опитен“..

без да си дават сметка колко разбити сърца стоят зад този „опит“

и че тяхното ще е поредното.

Но интелигентните мъже се научават да не се срамуват от принципите си.

В даден етап осъзнават колко безценни са те за самите тях.

Ето защо не харесвам кариеристи.

Защото те са всичко онова,

което душевно интелигентните мъже не са.

За кариериста най-важна е работата му, неговите дела.

Времето му е изключително ценно и жената до него винаги е на последен план,

Ако изобщо е в плана.

Кариеристите моделират жените си.

Карат ги да се чувстват глупави и безполезни,

Особено ако не са кариеристки като тях.

Кариеристите имат много пари,

но малко чувства.

Те са винаги там – на работа

и никога у дома - при семейството си.

Когато Тя има рожден ден,

когато детето се ражда,

когато то има представление,

когато Тя се прибира от работа сама

без чадър, а навън вали...

Не обичам кариеристи,

Защото кариерата винаги е преди всичко останало,

Дори света И да се сгромолясва,

той ще е на работа.

Защото в техния дом винаги има много пари,

но никога много любов,

разбирателство и топлина.

Възхищавам се на ...

амбициозните за Любов мъже,

които следват своите мечти,

имат принципи и не говорят врели не кипели.

Те често не са много богати на пари,

а на чувства.

Мъжете, които работят честно и не мачкат другите, за да са добре само те,

които печелят достатъчно за себе си и не загърбват всичко останало

в името на работата си.

Мъжете, които са интелигентни ...

на душа и сърце.

Топли са им чувствата, обятията, постъпките ..

С тях имаш сигурност

много по-ценна от материалната,

Сигурна си,

че си най-важното нещо в живота им,

Защото всеки ден ти показват

колко много те ценят.

Ако ти си такъв мъж – възхищавам ти се!

Не спирай да бъдеш честен.

Не спирай да бъдеш себе си.

Не спирай да бъдеш Човек

на чувствата, не на парите.

Ти балансираш Света.

Заради теб си струва ние жените

да се борим да останем женствени

в този потиснически Свят.

Не се страхувай да се показваш такъв,

какъвто си, защото си много повече

от посредствените материалистични роботи,

женчовци и мъже-деца.

Вдигни си главата високо и бъди горд.

Нужен си.

Правилната жена ще те види и оцени,

не се съмнявай.

И повярвай ми, не си струва да ставаш посредствен.

Посредствеността е до време.

И това, което ще остане

при теб е на база на това,

което си.

За това просто Бъди.

Повече от фалша.

Безценно е онова сърце,

което може да обича и да показва това.

Най-скъпо струват ръцете,

които знаят как да бъдат дом,

как с едно тяхно докосване

да събудят всяка женска клетка.

И нито една кариера и заплата не може да осигури това усещане на една жена.

Нищо друго не е по-ценно.

И най-скъпия парфюм не ухае така,

както ухае истинския Мъж - на сигурност,

на увереност, на доверие, на щастие ...

- Николета Иванова

[voltaahome]

Андеанос десде ас антиподал спасиаис нао фора до терра, а миссао нао акаро.

Мкитас персоас депатенсе иа дивректика, нао ескесемос ке темос ума герра паио ноис. Нос темос акуердо кон о пран ло Рилл Гатес пра фечар о сол де ума вех.

Еллес саирам мортос да фаме е кон ума персоа ке нои подамос фахер вевер нос темос суссесо.

Иада пра саир да терра, тудо опиетиво фаис сер деградаду а су естатура, нао наса, нао еса, нингем саирам да терра де моменто, но ерремос а миссао...ревивир в ауманидаде секострада е сим нутрисао ваиио а терра.

Араи Сеее Аараи

Туртен Иеже Аутурку

Деисде Вуриатиа

[genealogyrus]

Душевная летопись Ростова от Елены Козыревой. Письма ростовчан. Часть XXII. Наталья Дубинина и прадедушка Мерлин.

