balcony-stories

[balcony-stories]

Balcony #146

Мария тръгна на пети юни - четири дни след като започнах да чета „Вълшебната планина” от Томас Ман.

Докато се оправях за по��ледната ни среща, видях как Баухаус календарът за 2019-та, който съм провесила вкъщи, през месец юни е със сградата на Германското училище в Бургас.

Тези дребни съвпадения щяха да ѝ допаднат. Тя обичаше Die deutsche Sprache. До степен, че се записа да учи немска филология горе-долу по времето, когато нейните приятелки се пенсионираха.

Спомням си, преди книгите да изчезнат от библиотеката, у тях винаги имаше речници и каскадно изписани листове. Понякога ги прибираше в чекмеджетата, при другите дипломи. В това число онази, разписана от Димитър Димов, който ѝ бил преподавател в Aгрономическия факултет. По-често обаче оставяше страниците отворени - из масите или затиснати с нещо върху пейката на балкона. Да дишат. И ние с тях.

„Мара“, както я наричаха хората в живота ѝ преди аз да се появя, ми отстъпи най-тежкото проклятие, което може да влачи със себе си всеки човек, чието ежедневие е писането.

„Хайде отначало, поне веднъж го напиши като за света!“

От дебютантските ченгелчета в буквара, през зацапаните букви по тетрадките с тесни и широки редове, до последните преразкази, които пишехме заедно - все това тотално „като за света“.  Да е чисто, красиво, правилно, подредено. Ако не се получи от първия път, наново - пак, и пак, и пак.  

Как съм оживяла безусловната досада на онези следобеди е енигма. Бях послушна само, за да се стигне до ритуалната част, когато домашните са готови, а Мария отива да си мери шапките и да клепне по малко розово червило из нейните и моите бузи, преди да тръгнем на разходка из ларгото на панелния ни топос.

Една от въпросните шапки ме накара да се усмихна и днес. На 91 години Мария продължаваше да си държи на нея. Особено, щом ще е за разходката, след която нямаше да има вече други.

...

Там някъде, измежду обичайните разговори на погребения („Сестра ми, моля те, ако ме надживееш обещай, че ще ме кремираш. Добре - ти мен също.“) и притеснението от словата на свещеника, че покойницата отива на място, където ще бъде съдена за делата си (дано да няма такова ), та там някъде си остава зрънцето на навика.

И ето - случвало ми се е да ме питат защо не пиша повече.

Заради баба ми Мария е. Със нейният стандарт - направи го като за света. Ако няма да е категорично отвсякъде, може и без него. 

Денонощията редактиране, тряскането на лаптопи, пироните в слепоочията... Да знаеш колко тежи всяка дума е ад.  

Не съм сигурна дали този балкон със спомена за теб се получи „като за света“, Мария. Но трябваше да го изкарам да диша. Пък и вярвам, ще влезеш в положение - най-красивото и най-грозното в мен са твои.

Es gibt immer einen Wahnsinn in der Liebe. Aber es gibt auch immer einen Grund im Wahnsinn

Снимка и история: Julia

[balcony-stories]

Balcony #145 (Elen’s balcony)

Всяка история започва (или не започва изобщо) с едно „щрак “. Секундно като фотографското, понякога плашещо като пистолетното. Може да усмивка под прожектора на къмпингарско слънце.

Може да е споделен фалшив тон на глупава стара песен.

Може да е успокояващ поглед с кимване през бездната на претъпкан бар в нощ, когато не си в състояние да видиш смисъл не само в тази вечер, но и във всички останали вечери до края на живота си. A може и да е, както в случая с теб, всичко гореизброено накуп, от краката за главата. ... Mисля, че в дъното това си е талант. Най-трудният от човешките. Но ти го притежаваш, шеметна Елен. Честит рожден ден! Продължавай да бъдеш светлината, която си - поочуканата от борбите с тъмнината и затова неумоверно по-красива и достоверна.  

„Тенк ю“ for the music

Снимка и история: Julia

[balcony-stories]

Balcony #144

за момчето от 5ти етаж на 13 В, от момичето от 1ви етаж на 12 И

2706, най-използвания пин код в живота ми до 2012 г., рождената дата на момчето от 5ти етаж на 13ти В вход, на момчето от предния чин, на което давах да преписва от мен по английски, което ми помагаше по информатика, което ми записа първата касетка, с което прибиранията до вкъщи бяха едни от най-важните ми гимназиални моменти, което само леко се усмихна след моя bullshit-of-a-statement че съм преброила звездите до някой си милярд, а имаше котка и баща му беше фотограф

преди три седмици минах под балкона ти, баща ти вече не държи знака за фото, оправили са плочките на паркинга на блока (и дори сестра ми даже си призна че е била леко влюбена в те��)

момчето е в прага, аз се прибрах да се скрия

Ada.

