bebtales

[bebtales]

On a budget

"Хайде, Мини, избирай" Тръгнали сме да купуваме мартеници, да могат утре да се омотаят тия деца целите в конци. Мини подхожда към задачата по типичния за Мини начин - застава отпред, прекарва съсредоточен поглед по всички редове, после посочва една конкретна мартеница и заявява: "Хайде, Тато. Готова съм. Ето от тази, 16 броя, за всяко дете от класа!" "Мини, сигурна ли си, искаш ли да огледаме и другите сергии?", питам профилактично. "Не, вече избрах! И също ей тази за Баба!"

Продавачката е едно мургаво девойче с хитри очи. "Колко струва тази мартеница?", подпитвам я, защото точно на нейния щанд лепенки с цени няма. Тя ме сканира за кратка милисекунда и обявява: "3 лева." "О, ясно, благодаря, ще търсим другад��!", отвръщам аз, защото съм живял повече и знам, че 2 стъпки в страни същата мартеница ще бъде на друга цена.

"Тато, твърде скъпа ли беше тази мартеница?", поинтересува се Мини тихо. "Да!" "Тато, what is our budget here?"

[bebtales]

Лексика

Мини върти кръгчета из хола. Крачи и опитва да запомни наизуст някакво стихотворение. Обаче има непознати думи пустото стихотворение. Като човек, който е прочел има-няма 2 /словом две/ книги на български в живота си и има съответстващия речников запас, Дора Габе се оказва висока летва.

За да ускорим процеса и да си ляга вече, аз чета, тя повтаря и запомня: "...нашата земя, с цветя покрита”, прехласва се Дора. “с пресен дъжд на пладне оросена и с дъга на златен сърп извита..."

Не съвсем със съответстващ патос, Мини възпроизвежда: "... с пресен дъжд проденде..." - Мини, чакай, проденде? Какво пък е това проденде??? - Ами и аз това се чудех. Явно е, всички се чудим...

"и с дъга назлатена...", пробва да продължи Мини. Май е време да си лягаме, преди съвсем да сме се назлатили!

[bebtales]

Момчета и момичета

"Здрасти, Иво!". Пристигнал съм да взема Мини от училище и ги заварвам в класната стая.

"Здрасти! Може ли утре да дойда у вас на гости на Мини?" "Ооо, с голямо удоволствие, Иво, само че ние заминаваме на ски!" "Ееее, жалко!"

Когато Иво каже, че му се идва на гости, това означава, че на Иво му се идва на гости. Очите му греят с надежда. Когато разбира, че няма как, той казва, че съжалява за това. Което значи, че му се е идвало на гости и съжалява. Веждите му се накланят наопаки и цялото му лице се преобразява в разочарование.

"Много исках да си поиграем с Мини!" Това означава, че Иво е искал да играе с Мини.

Когато Миа каже, Мини, хайде да играем, това може да означава, че й се играе с Мини. Но може и да означава, че се дразни как Мини обръща повече внимание на Даяна днес, и иска да си я придърпа. Може пък да означава, че хич не й се играе, но иска да направи номер на Мини. Може и въобще да не е решила какво й се прави. Никога не се знае кое какво означава.

Толкова е по-лесно да се разбереш с момчетата. Дори да има някакви неясноти, плеснат си по 2 шамара и всичко стане кристално ясно!

[bebtales]

Лягане

- Тато, сега време ли е за лягане?

Посред нощ е. Цяла вечер бяхме на гости. Много пъти тръгвахме да си ходим, но хайде компромис, още малко игра. После карахме колела в нощта, пристигнахме в къщи в някакво никакво време, което е спорно дали да го наричаме "вчера" или "утре". Та, в този напрегнат за родителството момент, Мини се интересува дали трябва да си легне абсолютно веднага.

- Е, Мини, не се притеснявай, не е чак време за лягане! Ако още малко поседим, тъкмо ще можем да обядваме, после ще премислим нещата, може една разходка да направим, тогава ще видим дали не е вече време да си лягаме! АБЕ ЛУДА ЛИ СИ! ТРЯБВА ДА СИ ЛЕГНАЛА В ТОЧНО ТАЗИ СЕКУНДА!!!

