#галерия “Структура”

[vprki]

Любомир Кръстев: Мечтата ми беше да имам изложба в галерия „Структура“

 „Моя мечта беше да имам изложба в пространството на галерия „Структура“.“ Каза в неформален разговор художникът Любомир Кръстев за „въпреки.com” за експозицията си „Променливи пространства“. Сподели го с вълнение и не без притеснение, че вече е факт…

Куратор на изложбата е изкуствоведката и създател на галерията Мария Василева. Във въвеждащия си текст тя пише:

„Любомир Кръстев работи върху серията голямоформатни рисунки през последните почти четири години. Дължината на процеса се определя не само от сложността и спецификата на техниката, но и от търсенето на образ, който с минимум средства да улови същността на проблемния свят, в който живеем.

 Макар и инспирирани от конкретни пейзажи, места и ситуации, в процеса на изследване и пресъздаване върху листа Кръстев създава утопии, чиято връзка с реалността е почти загубена. Сблъсъкът между индустриите и урбанизацията, от една страна, и съпротивата на природата, от друга, създава пустинни пространства, в които са останали само следи. Географските, политическите и културните различия са уеднаквени и превърнати в образи с абстрактно звучене. Образи-метафори, образи-предсказания за евентуални бъдещи катаклизми; тревожни, обезлюдени пейзажи, само загатващи минали животи.

Процесът на работа на Кръстев обикновено започва с направена от автора или намерена фотография, обърната в черно-бяло. Той стартира своеобразна игра, като трансформира отделни зони от позитив в негатив, размества ги и ги уголемява. Това му дава възможност да се отдалечи от конкретното и да навлезе в абстрактните полета на мисълта и емоцията. Пренася намерения образ върху хартията с изключително сложна, бавна и изискваща огромно съсредоточаване техника, като използва въглен и графит на прах. Включеният колаж подчертава променливостта и нестабилността на преживяванията, често оставащи в спектъра на повърхностното и преходното. В проекта отделни реалности, обекти и пространства от природната, архитектурната или градската среда навлизат едни в други, взаимно изменяйки се. Работата на Любомир Кръстев разчита на опозиции като видимо-невидимо, съзнателно-несъзнателно, метафизично-реално.

 „Желанието да бъдем близо до природата е все по-осезаемо. Но единствено под формата на бягство…“, споделя авторът. Изложбата е посветена на невъзможността да намерим хармония между създаденото от нас и заобикалящата ни природа. Някъде връзката се е прекъснала и възстановяването ѝ изглежда почти невъзможно.“

Любомир Кръстев (р. 1983 в Русе, живее и работи в ��ловдив) завършва магистърска степен с графика в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“, Пловдив през 2008 г. В момента д-р Кръстев е главен асистент в катедра "Изящни изкуства" на същата академия. Някои от неговите самостоятелни изяви включват: The Industrial Temple, Нощ на музеите и галериите, Пловдив, 2016; Форсиране на избора, Национални есенни изложби, Пловдив, 2013. Сред участията му в групови изложби, конкурси и кураторски проекти са: ФОН: Млади автори от Пловдив, кураторски проект на галерия Sariev Contemporary, 2019; LISTE / Аrt fair – Basel „Поколение между разруха и ентусиазъм“, кураторски проект на Албена Михайлова-Манц, 2019; Tractatus Locus - пространството в съвременната художествена творба, кураторски проект на Кристина Шрай в Български културен институт - Дом Витгенщайн, Виена, 2017; Нови постъпления 2010-2011, СГХГ, София, 2012 .