[balcony-stories]

Balcony #143  

It’s going to be different between you and me from now on. We peaked. And everything we do, from now on, will be recycled and not in a good way. Our recycled communication is going to sound less and less sincere because let's be honest you stopped listening to yourself a long time ago.

You’re quiet now, trying hard to reach that very deep thought you had a while ago, trying to ignore the urgency of instant communication or not be accessible all of the fucking time. You used to be good at that.

You’re so cold now, freezing in the ice white blank tundra of your mind, trying to figure out when you became that person refusing to go places. When did you kill your nomad?

And I am constantly trying to be less like my own kind.

Ada.

[balcony-stories]

Balcony #142 

„Хапвах дюнер на тази гледка и като видях кадъра, не се сдържах и го щракнах за теб“

Снимка и история: Ники

[balcony-stories]

Balcony #141 (Shedding a skin)

Throughout 2018, I piled and piled so many untold balconies. Busy I was. Or rather lazy with the habit of being happy.

Eventually, they caught me - off guard. The itchiness of these half-remembered daily fragments somehow slit open the pinkish isles I found floating all over my chest one January morning.

Lesions from a skin parasite, that's what the doctors said, wounds, caused by a dress I tried on in the Mall for my 33rd birthday party. Fancy, right?

And even though the shame of vanity is present, I know I actually got sick from yearlong build-ups: silence, avoidance, excuses, denials, bargains, remorse.  You receive the overdue bill when you stay lost in translation between what is seen and what is said.

On a practical note - the redemption scenario includes home detention, no showers for two weeks, no workouts. Plus enough time to let the sunshine in. Upon memories, balconies, notebooks.

So, here I am. A little life (please DO read these two novels, game-changers) about the balconies we didn't see in 2018:

- The one above the biblical square in Mdina, where a woman insisted we can sunbathe as long as we wanted when we told her that at home it’s snowing right now

- The one with brunch muses, the bear gets married in Sofia and wine-pancake combo on a crooked alley near Pirotska Str.

- The one with Bolkonsky's baptism and his highbrow brother

- The one with The Yellow Wedding (Game of Beers/Wuthering Hills, limited edition)

- The one with snowboard-music, bad-decisions-music, c'est-la-vie-music

- The one with people who figured out the true shape of your heart (round as kragche, with blue pajamas on)

Photo & Story: Julia

[balcony-stories]

Balcony #140

Hong Kong cancelled. I cannot pinpoint why Malta was up though. Why Valletta. There is a distant memory of MRA. He mentioned his brother visited Malta once. He always had good stories about people and cities. So visiting Malta was incepted. 

Maltese balconies were among the first ones mentioned in the first post of this blog in December 2013. I still haven’t adopted a balcony, I have one I’ve been paying for the past five years, too. I buried memories of haircuts, cats, wine, lovemaking and fireworks there. I’m still preparing to leave her.

Je deviendrai fantôme à mon tour aussi, moi, Et qu’alors, et parmi le lamentable émoi Des enlacements vains et des désirs sans nombre, Mon ombre se fondra pour jamais en votre ombre.

I did not want to go. Yes, I booked it, yes, there are balconies. Ever since October I stopped wanting to go. I forgive too easily as I grow older and better at self-deceit. 

Tout se comporte-t-il là-bas comme il te plaît, Ta perruche, ton chat, ton chien?

Malta welcomed. Merħba I understood. It was the warm hug I haven’t received in a long year. Valletta was regal, Catholic and Semitic with that Arabic.

Valletta is the sadness of the wiser or none-the-wiser for that matter and you could feel it in your stomach. You could see it in its clouds and crystal blue skies of eyes.

Silence embodied happiness in Mdina, as did the laundry on the rooftop on a sunny afternoon. And so did a bench in Valletta reading to A Year of Magical Thinking and A Little Life, watching the harbor and listening to P’s best birthday playlist to this day. 