- Еми, можеше така да ми кажеш, вместо да се правиш на интересен!

[bebtales]

Това е Краси. Краси се появи един ден в живота ни, приютихме го за 2 седмици, после си замина завинаги при постоянните си собственици. Краси беше симпатяга. Кротък и разбран. Обичаше да го мачкат. Обичаше да размества всички обувки. Хващаше ги със зъби внимателно за етикетчето и ги пренасяше в леглото си, а после изяде само някои от тях. Имаше респектиращи снежнобели зъби. Много пъти си мислех, сега както ми дъвче ръката на игра, само една грешка и оставам с 9 пръста. Ама ето ми ги - десет са! Смешен Краси.

- Тато, много, ама много искам да си имам куче! Мини твърди това от доста време. И винаги забелязва чуждите кучета и си фантазира за някакво нейно си. - Ама Мини, ти осъзнаваш ли колко ще трябва да се грижиш за него. Всеки ден трябва да го разхождаш часове, по тъмно преди училище, вечер когато ти се спи, а навън вали дъжд... - Няма проблем, ще го разхождам! Само аз ще го правя, въобще няма да се налага ти да се грижиш.

Всички така казват! Понякога минавам сутрин през нашия парк. Стотици кучета обикалят навред, следвани от сънени сенки с нахлупени качулки и с по чаша кафе, зъзнат и бродят. Как пък един път не срещнах някое дете да го прави. - Аз ще съм различна! Да, да, ясно ми е...

С Краси, Мини абдикира още на втория ден. - Много е трудно, Тато! - пророни Мини през сълзи. Краси се оказа с много по-богата душевност от плюшеното ѝ хъски. Всичката тая необходимост от внимание, движение, режим, физиологични, социални и гризачески нужди дойде за Мини като гръм от ясно небе. - Той просто не ме обича. Ех, Мини. Отношенията не се появяват от нищото, а се градят. Това не е като в Roblox, проговаряш на някакъв друг анимационен силует, искаш ли да сме приятели, accept и готово - вече сте си най-добри дружки. Ама наужким. После въобще не се налага да им събираш лайната, да им миеш лапите, да ги спасяваш от други герои, или да се грижиш за каквото и да било. Ама и приятелството ви е едно такова никакво.

Краси първо се появил на един тротоар. Хората в един бар го харесали и се грижели за него. Някаква жена го намерила за много сладък и предложила да му намери дом. Първо го гледала в къщи, после го предала на свои приятели. Те го подарили на възрастната си майка. Краси дръпнал майката малко по-рязко, тя се пльоснала и няма и 6 пирона в рамото по-късно си се прибрала в къщи да си кара осем месечна физиотерапия и раздвижване. Краси се върнал обратно по веригата от домакини в предишните си стопани. Обаче те вече си имали друго куче. Хванали да звънят телефони и хоп, намерили му нов дом в Берлин. Все пак полу-немска овчарка! Обаче в Берлин не става така, придърпваш куче и вече е твое. Два месеца докато ти издадат Хундехалтер Ерлаубнис Унд Хафтфлихтферзихерунг! Айде Краси на гости у нас за това време. Онези немците обаче пуснали връзки и Краси заминава по-рано. Всичките му домакини до момента минават да го намачкат за последно и Краси се качва на транспорта си. Още докато товарят другите кучета, Краси прегризва металната клетка и се кани да си ходи. Шофьорът отсича, това куче няма да пътува, съсипà ми инвентара! Айде спешно събрание на всичките му домакини до момента: кой тръгва да шофира до Берлин същия ден, да не посочвам? Добре, компромис, ще шофират до Будапеща, а берлинчани ще ги пресрещнат там. Ама това са от онези берлинчани, дето нямат шофьорски книжки. Палят баща си да ги вози да си приберат кучето. Той пък се е записал за някаква хирургическа операция след някой ден, та дано устиска и се върнат навреме. Евала бе, Краси!