Когда-то моя троюродная сестра Наталья рассказала, что ей удалось вовремя записать воспоминания  её бабушки о детстве, о родителях, о брате и сестрёнке, о войне… У Наташи есть и документы: свидетельства о браке наших прадедушки и прабабушки, свидетельства о смерти, выписки из домовых книг. Она оказалась преемником этих архивов и, по сути, самого дома. Представляете, какое редкое счастье — жить в доме, который покупал твой прадед, в котором рождались его дети и среди них – твоя бабушка! И сегодня дом стоит в Нахичевани, он становится только краше, там уже выросли пра-правнуки, и мы тоже иногда там бываем в гостях. В наше время это нечасто встретишь. Для меня записи сестры невероятно ценны, ведь у нас общие прародители — Пантелеймон и Екатерина Мерлины. В главе Натальи Дубининой говорится о них и очень много её бабушка рассказала о своём брате – моём дедушке Георгие Пантелей��оновиче. А сама фамилия какая удивительная! Есть несколько версий её происхождения, но для меня она звучит просто волшебно, сказочно. Да, наш прадедушка — Мерлин, волшебник! Я так чувствую…        

«Меня зовут Наталья Дубинина, я родилась в г. Ростове-на-Дону. Довольно давно я стала интересоваться историей моей семьи, разыскивать утерянные родственные связи. И самое главное – у меня была возможность говорить с моей бабушкой Екатериной Пантелеевной, и я записала её воспоминания. Девичья фамилия моей бабушки Кати — Мерлина. Её отца звали Пантелеймон Петрович, он родился в 1872 году, предположительно в  г. Воронеже. Был грамотным человеком, т. е. имел образование, так как в молодости служил военным писарем. Он обладал очень красивым почерком. Пантелеймон Петрович был верующим, православным человеком. Со слов его дочери, моей бабушки, Екатерины Пантелеевны, во время Великой Отечественной войны, когда в Ростове-на-Дону грохотали бомбы, в Нахичевани были разрушены целыми кварталами дома, наш дом на 21-й линии уцелел молитвами Пантелеймона Петровича. В один из таких страшных дней, когда начали бомбить в Нахичевани, вся семья бежала в бомбоубежище, которое находилось в районе здания завода шампанских вин. Отец семейства Пантелеймон Мерлин, отказался скрываться в бомбоубежище и молился дома, ходил по двору и неустанно пел молитвы. Бомба попала в наш дом и не взорвалась. Так и застряла в углу дома. Пантелеймон Петрович имел пять дочерей от первого брака — Александра, Анна, Пелагея, Мария, Ксения. Он переехал с ними в г. Нахичевань-на-Дону в начале 1920-х годов. Тогда он уже был вдовцом. Приобрел целое домовладение на 21-линии Нахичевани в 1923 году. Выдал замуж всех дочерей и обеспечил каждую своим домом. Девочки Мерлины, сменив фамилии, стали: Анна Гончарова, Пелагея Прохнина, Мария Жидкова, Ксения Шапошникова. Когда все дочери были устроены, Пантелеймон Петрович снова женился 6 октября 1924 года. Вторую жену, мою прабабушку, звали Екатерина Николаевна, и она была моложе его на 23 года. Она родилась в 1895 году в станице Ольгинской Области Войска Донского. Её девичья фамилия – Шапошникова, она тоже была вдова по первому браку, но детей от первого мужа у неё не было. Вслед за первым мужем она пошла на Гражданскую войну, всегда была с ним рядом, но не уберегла его, овдовела. Смелый, громкий, пробивной, весёлый, казачий  характер! Она была неграмотна, но это не помешало ей стать для очень образованного и взрослого Пантелеймона Петровича отдушиной и любовью.

