pitywritingsinflames - Tumblr blog

[pitywritingsinflames]

спри да третираш хората като фасове

спри да третираш

хората 

като

фасове

[pitywritingsinflames]

влакът знае накъде отива

пак стана полунощ, а главата ми пътува по жп линиите, в смисъл че искам да отида някъде в момента и искам да напиша някакъв страшно объркан текст, това е просто поток от мисли, който не иска никакви точки или крайни заключения, дори няма значение на коя гара ще сляза, само искам да потъна в някаква поляна с цветя понякога и е най-приятно, когато не знаеш къде е поляната, нощта е супер драго време, представи си да бродиш сам през нощта в планината, дали наистина е мрачно и страшно, колкото се усеща, че би било,   всъщност защо гората би те наранила

трябва да си лягам

https://www.youtube.com/watch?v=2Ze95NooExo

[pitywritingsinflames]

моят малък аД

Късно вечер е, в тъмна стая с двойно легло, ароматни пръчки и червени свещи, по чийто ствол някак еротично се стича восък. На масата е останала празна бутилка вино, горяща и отдавна забравена цигара с ненатрапчива миризма, а музиката шепне в далечината.

Меки завивки и възглавници, дълги пердета, а острани - шоколадови бонбони. С лек дъх на вино, страст и прогарящи кожата докосвания - това е моят малък ад в твоите ръце.

[pitywritingsinflames]

you're sitting near the bar

focused on your drink

I'm watching you carefully

while smoking a cigarette that's not mine 

.

your lips know exactly what to do

cause i know that's your fourth glass of wine

I wonder if you'll go home and 

think of me under the shower ever again

[pitywritingsinflames]

love

to be pure yet 

gone yet 

none yet 

strong yet 

.

pure madness over an eye color

[pitywritingsinflames]

[pitywritingsinflames]

We saw a man eat pie for breakfast this morning. Still, nothing happened. Lots of unusual things occur, and nothing happens.

Doing so may be result in loss of concepts of time and self.

An illusion shared by everyone becomes a reality.

[pitywritingsinflames]

"Imagine thinking that being friend-zoned is worse than finding out someone you thought valued you as a whole person just wanted to fuck you." — Maddie Holden

[pitywritingsinflames]

"Before you can kill the monster you have to say its name." —Terry Pratchett

[pitywritingsinflames]

"Are you having fun or just showing people you're having fun?" — Steve Lacy  

[pitywritingsinflames]

Добри са хората

В градинката на Кристал ще се съберем отново. Ще се смеем и черпим. Ще седнем на една пейка, но капризът ни да си подпираме краката ще ни накара да преместим втора. Но дали пак ще се появи онзи човек, така досаден за теб, за чиято история ще попитам?

 - Живея на улицата, къде иначе? Хубава е София, но зимата не се преживява лесно. Сега съм с леля ми, и тя като мен - скита. Отделих се от семейството си. Баща ми е в чужбина и отдавна вдигна ръце от мен. 

 - Защо? - продължавах да любопитсвам. Усещах, че този човек има нужда да говори.

 - Жена ми. Баща ми никак не я харесваше. Каза ми, че ако желая да разчитам на финансовите му възможности, трябва да се разделя с нея. Мисля, че изборът ми си личи, но..

 - Но все пак сте се разделили?

 - Преди месец, да.. - последва миг мълчание. - Толкова обичам тази жена. И малкото, което имах, давах за нея. Поставих нейните нужди пред собствените си. Тя също беше бедна като мен. Гледам я сега - седи в подлеза на Софийски с един цветар, видимо по-богат от мен. Аз съм безработен. Разчитам на милостта на хората - някои ми носят дрехи, от ресторантите получавам храна, сутрин черпят с кафе. Добри са хората. 

По лицето му се спусна една единствена сълза, която той побърза да прикрие.

 - Преживява се сезонът, но не и липсата ѝ. Ах, тази жена.. Като по-млад бях от онези мъже, които временно се увличат, но не остават дълго обвързани. Аз наранявах, мен никога. Когато се появи тя, нещата се промениха. Разбрах какво е любов. Разбрах какво е да я загубиш. Разбрах какво е да си без нищо, но да имаш този твой любим човек до себе си, който те кара да се чувства сякаш имаш всичко. 

Всеки бездомник е човек с история. Не подминавайте толкова пренабрежително. Нека покажем, че хората наистина са добри.

 /на Стефани и копнежът й по непознатия италианец/

[pitywritingsinflames]

Цигуларят свирел ли свирел

в градина, пълна с цветя,

всички погледни събирал,

но не и на тази жена.