[bebtales]

Новогодишно

Честита да ви е Новата Година! Хайде, всички засмяни, доволни и приятно пухкавки! Е, малко закъснение не е навредило на никой!

Добре, кажи сега, какво стана с Бебтейлс? Къде изчезна? Мини не е ли забавна вече? Това ли е? Това е, нали? Не е това. Мисля, че трябваше да узрея. Новата ми теория е, че историите станаха по-завъртяни и сложни за описване. Едно е да запиша как Мини е изфъфлила някоя дума или как ѝ е паднал зъб и го е глътнала. Друго е да проумея нюансите на деветгодишната й душевност.

Да, ама се завръщам!

Тази година Мини писа писмо до Дядо Коледа, само за да му пожелае крепко здраве и дълголетие. И, за да не го натоварва излишно, все пак е човек на възраст, помоли родителите си, по възможност, да й подарят Nintendo Switch, ако обичат. И те, познавайки Мини, знаеха, че това не е някакво моментно хрумване, а обмислен и премерен избор, и приеха съдбата си. А Мини запулсира от нетърпение.

То хубаво, ама пандемия това, недостиг на онова, съплай чейн незнам-си-какво, Нинтендото въобще не дойде за Коледа. Не дойде и за Нова година. И Мини чака, и чака, и чака...

Един приятно снежен януарски ден звъни Куриерът - утре нося Пратката!

- Мини, дойде! Утре ще ти го доставят! - Ама защо точно утре?? Какво пък значи това защо утре? Сряда - какво му е на денят??

- Ами ще съм на училище! - И? Ще си го разопаковаш след училище... - След училище съм изморена! Няма да мога да му се насладя! Няма да го разопаковам и ще изчакам до уикенда! Тъкмо ще мога да си помечтая още малко за него.

Ще изчакаш ти дръжки, казах си наум! Толкова време го чакаш, само като видиш кутията, ще я разкъсаш на парченца. Да, ама това е Мини. Мини прегърна кутията, гали я, мириса я, слагаше я на различни места, обаче не я отвори! Изчака си уикенда!

Е, аз много обичам да изчаквам, ама сега чак пък и Мини...

[bebtales]

1 юни

Утринта пукнала. Събудили се клоуните, приготвили боичките, нарисували си лицата и сложили смешни костюми. В това време певците отишли на последна репетиция на хора, а музикантите сложили нови струни на инструментите и полирали всичко до блясък. Строителите започнали да влачат разни елементи и да строят сцените. Озвучителите свързали пултовете, охранителите наместили оградите. Общинарите облекли костюмите и си преговорили празничните речи колко много Общината е направила за света и особено за децата. Свободните търговци надули балоните с хелий и се позиционирали из зелените площи.

Всичко било готово за тържествата. Първи юни е!

И после захвана да вали. Майките задърпаха децата си да се прибират, че ще се намокрят. По-упоритите действително се намокриха, заподсмърчаха и си заслучиха строг, но справедлив пердах. Всички се пръснаха. Опустяха парковете, сцените и пързалките. Музикантите и певците не харесаха да свирят без публика и се отказаха. Озвучителите измъкнаха кабелите. Празненствата така си приключиха, без много-много да са започнали.

Обикаляме ние с Мини и Леа из парка. Те двете са вълци, вият протяжно и разиграват някаква вълча ситуация, която изисква доста търчане. Дъждът ромоли по качулките. Приятно е, но не е много празнично. И, както винаги става, Леа трябва да си ходи, че е на испански.

Не стигат тия работи, ами на всички други деца в класа са им обещали подаръци за 1ви юни. А за Мини - нищо. Добре, че Баба е предвидила тази работа. Изстрелва се Баба, пристига, подарява, спасява положението. Хубаво нещо е Баба.

[bebtales]

Мини открива Бебтейлс

"Тато, а какво е Бебтейлз?"

Мини е дочула тая дума някъде в разговорите.