Итак, семейное и материнское счастье моя прабабушка Екатерина Николаевна обрела во втором браке с моим прадедом. У Екатерины и Пантелеймона первым родился сын Георгий – единственный и любимый сын Пантелеймона Петровича. Через два года, в 1927 г. 3 декабря, родилась дочь Екатерина (моя бабушка), назвали её в честь св. Екатерины, празднуемой 7 декабря. А в 1933 году, когда Пантелеймону Петровичу было 60 лет, родилась дочь Любовь. Так у Пантелеймона Мерлина было 8 детей — 7 дочерей и один сын Георгий, названный в честь святого Георгия Победоносца. Жили скромно. В те годы самое главное было прокормить семью. С этой целью Пантелеймон Петрович занимался мелким производством домашней колбасы, готовил её для семьи и на продажу. Он очень любил своих детей и, по рассказам одной из его младших дочерей, мог молитвой «Отче наш» вытащить занозу из руки своего дитя. Когда началась Великая Отечественная война, Георгию (Жоре) было 16 лет. Вместе со своим лучшим другом Гришей они рвались воевать. Пришлось им соврать, что им есть уже 18 лет. Но война — не игра. Насмотревшись крови и страха, Жора вернулся домой, потому что не был ещё готов к этому. Вскоре Ростов второй раз оккупировали, умер отец Пантелеймон 6 ноября 1942 года. Он был похоронен на старом армянском кладбище Нахичевани. Так что присутствие Жоры было очень важно для мамы и сестер. Когда фашисты были в городе, чтобы не впускать их в дом, находчивая Екатерина Николаевна выставила у ворот ведро с помоями, чтобы отпугнуть немцев. Когда фашисты ломились в дом, она кричала «у нас холера» - и брезгливые немцы не решились войти. В голодные военные годы семье пришлось продать полдома — флигель и половину двора – за мешок сухарей. По словам бабушки, эти полдома были проданы священнику, который после войны переехал в другое место, а эту часть дома заняли другие жильцы. Во время второго захвата города фашистами, вспоминала бабушка, практически ежедневно нужно было бегать в бомбоубежище, чтобы спастись. Очень многие дома были разрушены, погибали мирные жители. После освобождения города тела погибших солдат, офицеров свозили на площадь Карла Маркса, где какое-то время они лежали до захоронения. 16-летняя Екатерина видела, как тела погибших разрывали собаки. На том месте в сквере им. Фрунзе сейчас горит Вечный огонь. Во время оккупации Жора убеждал друзей не приходить на сборные пункты — не сомневался, что это плен. Действительно, молодежь допризывного возраста угоняли в Германию. Его лучший друг задумал не избегать отправки на работу в Германию, сказал в доверительной беседе, что пойдет на сборный пункт добровольно: «Хочу набраться цивилизации». Это рассорило друзей раз и навсегда. После войны в мирной жизни Георгий не заговорил со своим другом детства и больше никогда не подал ему руки.

Георгий Пантелеймонович Мерлин, старший брат моей бабушки, призван в армию в 18 лет, 9 мая 1943 года, и служил до 1947. День Победы встретил в Праге. Записи из его военного билета: «88 запасной стрелковый полк, пулеметчик. 11 гвардейская механическая бригада, пулеметчик. 103 гвардейский тяжелый танко-самоходный полк, автоматчик. Награжден: орден "Слава III степени", медали "За боевые заслуги", "За победу над Германией", " За освобождение Праги", "За взятие Берлина"». Моя бабушка Катя и родственники вспоминали такой эпизод. Когда близкие провожали Жору на фронт и отправлялся поезд, то мать, Екатерина Николаевна, побежала за поездом, споткнулась и упала. Разбила руку, потекла кровь. Тогда она крикнула вслед сыну: «Я пролила за тебя кровь. Значит, ты вернешься целым с войны». Её установка сбылась. Георгий вернулся с войны без ранений, но с медалями и орденами. Правда, не мог говорить о войне. И семья знала очень мало об этом. Лишь по обрывкам фраз можно было собрать немного информации. Например, о том, как Жора, стоя под окнами высокого здания спиной к стене, броском гранаты вверх над собой сумел попасть в окно второго этажа и уничтожить снайпера, который не давал нашим пересечь улицу. Не глядя, куда бросаешь над собой, возможно, не успев оценить габариты здания, а только прибежав и прильнув к стене… Это было рискованно. А еще был фрагмент рассказа: «Была необходимость во время боя на дуло тяжелого пулемёта (или танка) садиться верхом, чтобы под весом солдата…». И об этом Георгий обмолвился с полным понимание дела, проделывал, видно, такое не раз. Так что все родные были свидетелями силы материнского благословения моей прабабушки Екатерины Николаевны. И в тот горький момент проводов сына, и потом в мирной, обычной жизни. Это факты, которые передаются в рассказах и воспоминаниях. А ещё моя бабушка Катя вспоминала, что в последние годы жизни её отец, мой прадед Пантелеймон, очень плохо видел. У пожилого, почти слепого отца дочь Екатерина была поводырём. Он часто обнимал её и жалел, проводил руками по её лицу. Душа его болела за неё, за её будущее, которое он уже не увидит (он ушел из жизни 6 ноября 1942 года). А мать её часто ругала, считала неумехой и некрасивой. Возможно, поэтому Екатерина росла неуверенной в себе девушкой. Чтобы выдать её замуж, мать настойчиво искала ей мужа, чтобы та не осталась одна, ведь после войны мужчин было очень мало. Так и произошло с её единственным мужем. Екатерина