Carravaggio went to join the Knights of Malta, he stayed for the shadowplay. Coldplay was playing somewhere in the background, there were chandeliers on that street of the cafe. We saluted the battery. I missed Mucha or was too embarrassed to go and look for him. We could not escape to mention all the boys I loved before. For a minute I thought Dmitri could kill us if we failed to pay the bill, but damn that pasta was delicious.

Sur ce, très chère, adieu. Car voilà trop causer, Et le temps que l’on perd à lire une missive N’aura jamais valu la peine qu’on l’écrive.

Ada

[balcony-stories]

Balcony #139

Ever since I came back, when I fall asleep, I kept dreaming how we are going up and down on the subway lines in Lisbon, as if they are a roller coaster game. Green, blue, red, yellow. The azulejos at each station flash their own kaleidoscopic signals and guide us through the drumming veins of a city that tickles a hundred types of inner smiles. We never get lost, just occasionally almost miss our final destination, too consumed by the familiar words we could catch in the conversations around us – Leonard Cohen, Felicidade, Cerveja. 

For what it is worth, Lisbon is a place for tourists who hate to feel like tourists. It is easy to blend in. The center is spacious enough and embroidered with hidden coffees/restaurants/kiosks where you can avoid the crowds. Even if you decide to give the GPS a break and follow your jolly lack of orientation, you will still be able to navigate successfully to some cozy local gem. Be aware of the waiters, though, cause they will steal your soul.  

Sometimes they would announce the arrival of your dinner with “taratatam” singing verse. Sometimes they would use their absurdly fluent English to explain why Lisbon’s ginjinha is maybe overrated and instead pour you an almond-based liquor that makes you question whether you have ever been happier than now. And sometimes, their indie, Renaissance, curly beauty would sheepishly paralyze all traces of your common sense. As Fatima’s eloquence put it once: “F*** money, let’s order the whole menu!”

I guess it’s simple to fall in love with Alfama, Mosteiro dos Jeronimos, Pena Palace, Carmo Church, Calouste Gulbenkian Museum, Livraria Bertrand, The Rossio Railway Station. Nevertheless, I believe the things that stay with us for good are not in the travel guides. They are small, illogical, silly. But they are only yours.

Favorite facts about Lisbon:

The toilet seats are unexpectedly low.

They called a 330ml beer the large one.

If you buy more than 10 fridge magnets from a local craft shop, the salesman insists you take for free anything else you like.

The end of this story about Lisbon lies somewhere in early 2013. Back then, I stumbled upon a book called Moon Tiger by Penelope Lively. There was a paragraph in it that I felt instantly drawn to. It represented how I feel about time, people, places, memories and how these images get mixed constantly in your head without order or chronology, how they ultimately shape your lens for the outside world:

“The question is, shall it or shall it not be linear history. I’ve always thought a kaleidoscopic view might be an interesting heresy. Shake the tube and see what comes out. Chronology irritates me. There is no chronology inside my head. I am composed of myriad Claudias who spin and mix and part like sparks of sunlight on water. The pack of cards I carry around is forever shuffled and re-shuffled; there is no sequence; everything happens at once.”

At the beginning of 2018, when we booked our flight to Lisbon, I wrote a message to the amazing Filippa, whose studio is on Rua cor de rosa (the pink street), right next to the ocean. I told her about my fascination for kaleidoscopes and asked her to sketch me a tattoo. She sent me the first draft when I arrived in Lisbon. It was perfect. As she confessed to me later, without being her intention, she had incorporated in the image a kaleidoscopic pattern which reminds me so much of my all-time favorite thing in Lisbon – yep, the azulejos.

P.S. They say each one of us is walking through life with one peaceful town, locked somewhere under his skin. Well…Mine is Lisbon. Now in every sense of the word.

Story: Julia (and Ada)

Photo: Julia

[balcony-stories]

Balcony #138

Балкон за теб От Ада

Можем ли да напишем балкон за теб. За постоянната ти липса, за това как можеш до безкрай да оплакваш миналото, защото миналото е твоята форма на настояще. За това, че така и не скъса и се върна при него.

„Оттук нататък все по-лошо. Все по-малко райове в настоящето, все повече райове в миналото, които са едновременно красиви и страшни, защото са назад и хем си в тях, хем тях вече ги няма и теб те няма в тях.“

Можем ли да напишем в балкон за теб. За рязкото ти смъмрене, че без да искам съм сменила някаква песен, което според теб било неуванежие към вкуса, към личността ти. Нима третокласното сравнение след семейството и приятелите ти не беше неуважение към мен. Нима фактът, че изчезна преди рождения си ден, за да я прибереш от летището не беше неуважение, точка. С какви очи се появи в дома ми след това?