.

Цигуларят свирел ли свирел,

тя просто брала цветя,

само с гласа си сърца разбивал,

но не и на тази жена.

.

Цигуларят свирел ли свирел,

пишел за нейната красота,

усмивки много събирал,

но не и на тази жена.

.

Цигуларят не пеел, не свирел,

спрял да пише дори,

набрал букет от зюмбюли

и решил да й ги подари.

.

Носещ толкова цветя,

наоколо всичко утихна,

той подава й ръка -

Кристина се усмихна.

/лято 2016, на Кристина/

[pitywritingsinflames]

И питам се аз.. Защо?

Какво е перманентно при емоциите? Оставят следа, но избледняват всеки ден. Какво е щастие, когато има кой да ти крещи всеки ден? Когато нямаш сили да станеш сутрин, когато си унил, когато искаш да говориш с някого, но мислиш, че никой не те чува? Какво е тъга, когато целуваш човека, когото така обичаш, но той не е твой? Когато имаш покрив над главата си, но не го чувстваш като дом? Но къде изобщо ще си извън него? Защо пушиш толкова много, защо искаш да си така слаба? Дори не си дебела. Защо прекарваш поредна нощ разпиляна в главата си? Защо сама не можеш да видиш проблема, въпреки че знаеш, че е там? Защо като изсъхнат водите на море от чувства, ти се намираш в локва от дълбоко отчаяние? Защо съществуваш мизерно и без желание? Ти търсиш основата, но основата си ти. Защо си нещастна? Какво (дори кой) не е наред? Защо не можеш да се чувстваш добре за повече от една вечер? Защо живееш само в главата си? Защо съсипваш всичко хубаво? Защо всеки влюбен в теб остава разбит, когато просто искаш любов? Защо всеки твой приятел остава обиден, въпреки че искаш да му подариш света? Защо си толкова груба към себе си, към другите, към всички? Защо, питам те, защо си черен облак, криещ слънцето, когато опитваш да огрееш целия свят?

[pitywritingsinflames]

краят настъпи, но началото ни зове

последно да те докосна

и последно да те целуна,

последно да ме имаш

и последно да те нямам,

последно да те прегърна

и за пръв път да те оставя,

последно да се погледнем

и да застинем в миналото

.

последно, но заедно

заедно, но последно

[pitywritingsinflames]

часовникът ни се смее

времето лети, хвърчи -

не можеш да го спреш,

и аз със него, хванати за ръце,

тичаме към б��зкрая,

преследваме вечното,

без да се огледаме, не,

без спирка крачим -

по-бързи от светлината,

нищо не ни задържа,

само ние, един - друг

но защо? защо го правим?

часовникът ни гони,

крие се зад всеки ъгъл,

смее се и някак подло

като нас бързо тиктака,

но изведнъж - какво?

момент, спри:

удря полунощ,

силно ме дърпа -

обръщаме се с времето,

само за миг,

но сякаш бе вечност,

и осъзнаваме -

зад нас има само разруха

дупки, пукнатини, които

заедно - двамата,

сме оставяли след себе си..

изведнъж и мен ме удря,

гледам в счупени огледала

как миналото - и то бяга,

все по-далеч от мен,

съсипано и сърдито,

без да ми позволи

да го забравя

.

а настояще?

такова няма,

тук и сега - веднага отлита,

но поглеждам до себе си -

и времето е изчезнало,

отново е избягало,

а дали ще успея

пак да го догоня,

или ще застина -

тук, сега, веднага -

сама, без време,

докато не се преобърна

в несъществуващото настояще?

[pitywritingsinflames]

слънчогледи се усмихват

искам да живея в един стар апартамент на последния етаж (в центъра на София) а ти да сипваш бяло вино всяка лятна вечер

искам да те обичам в един стар апартамент на последния етаж върху едно скромно легло преливащо от страст над което изсъхнали слънчогледи се усмихват

искам да се смея в един стар апартамент на последния етаж до олющени стени над скърцащи дъски под скъсан килим с танцуващи души 

единствени сме ние млади в този старт апартамент на последния етаж в центъра на София но нашата любов не ще остарее с нас

[pitywritingsinflames]

"поисках слънцето да спре да свети,

когато повече не те обичам"

написал Андрей Чорбанов;

е, днес излязох -

слънце почти нямаше,

да не кажа никак,

но и времето е лъжливо

точно като теб;

пък утре ще ти дам от

този черен чай,

който много обикна,

но дали толкова,

колкото аз теб?

(из замаяната ми глава съвсем в началото на 2016 година)