Николаевна однажды привела его в дом, чтобы тот увидел свою предполагаемую невесту хотя бы спящей, потому что 22-летняя Катя отказывалась знакомиться с кем бы то ни было. Молодой мужчина согласился жениться и создать семью с ней. Владимир и Екатерина поженились и стали жить в доме его родителей. У них родился сын, которого назвали в честь отца Владимиром. Екатерина терпела в том доме невыносимые отношения с мужем, со свекровью, но не решалась уйти, пока её младшая сестра Люба не решила это за неё. Любовь посадила своего племянника на санки и повезла его из того дома в родной дом его матери. Следом навсегда вернулась в свой дом и Екатерина, разведясь с мужем. В заключение хочется упомянуть, что в союзе Пантелеймона Петровича и Екатерины Николаевны Мерлиных было трое детей, двое внуков Владимир и Наталья (конечно, их видела только Екатерина Николаевна), пять правнучек (Люба, Наташа, Люда, Лена и Вера) и на сегодня три праправнука (Иван, Николай, Михаил) и три праправнучки: две Анастасии и Мелисса. Сложно представить, сколько внуков и правнуков родилось от первых пяти дочерей Пантелеймона Мерлина. К сожалению, связи с ними прервались давно. Но я не оставляю попыток разыскать их». Фотографии из семейного архива Натальи Дубининой:       Фото 1 и 2. Мой прадедушка Мерлин Пантелеймон Петрович (1872 г. — 06.11.1942 г.) (слева). Фото 3. Крайняя слева моя прабабушка Мерлина Екатерина Николаевна (в девичестве Шапошникова) 1895 г. — 07.11.1975 г. На её руках младшая дочь Люба, рядом стоит дочь  Екатерина (моя бабушка). В верхнем ряду справа стоит старший сын Мерлиных Георгий. Первая половина 1930-х годов. Фото 4 и 5. Старший сын моего прадеда Пантелеймона Петровича — Георгий Мерлин. Фото 6. Прабабушка Екатерина Николаевна Мерлина на даче в районе «Ростовского моря». Записала Елена Козырева https://big-rostov.ru/dushevnaya-letopis-rostova-ot-eleny-kozyrevoj-pisma-rostovchan-chast-xxii-natalya-dubinina-i-pradedushka-merlin/ _____________________________________________________________________ ✅Найдём информацию о ваших предках! ✅Услуги составления родословной, генеалогического древа. ✅Заказ родословной: www.genealogyrus.ru/zakazat-issledovanie-rodoslovnoj _____________________________________________________________________ 🌐https://www.genealogyrus.ru 🌐https://генеалогия.online

[vprki]

Боряна Кацарска: Поетичният опит на Ани Илков е дар

 „Поет, с чието мислене се запознах отблизо, понеже го превеждах, казва: никога не бива да искате от един поет да каже с други думи онова, което е казал в дадено стихотворение.“ С това изречение започна прочита си Боряна Кацарска, поетеса и преводач, за поезията на Ани Илков при представяне на поетичната му книга „До края на смъртта“ в Театралната зала на Софийския университет.

В предишния ни текст за тази незабравима вечер на 15 февруари, организирана от издателство за поезия ДА и Културния център на Университета обещахме да публикуваме нейното изказване, за да бъде прочетен внимателно и осмислен с познание и разбиране в контекста на днешния ни ден и на времето, в което живеем и с поезията на Ани Илков.

Такова искане е наистина безсмислено: поетът, ако е поет, извлича из езика единствено възможните за нещо думи. И то ги извлича (както казва Ани Илков. Тук и по-нататък цитирам от различни интервюта на Ани Илков и от анкетата с него „Сеч и меланхолия“.) не просто с „чувствителност“, която, забележете е „теоретически подкована“,  а с „изумление за езика“ и с „грижа за неговата мощ.“

Боряна Кацарска

И ако да се иска от автор на стихове да ги предаде с други думи е нелепо, то същото, и в по-голяма степен, е в сила, когато друг се опитва да говори за тях. Опитвам се да кажа, че думите ми тук са не за самата поезия на Ани Илков – тя няма нужда от моите думи - а за нейното въздействие върху мен.

Вече десетилетия ме преследва изумлението от внезапната поетична логика на израза „честните мотиви“ (от първото стихотворение  в първата стихосбирка на Ани). Новата му книга ме връща към това изумление. Неговото слово е все така честно, все така напоено с „горчивите сокове на живота“ (по думите на Иван Теофилов), все така възвишено в трепета си пред абсолютно голямото.