"Ами, това са нашите истории, Мини, записани и разказани."

Следва типичното ��а Мини уточняване на нещата в обичайните за Мини детайли - какви истории, кой ги записва, въобще как се записват истории, какво значи да се качват, къде се качват, кой ги чете, как ги чете, колко ги чете, какво е сървър, може ли да се трие от там, колко други хора си записват историите.

"Искам да ги прочета!", заявава тя накрая.

Това предполагах, че все някой ден ще се случи. Отваряме Бебтейлз и насочвам Мини към една весела и кратка история. Мини много я харесва, смее се от сърце и сега вече има апетит да прочете всичките. То хубаво, ама повечето не са толкова кратки, а и не са точно смешни. Мини чете съсредоточено следваща история, в края се опитва да се посмее, ама не знае за какво се смее. Чете още малко и постепенно осъзнава, че нещото Бебтейлз май не е точно това, което й рекламират.

"Много са хубави историите", казва учтиво устата на Мини.

"Не са много забавни", откровено признават очите.

[bebtales]

Детската площадка

Минаваме покрай една детска площадка, където Мини преди време, като малка, обичаше да се катери. На шега я подпитвам дали не иска да отиде да си поиграе. "Не, не искам. Там има едно ужасно момиче и не искам да я срещам..." "Мини, това е било много отдавна, бас държа, че ужасното момиче няма да е там! По-скоро може да намериш куп бебета..."

Мини се съгласява с усмивка и хуква да пробва пързалките, на шега. Още на първата стълба се сепва, спира се, нещо се чуди и се връща обратно навън. "Какво стана бе, Мини?" "Ами, мислех, че тази пързалка е ОГРОМНА, а тя била такава мъничка и смешна..."

Периодът с пързалките отмина толкова отдавна, че вече дори не мога да си представя, че точно ние сме ходили там. А явно и Мини хич не е разбрала колко е порастнала. 

[bebtales]

Значи, след вчера възникна въпросът: всъщност Мини пияндур ли е и колко аналогичен е нейният случай. Редно е да декларирам, че гледаме да практикуваме принципи на умереност и непрекаляване, така най-общо.

[bebtales]

Социални животни

На подлеза до парка се подвизава един Пияндур. Един такъв опърпан, мрачен Пияндур. Тъжен и пиян Пияндур. Самотен Пияндур. Понякога, като минавам покрай него, ми става бая криво. И си вървя и си мисля за него, какъв тъжен Пияндур.

Днес обаче се беше появил от някъде още един Пияндур. Двамата опърпани, понамирисващи и подпийнали. Обаче ухулени до уши! Седнали си един до друг, бъбрят за някакви техни си работи и въобще не забелязват света. Даже да пият позабравили. Двама щастливи, социални Пияндури.

Та, и децата така с онлайн обучението. Аналогичен случай.

[bebtales]

Ски

"Тато, ами ние сега нали ще умрем?"

Мини винаги много се е вълнувала дали ще умрем.

"Ами, ако не дойдат да ни спасят, какво ще стане? М?"

Стоим си кротко на 6 метра от земята, заседнали на лифта вече час, час и нещо в престижен български курорт, където такава ситуация не е да кажеш особено необичайна. Клатим си ските, гледаме си бялата природа, хрупаме от провизиите и всичко си ни е екстра. Времето е приветливо, човек би казал дори благоприятно. Обаче, айде сега ми кажи, ще умрем ли?

Детските ми спомени на каране на ски са общо взето за една непрестанна агония. Пистите бяха далече, ама за сметка на това не се обработваха. Опашките за лифта бяха във формата на конус и вечно някакви се пререждаха, и вечно се разправяхме, а често и дуелирахме с щеките. Лифтовете общо взето бяха паница, а по-луксозните - котва. Тоя на Лале беше седалка, него най-добре го помня. Заставаш където се застава, лифтаджията те навика хубаво, все за нещо, аре, кво се моташ. И точно тогава пристигне седалката и БАААААМ, те изтряска отзад по крака на пълна скорост.