Припомняме, че 2013 година изкуствоведка и преподавател в АМТИИ доц. Галина Лардева за първи път бе куратор на Есенните изложби в Пловдив. Тогава тяхно мото бе „Форсиране на избора“ и участваха Александър Петков, Дарина Пеева, Димитър Генчев, Елеонора Друмева, Зина Неделчева, Калия Калъчева, Лора Пармакова, Любомир Кръстев, Нина Русева, Стоян Дечев. Всички избрани автори бяха на възраст между 25 и 40 години, получили своето сериозно академично художествено образование в България и/или по света, имаха своите специализации, резиденции и участия в редица проекти, всеки от тях следва самостоятелно своя път на творческо развитие. Не на последно място проектът целеше чрез засилено презентиране на младите в съвременната българска художествена сцена тяхното осмисляне и осъзнаване като релефно творческо поколение, а комуникацията помежду им – да допринесе за формирането на необходимата активна среда за бъдещо развитие. С днешна дата Галина Лардева е вече професор в Академията и продължава да курира Есенните изложби. А мнозинството от участниците тогава са вече сред интересните и авторитетни автори, които продължаваме да следим като развитие.

Любомир Кръстев

През 2016 Любомир Кръстев е Бенефициент на програмата за подпомагане към Наградата „Гауденц Б. Руф”. /Гауденц Б. Руф е дипломат и страстен почитател на изкуството. Като посланик на Швейцария в България от 1995 до 2000 г., той организира в своята резиденция многобройни изложби. Подкрепя развитието на страната и мястото на съвременното българско изкуство в този процес не само в страната ни, но и на международната артистична сцена.  Представените от него художници са сред съвременните български творци, които днес налагат профила на това изкуство. След приключване на дипломатическата си кариера през 2005 г. Гауденц Б. Руф засилва ангажимента си в полза на новото българско изкуство. Повече мож�� да прочетете тук./ През 2010 и 2015 е Любомир Кръстев е гостуващ артист в резидентната програма на  International Artist Village, Гуанлан, Китай; през 2012 получава награда за графика от Национален конкурс на Алианц, Пловдив; 2009 е награден на Национален конкурс за млади художници, критици и куратори, София.

Проф. Станислав Памукчиев не пропуска да следи пътя на младите автори...

Изложбата „Променливи пространства“ в галерия „Структура“ продължава до 16 ноември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[labyrinthgallerysblog]

“Произведенията на Здравка Василева излъчват медитативно спокойствие” - проф. д-р Галина Лардева

Здравка Василева е автор с особено изискано, прецизно чувство към класическите характеристики на живописта – от жанровете, които я вълнуват като художник, до начина на тяхното пластическо разработване. Нейните платна представят най-често преживяни ситуации – детайли от тихи интериори, в които сякаш се усеща или липсата, или нечие присъствие, натюрморти с предпочитани предмети като изящна настолна лампа, чайник, фруктиера, люб��ми гледки през прозорец, отрязъци от впечатляващи пейзажи. Но това, което осмисля и прави не банална, а завладяваща тази откровена автобиографичност е финесът, балансът, с които тя е разказана. Това е рядко срещано умение. Да се разказва за личното, без да се блокира диалога си с тези, които го подлагат на съмнение, а като че ли да се помъдрява от него – това е път, по който личното става по-сложно и дълбоко, по който то проверява и задълбочава своите начални очевидности.

Произведенията на Здравка Василева излъчват медитативно спокойствие и същевременно съдържат рафинирана живописна ритмика, без естетически демонстрации и излишни визуални атракции. Цветовете са сложни, монохромни или контрастни, с линеарно акцентиране на определени места. Нейният художествен метод, макар и да изследва реалния свят, понякога преминава в абстрактна структура, в разработване или декомпозиране на отделен мотив, на съотношенията и съпоставянето на формите.

Естетиката на нейната живопис е носталгичен призив към възвишеното като липсващо съдържание – там, където отрязъците пространство не са просто конкретно място и там, където времето не променя вкусът към изкуството.