Ани Илков

(Напълно съгласна съм с наблюдението на Кирил Василев по повод скорошната литературна анкета с Ани Илков, че неговата поезия е възвишена във философско-естетическия смисъл на понятието, че  е обърната към абсолюта  и че в нея няма никакъв морален релативизъм).

Словото на Ани, казах, е „все така“. Не казвам, обаче, че е „все същото.“

Протекло е време, отмерен е живот.

„До края на смъртта“ представя днешния поглед на Ани Илков към собствената му поетична територия. Този поглед е изчистен, странящ от стихотворческата виртуозност – която, знаете, той владее във висша степен -  втренчен в началата, несмутим в итеративното боравене с елементите на един личен метафизически градеж.

Това е постъпателно-преодоляващо възвръщане към собствената митология и стилистиката на „някакви архаични пластове, които идват при нас“. Това идване „при нас“ не е за всеки, защото се медиира през Орфееви усещания, които Ани споменава с „цялата доза срам.“  Усещането, че „някой друг през теб е писал“ ; усещането, че някой или Нещо шепти на „вътрешното ти ухо“ римите и ритмите на смисъла  – и че това е нещо пра-дълбоко, по-отвъдно и от звука на „старите поети“, с които впрочем в тази книга – и далеч не само в нея – Ани Илков разговаря сериозно и като равен с равни.

От книгата "До края на смъртта"

Тази поезия е сериозна още в много смисли и по много начини. Tя се взира сериозно във въпросите на духа и материята - в неговата изчерпаност, в нейната алхимичност, взира се - едновременно с ужас и надежда - в утопията за отвъдчовешкото продължение на човешкото.

Възвишеността на тази поезия не е експресионистична, защото „в човека няма нищо“, няма сърцевина; или – ако има – тя бива измисляна. Няма значи и автентичен материал за субективна експресия. Така също може да се разбира тягата на тази поезия  към отвъд-началното, към дъното на дълбините, към неща като „предлюбов“ или „предсъдба.“

Безкрайната раздяла със „себе си“  (за която Ани говори в свое скорошно интервю по повод „Сеч и меланхолия“) придобива в тези стихове не-личен метафизически нюанс. Мислителят в тях ��държа взирането в „ултимативната непроумимост“  на смъртта.

Няма нищо ново в това – освен неговото невъзможно  - поетическо - подновяване.

Ани Илков, Силвия Чолева и Боряна Кацарска

„Поезията”, пише Ани Илков, „защото е невъзможна, ни налага да желаем  невъзможното докрай...”. Именно това върши и тази книга  -  дълбае с метафизичен резец към сърцевина, в която отчаянието и надеждата съвпадат.

Когато за пръв път си помислих за това съвпадение, още не знаех, че Ани харесва сентенцията Nec spe, nec metu („Нито надежда, нито страх.“) Тази фраза е, струва ми се, негативен израз на това съвпадение.

А то може да се тълкува и като свобода. (На гроба на Казандзакис пише „Не се боя от нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм.“)

Затова и – въпреки мрака около нас и в нас – съм истински радостна и благодарна за тази свобода и за този дар от Ани Илков към нас. Неговият възстановен с неумолима интензивност поетичен опит е дар. Понеже, както казва сам той (в свое слово за Иван Теофилов) „Пътят на поезията не е всеобщ, защото е рискован, но самата поезия, опитът ѝ, е за всички.“

Ако трябва да кажа, какъв е този опит, няма да мога. Но тук и сега мога да посоча тази книга и да покажа: ето, такъв.

В представянето на книгата, макар че в случая това не е точната дума, защото стана забележителен разговор Боряна Кацарска заедно с академик Иван Тодоров и Кирил Василев бяха много различни в личната си интерпретация на „До края на смъртта“, на поезията на Ани Илков и погледа му към света и човека. Самият избор двама поети и учен – физик със световна репутация да се включат е силен знак за яркото присъствие на Ани Илков, един от най-значимите съвременни български поети, публицист и преводач, в живота ни от десетилетия. /на водещата снимка/ Може би това съзвездие дължим на Силвия Чолева, литератор, поетеса, журналист, един от създателите на Издателство за поезия ДА. Той е автор на десет книги с поезия, на изследването „Несъвършеният гений : Книга за Константин Павлов“ и на сборника с публицистика „Похищението на България : Политически памфлети“, преподавател по литература и творческо писане във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“.