„Защото няма друга вселена, освен твоята и всички райове, всички острови на чудесата са се стълпили в нея, но тя има склонността да се разтегля в една определна посока и тази посока е назад“.

Можем ли да напишем балкон за теб, за твоите възходи и падения, за това че се превърна в моето укрепление, за това че вложих в теб повече отколкото искаше да дадеш (не защото го нямаше), за това че виждах бащата на децата си в теб.

„Защото ти си ангелът на разочарованието, ти носиш отчаяние и тъга.“

Не мога да напиша балкон за теб. Как как как как как как как как как как как.

[balcony-stories]

Balcony #137

Пупиии, искаш ли да седнем на бара и да преброим всички маргинални гниди, с които сме се сблъсквали. Аз да ти обяснявам, че си дом, а и ти да ми напомниш колко съм богата заради гледката от балкона ми.

Е така - ти матрона - аз реститутка - да си дишаме претенциозно и да се престорим, че никоя от нас не плаче, не се поти, а просто “перспирира”.

Хайде Пупи, виж колко червени червила имам да хабя в Малкия на по вино и картофи соте с чесън. 

Виж колко апарата имам и никаква красота за снимане. 

Снимка и история: Ada

[balcony-stories]

Balcony #136

There is a sentence I crossed paths with many years ago when I was still very, very young and convinced in the constant poetry of this world: “For someone who has never seen Rome, it is hard to believe how beautiful life can be.” I was rather skeptical about it since I was a child, and I experienced most of my days as an ongoing source of joy and mind-blowing discoveries. Here. Now.

My eyes were unblemished, and I would see the everyday life for all that it was, not for the things it lacked. Maybe I was foolish. Maybe I was the wisest I could ever be. The point is back then, I highly doubted if a city was able to hide the secret of life’s beauty itself.

A month ago I finally had the chance to visit Italy. And it took me some time to realize what this trip meant for me.

My first association with Rome will remain the noise. But that kind of buzzing clamor, which makes you want to shout and laugh, dive into rivers of people and tiny side streets, gulp all the food and wine you can lay your hands on, gesture in a language designed to trick your whole body into smiling.

The spot I felt Rome at its largest was probably the Spanish Steps. I stood there on a Thursday sunset in late October. I watched the locals mingled with the tourists. I started guessing the countries they came from. Suddenly, for the first time in a while, I knew I was me. My identity belonged to nobody else, was not dissolved in the people who are always around me, who love me and create me one way or another.  

Two days later we’re celebrating the wedding of our friends Megan and Roberto in a movie set like a village called Loro Piceno.

Midnight is around the corner. Small groups of guests are cozily exchanging thoughts over the crystal half-moons of their glasses. I am having a fun chat with Nick and his wife, Kaye. The topics vary from Tom Robbins’ books to ice fishing, balconies, and the origin of names. A Dave Matthews Band is echoing from an old-school stereo system.

It’s all so devastatingly nice.

I look around. I see the happy faces of my new friends Raminta, Julian, and Sarah. Next to them sit Lenny, Stef, Raya, Megan, Alex, and Lina – some of the best chapters of my life in the last five years. There is a long pause inside me. Ten seconds. Twenty. This silent serenity you touch when your fears are gone. Cause once again, you’ve managed to feel like you are an unconditionally meaningful human being.

... The hardest part is not about believing. It’s about frequently reminding yourself how beautiful life is.

Photo & Story: Julia

[balcony-stories]

Балкон #135

Три нови червила, един вече в коша. Оказва се, че щастието не е правопропорционално на броя на червилата ти.

 But it’s close enough.

Снимка и история: Ада

[balcony-stories]

Балкон #134 

Това сме: неопределени, откъслечно поносими. Сядаме. Ставаме. Броим едно по едно нещата, които не са наред с нас, а после ги рационализираме през непрозрачни бутилки. Опитваме да бъдем ОК – нито повече, нито по-малко. Справяме се. До момента, когато характерът ни не е заличен с лекото свиване на разстоянията между комплект мимически бръчки. Така ни се изпречват хората, около които преставаме да принадлежим на себе си. Инстинкт, обидно непонятен до сега, усуква възли и в тези раздробявания у нас разбираме всичко, което има за знаене. Единственият мотив във Вселената. Себичният ген. Привличането към това, което ще ни надживее. Върви търси справедливост.