Проф. д-р Галина Лардева Може да видите платната на Здравка Василева в Галерия Лабиринт - Пловдив до 3-ти ноември!  Пловдив, ул. Ангел Букорещлиев 1 раб. време: вт -пт от 17 до 20 ч., сб - нд от 11 до 16 ч. понеделник - почивен ден тел.: 0899965620

[ludiapateshestvenik]

Бурж Халифа е най-високата сграда в света и символ на Дубай. Кулата е част от комплекса Даунтаун Дубай, в който са още Фонтанът на Дубай и Молът на Дубай. За посещение на At The Top, както се нарича наблюдателната площадка, трябва да направите предварителна резервация онлайн. Посетителите могат да се качат до етажи 124 и 125, които са на височина 500 метра и разполагат с открита тераса. От скоро се предлага и ВИП пакет, осигуряващ престои от 30 минути в луксозен салон на 148-ми етаж на сградата.

[single-navi url=”#details-burj-khalifa”]Повече информация[/single-navi][single-navi url=”#visitor-information-dubai”]За посетители[/single-navi][single-navi url=”#tallest-building-location”]Местоположение[/single-navi][single-navi url=”#burj-khalifa-gallery”]Галерия[/single-navi][single-navi url=”#dubai-useful-apps”]Смартфон приложения[/single-navi][adrotate group=”6″][item-spacer] [vremetoe vremetokyde=”Времето в Дубай”]Dubai, UAE[/vremetoe]

Информация за посещение

[tabs slidertype=”top tabs” fx=”slide”] [tabcontainer] [tabtext][/tabtext] [tabtext][/tabtext] [tabtext][/tabtext][tabtext][/tabtext][tabtext][/tabtext][/tabcontainer] [tabcontent] [tab] Официален сайт: www.burjkhalifa.ae

Билети с отстъпка: www.klook.com

Адрес: 1 Sheikh Mohammed bin Rashid Blvd, Дубай, Обединени арабски емирства

Телефон: +971 4 888 8124

Ресторант: На покрива на ниското тяло се намира ресторант ‘Rooftop The Burj Club’, от него има добра видимост към Dubai Fountain и Burj Khalifa [itemlink]Информация и отзиви за ресторанта[/itemlink]

[itembullets ibullet1=”Всички обемни чанти трябва да бъдат оставени в шкафчетата на входа” ibullet2=”Посещението на Burj Khalifa SKY е ограничено на 30 минути (след което можете да посетите нива 124 и 125)” ibullet3=”” ibullet4=”” ibullet5=””]

[/tab] [tab]

При лошо време или силен вятър, външната тераса може да бъде затворена, без възстановяване на платената сума.

Работно време – At the top 124 + 125ет.

Всеки ден от 8:30 до 23:00 часа

Натоварени часове (по-висока цена): 16:00 – 18:00 часа

“Изгрев + Кафе”: петък и събота от 5:30 до 8:00 часа

Работно време – Burj Khalifa SKY 148ет.

Всеки ден от 9:30 до 22:00 часа

Натоварени часове (по-висока цена): 9:30 – 18:00 часа

[/tab] [tab]

Придвижване до Бурж Халифа

Най-удобно е да пристигнете с Дубайското метро:

Станция “Burj Khalifa/Dubai Mall” (червена линия)

ТАКСИ:

Такситата в Дубай са евтин и популярен начин за придвижване. Неизбежно ще ви се наложи да се възползвате от услугите им докато сте в града.

  [/tab] [tab]

Резервирането на билети предварително е задължително!

Закупете билети онлайн с намаление от www.klook.com. Всяка покупка в сайта ви носи 5% бонус точки за следващи покупки.

Цени на билети в ненатоварени часове

Възрастен, At the top: 135 AED

Деца (4-12год.), At the top: 100 AED

Възрастен, Burj Khalifa SKY: 370 AED

Деца (4-12год.), Burj Khalifa SKY: 370 AED

Деца (до 4год.): безплатно

Цени на билети в натоварени часове

Възрастен, At the top: 210 AED

Деца (4-12год.), At the top: 170 AED

Възрастен, Burj Khalifa SKY: 525 AED

Деца (4-12год.), Burj Khalifa SKY: 525 AED

Деца (до 4год.): безплатно

Цени на комбинирани билети

Сутрешен билет “Изгрев + кафе”: 135 AED

At the top + Аквариума в Молът на Дубай: 195 AED (165 AED 3-12г.)