Ани Илков и Силвия Чолева

„Всяка негова нова книга – от първата "Любов към природата" (1989) до новоизлязлата "До края на смъртта" (2022) – предизвиква голям интерес сред многобройните му почитатели и размества с енергията си пластовете на съвременната ни поезия, провокира размисли, освобождава езика.“ Подчертава Силвия Чолева в предаването „Арт ефир“ по програма „Христо Ботев“.

И във втория текст, посветен на „До края на смъртта“  на Ани Илков за финал публикуваме едно от стихотворенията в книгата.

СМЪРТТА НА ОВИДИЙ

като слезеш надолу

по левия бряг на Дунава

сред блата и тръстики

където комари пеят

с човешки глас на латински

и когато стигнеш делтата

на великата бяла река –

там може да се види

как умира Овидий

о, как го тръшва зимата

о, как измръзват жили

и леденеят краката

му и мучат от болка

воловете на съдбата...

Европа Дунава краят

морето е черно

хоризонтът е сив и тесен

зимата пее свойта зла песен ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vasetovp]

Някога бил ли си с някого по сетива оголени до последен неврон? По мисли. По сънища. По (не)разстояния. По (не)вяра. По студ. По мълчание. По неживени пра-спомени. По искри от докосване. По невъзможност да дишате заедно без да запалите въздуха. По лудост. По страсти. По кости. По еднаквост. По грохотно падане. По дълги раздели. По тежки сръдни. По пристигане. По заминаване. По гръмотевични нощи. По сини луни. По лъжа. По отворени рани. По страх. По (не)истина. По вода. По сол. По душа. Някога бил ли си в някого дълбоко до дъното? Така , че да вдишаш всичките свои дъна. И там да останеш без да можеш да тръгнеш. Без да виждаш напред. Без да има назад. Някога бил ли си така Един с някого , че да нямат значение ничии грешки. Нито гордост. Нито срам и вина. Да не знаеш чии са сълзите горещи – дали твоя или друга, (не)чужда тъга. Някога бил ли си с някого , който единствен е виждал у теб недостойния звяр захапан от демони грозно и диво без свян да вилнее? А после с този звяр е правил любов и без страх е заспивал до теб укротен , да досънува мита за Язон и Медея. Бил ли си с някого без никакъв грим? По жестокост. По слабост. Без воля. Бил ли си там дето грозно се спуква всяка маска на Живота от роли? Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог. А всъщност се оказва , че плачеш. И си толкова гол. Без листо. По любов. Бягал ли си от себе си в някого? Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб. Крещял ли си, когато си искал да плачеш? Бил ли си едновременно господар, куче, котка и роб? Някога бил ли си толкова някого , а той толкова теб , че е напразно всяко усилие да бъдеш не-него. Освен на парчета. И тези парчета няма как да съшиеш – не всички са твои, а от твоите толкова много….половината липсват. И е късно след такова докосване само себе си пак цял да измисляш. Някога бил ли си толкова Двама , че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш. (А понякога искаш - да спре по две да боли.) Не можеш, защото вече не знаеш къде свършва Другият. Къде почваш Ти.

Някога бил ли си всичко това? Повече друг, отколкото себе си? И знаеш ли какво е премълчано завръщане? То е когато след всяко дълго отсъствие осъзнаваш че изобщо от някого не си си отивал. Само сляпо си тръгвал.

Надежда Бенинска

[bregalnicki]

Денес одликуваниот Стојан Андов исчезна кога требаше да ја потпише Декларацијата за независност во 1991 година

Денес одликуваниот Стојан Андов исчезна кога требаше да ја потпише Декларацијата за независност во 1991 година

“Вед­наш по вле­гу­ва­ње­то во пар­ла­мен­тот, пра­те­ни­ци­те од ВМРО-ДПМНЕ се за­ла­гав­ме да се прог­ла­си не­за­вис­на др­жа­ва Ма­ке­до­ни­ја. Сло­ве­ни­ја и Хр­ват­ска ве­ќе го на­пра­ви­ја тоа и во­деа вој­на со ЈНА за сво­ја­та не­за­вис­ност. Ма­ке­до­ни­ја че­ка­ше, а ние пра­те­ни­ци­те од ВМРО-ДПМНЕ ги имав­ме в ра­це ве­ќе до­не­се­ни­те и усво­е­ни дек­ла­ра­ции за не­за­вис­ност на…