Ама пак се кефехме.

Сега е различно. Сега отиваме с кола, пътят изчистен, паркингът подготвен. Хотелът ти със закуска и шатъл бусче до лифта. Лифтът с мекичко и с много седалки, бобът с манатарки, ските с извит ръб и сами завиват. Чудесно, нали? Но, понеже е толкова лесно, струва ми се, някак бързо омръзва.

Напоследак често си мисля за това. Няма слава за лесни неща. Няма дори удовлетворение. Пистата ми е твърде лесна след двадесетото пускане. Моторът ми е твърде нов и абсолютно никога не ме предава. Хотелите са ми твърде луксозни, за да ми е интересно да отсядам. Готовата храна ми е твърде готова. Усещам влечение към спортове, където трябва бая да се постараеш и изпотиш преди да престанеш да си смехотворен. И където със сила или ловкост покоряваш стихията. И където не можеш да си платиш, за да те качат до върха, за да ти е лесничко.

Иначе, лифтът тръгна, не умряхме. Дори едни кръстни връзки не скъсахме.

[bebtales]

[bebtales]

Добре бе, какво става с тая Мини?!

А, съвсем си е наред тя. Продължава да генерира истории ежедневно. Обаче, нали е вече голяма, някак всичко е много по-лесно. А изкуството, знаете, се нуждае от тормоз, от страдание, за да се разгърне. Това, разбира се, ако приемем, че Бебтейлз е изкуство, така най-общо. Което ние точно така и приемаме!

[bebtales]

15 септември

"Хайде по-бързо! Нали не сме закъсняли??" Мини бърза към Училището. Първи учебен ден, и то присъствен! "Нямам търпение!", подскача Мини. По принцип Мини не е точно от децата, които обичат училище кой знае колко. Ама сега, тая Корона съвсем им разбърка главите. Чак пък да искат да ходят на училище!

Вечерта заварваме истински деца. Всички търчат нанякъде много целенасочено. Мини харесва Цветан, който грам не й обръща внимание, защото преследва Вики. Вики хем го харесва, хем го понавиква, защото тя пък иска да играе с Мини. Мини и Вики официално се мразят и не се канят на рождени дни, но неофициално играят заедно през цялото време. Алекс харесва Мини, затова й ��зважда лакътя с един стар ловък трик на здрависване, после офейква да играе с Миа. Миа е като преродена, защото са й забранили всякакви електронни устройства и сега е открила, че има брат и той не бил лош човек. На Тео не му дават да идва на училище, защото може да хване Корона, обаче ако решал, щели го пуснат, ама не трябва да решава. Леа е време да си тръгва. Кати ще ходи с преспиване при Цветан. Алекс сега пък взе да харесва Нава, обаче не й вади лакътя, което е добре. Любо, Цветан и Иво ще играят мач в платеното игрище, ама не им е много ясно какво значи платено игрище. Сега пък 16 деца са се накатерили на люлката и всичко се е наклонило притеснително наляво. Тео и Мини са на другата люлка, нещо обсъждат. На момичетата им писна да не разбират кой кого харесва, затова решават да си правят каквото си искат, което пък кара момчетата да насядат на бордюра и да хванат да се чудят каква друга щуротия да измислят. А утре ще имат и математика, но това е чак утре!

[bebtales]

Завинаги е кратко

"Хайде, Мини, да тръгваме към парка" Когато Мини беше малка, постоянно ходехме до парка, някой парк, който и да е парк. А всеки знае, какво ни чака във всеки парк. Стратегически разположени, пръснати разни атракции за деца. Разни батути, колички, надуваеми замъци, музикални люлки, близалки, балони, захарни боклуци, колела, бънджита, въдици и рибки, сладоледи, коколандии. Един вид данък "излет".

Мини много ги обичаше. Всички много ги обичат. Колко патета сме изловили, колко часове е подскачала безспир на батути и замъци. Мислех си тогава, как да се отървем от тези неща. Как да ги заобиколим, как да ги изхитрим. Мислех, че ще ги посещаваме завинаги.