[/tab] [tab]

При избор на хотел в Дубай непременно трябва да имате в предвид, че не е прието настаняването на мъж и жена в обща стая, ако нямат сключен брак.

Rose Garden Hotel Apartments се намира в централната част на града, предлага безплатна анулация, дори басейн на покрива, но не и 5 звезден лукс (за такъв запазете стая в Burj Al Arab или Atlantis The Palm). Можете да резервирате студио или апартамент с една или две спални. Апартаментите са по над 100 кв.м. и разполагат с отделни кухня и всекидневна. [itemlink]Други хотели в Дубай[/itemlink]

Обърнете внимание, че обявените цени не включват градски данък и такса облужване.

[/tab]

[/tabcontent] [/tabs]

[adrotate group=”13″][item-spacer]

Техническа информация

Кулата Burj Khalifa е открита на 4 януари 2010г. Строителстовото отнема точно 6 години – първата копка е дадена през януари 2004г. Сградата е висока 828m, има 160 етажа и държи цели 7 световни рекорда:

[itembullets ibullet1=”Най-високата сграда” ibullet2=”Най-високата свободностояща структура” ibullet3=”Сградата с най-много етажи” ibullet4=”Най-високият обитаем етаж” ibullet5=”Най-високата открита платформа за наблюдение”][itembullets ibullet1=”Най-дългият асансьор” ibullet2=”Най-дългият товарен асансьор” ibullet3=”” ibullet4=”” ibullet5=””]

[adrotate group=”6″][item-spacer]

Местоположение

[mappress mapid=”82″][item-spacer]

Галерия

На входа ви посреща макет на сградата

В асансьора към 124-ти етаж

Гледката по залез слънце

Фонтанът на Дубай от високо

Изкуствените острови “Светът”

Небостъргачите около Sheikh Zayed Road

Светлинно шоу във Фонтанът на Дубай

  Смартфон приложения

[smartapps appn1=”android” appn2=”ios” appn3=”n.a.” appname=”Wizz Air” appnet=”partly” alink1=”https://play.google.com/store/apps/details?id=com.wizzair.WizzAirApp&referrer=utm_source%3Dwizzair.com%26utm_medium%3Dwebsite%26utm_campaign%3Dwizzair.com” alink2=”https://itunes.apple.com/app/wizz-air/id583348801?mt=8″ alink3=”” andrprc=”free” iosprc=”free” winprc=”free” hinttext=””]Освен стандартните услуги за подобно приложение – преглед на разписания, закупуване на полет, добавяне на услуги, чек-ин и мобилна бордна карта, Wizz Air са добавили опции за покупка на членство в Wizz discount club, а също така често предлагат 20% намаление за резервации през мобилния app.[/smartapps][smartapps appn1=”android” appn2=”ios” appn3=”windows” appname=”Viber” appnet=”online” alink1=”https://play.google.com/store/apps/details?id=com.viber.voip” alink2=”https://itunes.apple.com/app/viber-free-phone-calls/id382617920?mt=8″ alink3=”http://www.windowsphone.com/bg-bg/store/app/viber/3d051f9b-9e03-456f-b647-bea34fe7031c” andrprc=”free” iosprc=”free” winprc=”free” hinttext=”За да провеждате разговори, както безплатни, така и платени, ви е необходима високоскоростна интернет връзка.”]Функцията Viber Out на популярното едноименно приложение все още не се радва на много потребители. При пътуване извън Европейския съюз обаче, функцията може да е особено полезна. Срещу предварително закупен ваучер (минимум 5€) ще провеждате разговори до България на цени: 0,03€ за всички фиксирани оператори и 0,11€ за мобилните оператори. Човекът, на който се обаждате, не е необходимо да има инсталирано приложението, той дори няма да разбере, че се обаждате през Viber, тъй като ще получи входящо обаждане от вашия мобилен номер. Остава само да намерите безплатен безжичен интернет…[/smartapps]