Снимка: Ada

История: Julia    

[balcony-stories]

Балкон #133

Началната глътка въздух ужилва небцето и прави на решето дробовете, тренирани да дишат плитко. Не разбираш колко ти е липсвал. Не наистина. Не и докато отново не се върнеш при него. Чергарският ти живот.

Ритъмът без ритъм на четири гуми/ памуковите изгреви по бензиностанции/ свивките в градове и хора, хазартно избрани за подслон.

+ пергаментът чисто нова кожа, върху която избиват ситните джинджифилови трохи от лятото.

Този живот не се съпротивлява срещу нищо, което е. Приема ��ругите, за да може да приеме и себе. Попива историите им с опрощаващо спокойствие.

Накрая дори забравя,

...Страхът ми е за страховете, които повече няма да изпитам в живота си. Защото преодоляването им е било с цената на загубената вяра в способността на човека за инстинктивна обич. Онази, която се ражда спонтанно и живее без дребнави резерви.

Такава е стипчивата радост да си дойдеш в дом, който е твой и не е -  морето.

Снимка и история: Julia

[balcony-stories]

Балкон #132

- Последното завинаги, а? Тя слага наполовина тъжната си физиономия, докато засилва към казаните чувала с празни бутилки и остатъците от лимонадите, на които би извадила очите с голи ръце - така да ги мрази. Преди минути е теглила чертата на финалната си смяна зад бар „Наздраве“. Зарекла се е, че спира с приготвянето на коктейли тук. Не е като да не го е давала това обещание и друг път. В един часа след полунощ тръгваме заедно към следващата отворена дестинация. Кривваме по най-кратката улица, из която балконите продължават да свистят от задух.   Пак водим разговори, които никога няма да си спомняме. Tя минава през нещо и на мен ми изглежда, че точно сега е много важно да ѝ споделя това, което съм разбрала заради четирите цифри аванс в ЕГН-то. Искам. Обаче не мога. Не знам как. Защото двете сме върлини и опре ли ножа о кокала, без лигавщини, напред е компасът. 42 не е баналният „отговор на Въпроса за живота, вселената и всичко останало“. 42 е номерът на обувките, които носим. Tолкова сме стабилни. Понякога, щом се съберем, прекаляваме с употребата на прилагателното „високи“ и има гузни моменти от живота, когато това е единственото, което ни вълнува, но на който не му се случвало, той да хвърли първия камък. - Добре де, и коя все пак трябва да е жената на този човек? Вървейки по тротоара, дори разточителните валма от косата ѝ някак са успели да застанат във формата на въпросителни. - Айде стига вече. Това да ни е драмата - коя е, има ли я изобщо. Ще кажеш, че сме се засилили нанякъде. Тя кимва, „Естествено, че не! Кротко любопитни сме...“ и после се разлива онзи неин смях, който те удря в петите като рундовете шотове, които е дирижирала уикенд след уикенд в часа на щастливите отломки. Става ми леко. Добре е. Няма какво да ѝ кажа, дето да е чак пък толкова важно. Вместо това подавам фалшив тон. Тя го коригира. Край светофара латерната ни завърта в дует припева, който ще дъвчем цяло лято: „one day baby, we'll be old/oh baby, we'll be old/and think of all the stories that we could have told.“ 

Снимка и история: Julia

[balcony-stories]

Балкон #131

Изведнъж всички започнаха да говорят за възрастта. Прихваща ли се? Страх ли ме е? Честно. При все, че съм жена с shortcut-ове на камара невъзвръщаеми епизоди. Въпреки това ново лице, което заплашва да остане за постоянно. С неговата влудяваща отнесеност и снизходителна веселящина, с неловките жестове на характера, който се бори да не се взема насериозно, когато всичко у него крещи, че няма скриване от стигмата на особняк и саможивец.

Не обаче. Не ме е страх, че остарявам.

Гледам към пълните с обещания момичета и момчета наоколо, и дишам приветливо. Поемам съгласията си. Изборите, които съм овладяла, за да съм щастлива. Тук. Сега. С това, което имам и нямам.  

Снимка: Ada История: Julia

[balcony-stories]

Балкон #129

И въпреки че ѝ се дразниш, на онази снимка, все още носиш онзи сиучър от преди четири години, който искаш сега да пенсионираш, а тя носи твоя синьо-кяфяв раиран пуловер.

Cнимка и история: Аda