Не ме смущаваше стотинката, която изхарчвам. Смущаваше ме инфлацията, която атракциите поставяха върху "обикновените" игри - пързалките, люлките, поляните, пръчките, стълбите, тротоарите. Вижте копнежа в очите на децата. Всичко изглежда сиво и обикновено на фона на изкрящите цветове и тържествената победа на луксозните игри.

Колко още ще ги посещаваме, питах се? Ами не особено много! Отиде си както си и дойде. Един ден Мини вече беше голяма и тия неща не представляваха никакъв интерес за нея. Беше много по-кратко, отколкото си мислех, твърде кратко!

Има един пич, Тим Ърбън. Хванал той и разграфил живота на типичния човек на квадратчета, всяко квадратче е една седмица. Като ги погледнеш, абе, не са да кажеш особено много квадратчета! И после хванал да сметне какво се побира в оставащото му време на тоя свят. Та да вземем да помислим и ние за себе си. Колко зимни ваканции ми остават (не особено много, в които краката ще ме държат). Колко книги въобще ще имам шанс да прочета (и те не са много, май ще взема да зарежа онази, дето ми се вижда леко тъпа). И като го погледна така, още колко пъти ще мога да изкача Черни връх? Колко още коли ще притежавам? Това ли е последният ми мотор? Колко работи още ще сменя? Къде се запиляха много от приятелите ми? Колко още пъти ще мога да посетя родителите си? Колко още пъти Мини ще ме посрещне на вратата, ще ме прегърне и ще съм целия й свят, преди момчетата да й завъртят главата?

Не особено много.

[bebtales]

Танците на Мини

Подпитвам Мини как е било днес в училище, какво са правили.

"Тати, постоянно ми се танцува. Разбираш ли?"

Не мога да кажа, че напълно разбирам.

"Днес в час, седя и си пиша в тетрадката. После краката ми сами се изправят. Правят стъпка в ляво, правят стъпка в дясно. Прават завъртане. После си сядат." "Ама, Мини, какво правиш???", пита ме Даяна. "Нищо", отговорям аз.

Съвсем неотдавна, Мини адски много искаше да тренира гимнастика. Не някаква лигава гимнастика, шампионска гимнастика. Постоянно гледаше клипчета на тренировки на гимнастички, където някаква жена жестоко ги навиква, а те правят извънземни номера с телата си. Това хубаво, ама Мини потренира, потренира, пък взе да се ослушва.

"Тати, айде, аз днес няма да ходя на тренировка, ама в четвъртък ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ще отида и ще тренирам много силно. Или, ако не стане в четвъртък, най-най-най-късно другия вторник..." "Мини, шампионската гимнастика не търпи нешампионско поведение".

Олимпийската траектория рязко се разби на купчина шарени пърчета. И това дори преди Корона да влезе и да разходи гнусните си заразни крака по тепиха на децата.

"Тати, сега много искам да се запиша на танци!"

Как да й се сърдя на Мини, че е несериозна, като аз съм същият. Има хора, захващат се с едно нещо и дълбаят докрай. Стават най-добрите, шампионите, експертите. Най-бързите, най-силните, най-подготвените. Това, обаче, идва с обратната си стран��: да кажеш НЕ на всички други неща. Не можеш да си най-добрата гимнастичка, ако се разсейваш с други неща. (Единствено футболистите са овладяли това, да съчетаят спорт и чалга в едно истински хармонично тяло, но това е една съвсем друга история). Само такива хора отиват на Олимпиадата.

Ей тия хора не мога да ги разбира.

Как може? Мен всички спортове ме привличат, особено онези, които още не владея добре. Искам да ги опитам всичките, задължително. Всички кариери и професии ми се виждат интересни и искам да чета и да знам за тях. Да навържа връзката между всичко в тоя широк свят и да го осмисля. Ей така ще си остана посредствен във всички дела. Мини също. Ама пък ни е много приятно.

"Хайде, Мини, по-бързо, че закъсняваме за хип-хоп"