[link-follow] [last-time-updated before-text=”Последна актуализация:” after-text=”г.” date-format=”j F, Y”]

  At The Top – посещение в Бурж Халифа, най-високата сграда в света Бурж Халифа е най-високата сграда в света и символ на Дубай. Кулата е част от комплекса Даунтаун Дубай, в който са още Фонтанът на Дубай и Молът на Дубай.

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Христо и Жана-Клод затънал в изкушения, реални и въображаеми Брюксел — в 1975 година, художници Кристо и Жан-Клод се приближи към гражданска власт в Барселона, Испания, с намерението да приключи с почти 200-метров паметник на Колумб в края на булевард Ла Рамбла. Артисти, известни гигантски проекти, в които голяма структура драпирани в кърпа и с скрученными въже, вече дадоха своя подпис обжалване в места като музе�� на съвременното изкуство в Чикаго, стени от Римската епоха в италианската столица и по крайбрежието на Австралия. “Ние работим с кмета,” Христо каза в телефонно интервю от Ню Йорк, позовавайки се на предложение в Барселона. “След две години, той казал “не”. Той е бил застрелян и убит. Не от нас, а от някой друг. През 1981 г. беше друг кмет. Той каза, че няма. Той е бил почти убит, но е оцелял.” “През 1984 година, ни обаждане от друг кмет” – каза Христо. “Той ми каза:” моля, елате и го обвива. Ние сме казали, че не искам повече да правя това. Ние сме загубили желание. В тези проекти няма нищо рационално. Те са капризни и лични”. Монументалните произведения на Христо и Жана-Клод, неговата съпруга и партньор, който почина през 2009 г., са предмет на изложението в ING Арт център в Брюксел, озаглавена “Христо и Джоан-Клод. Градските проекти”, който отвори врати миналия месец и ще продължи до февруари 2018 година. Както и доклади и снимки на своите мащабни проекти, изложба включва в себе си повече от дузина идеи, които никога не са били завършени — сладко възможност да си представите за велики произведения на изкуството, които никога не са съществували. В допълнение на около 80 експонати има повече от 100 снимки, представени на изложението, най-вече заснети от фотограф Волфганг Фольц, който често си сътрудничи с художници. Ослепителна и грее, взорванные г-н Фольц на изображението се завърта на led екрани, в резултат на което много от реализираните проекти на художници към живота и транспортират посетителите на места като Ню Йорк; Сидни, Австралия; и селските райони на Япония. Включени са техните най-известни произведения са “опаковани райхстага” реализира през 1995 г. в Берлин, и “Pont-neuf увити”, в която те окутали-стария мост в Париж в копринена кърпа. Проекти, които никога не дойде, за да бъде не по-малко трудно и вълнуващо, е представен подробен подготвителната работа, включително и фотомонтажи, картини, колажи и оформления. В началото отхвърляне е в Националната галерия в Рим, който Христо е готов да приключи през 1967 година. Колаж показва, умело пеленают на фасадата. “Директор на музея на почти получили разрешение”, – каза Патриша де Peuter, ко-куратор на изложбата. Това не би трябвало да ��, но година по-късно, през 1968 г., Кристо и Жана-Клод са в състояние да реализират първия си увити къща, Кунстхалле в Берн, Швейцария. Модел, колаж и рисунка на Христо показване на прост вид на сградата се трансформира в нещо подобно на ситно задрапированный Римската богиня. Въпреки че те носят само временно, проекти на стойност милиони долари за провеждане. За Райхстага, Кристо и Жана-Клод трябваше да се съберат 15 млн. долара, съобщава прес-секретар от офиса на Кристо. “Тези проекти имат много аспекти”, – каза художникът, “като тези, които са необходими за строителството на моста или на един небостъргач. Много хора работят в строителството им, тъй като в строителството. Ако се консултирайте с архитект, ще видите приблизително същото съотношение реализираните и да реализира проекти”. Христо живее в Ню Йорк от 1964 г., а в изложбата има няколко модела за града проекти, които са били отхвърлени, включително на Уитни музей на американското изкуство в стара къща на Медисън Авеню, където сега се срещнахме с Брейером), скулптура градина на музея на модерното изкуство, сградата на 20 эксчейндж-Място и в 2 Бродуей, и някогашен Ню Йорк в една от Таймс скуеър. Други нереализирани планове на дисплея включват в себе си процедури от стените на Реформацията в Женева; Театро Нуово в Сполето, Италия (отхвърлено поради страх от пожар); и Понте Сант Анджело в Рим. Оферта, за да приключи дървета булевард Шанз-елизе в Париж, е бил отхвърлен, тъй като градските власти са решили да “украсяват дърветата с електрически Коледни светлини”, съобщава сайтът на художника. Някои идеи не умират, но се намери нови къщи, като в шоуто. Колаж показва зелено “Св. Стефан”, парк ” в Дъблин, който каза Кристо “е идеалното място за увити пътеки,” идеята е вдъхновена от японската церемониална градини, Кристо и Жана-Клод първи път се опитала да създаде през 1969 година. “Но ние не сме успели”, – допълни той. “Най-накрая, – каза той, – ние открихме, Канзас Сити,” и идеи се сбъдват Яков свободен Парк л. през 1978 година. В изложбата са представени рисунки и колажи от жълто пътя художници, се отклоняват, като по подиуму по тревата. С този пример в ума си, за да може всеки от отхвърлени проекти се съживи? “Аз никога няма да се върна в квартала на небостъргачите в Ню Йорк”, – каза Христо. “В този момент, аз не искам да правя на сградата. Има някои сайтове, които бих могла да се върне. Но аз не мога сега да кажа, коя от тях”. Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[vprki]

Съвършен спектакъл на Мариела Гемишева в галерия „Структура“

За себе си мисля като за моден дизайнер, който не се интересува от мода. Вярвам, че дрехите не трябва само да бъдат консумирани. Естетиките на доминиращата тенденция или функция на пазара не са единственото необходимо условие. Използвам дрехите за база на артистични провокации, преобръщайки модното шоу в пърформанс и моделите в обекти. Пише на интернет страницата си проф. Мариела Гемишева.

Тук бихме добавили, че нейните пърформанси за нас са спектакли, а ако добър фотограф ги е документирал в качествена снимка, те са и красива картина на талантлив художник или скулптурна композиция…Последното ѝ произведение, не можем да го определим по друг начин, освен като произведение на изкуството, независимо колко мимолетно беше във времето. „Изглеждам и съм“ в галерия „Структура“ на 18 октомври е поредното доказателство за мощта и въображението ѝ като артист от висока класа.

Във въведението към събитието от галерията пишат: „Проектът „Изглеждам и съм” е замислен като форма на представяне и „консумация“ на концептуална мода извън традиционната конвенция и функция на модния дизайн. Тук модата присъства едновременно като медия и като експериментално поле, където облеклото е само средство за игра със собствената личност или за своеобразно изследване на взаимоотношенията между личност и облекло.

„Изглеждам и съм“ представлява пърформанс или скулптурна композиция от живи модели, облечени в последната модна колекция на авторката от 11 силуета в една единствена конструкция с име „скафандър за ангели“, материал 100% коприна в ахроматична тоналност.

В акцията присъства и емблематичен автопортрет на Мариела Гемишева от проекта „Out of Myself” от 2002 г., където след целенасочен флирт със собствения си дизайн стига до абсолютното освобождаване от него. Не случайно „Изглеждам и съм“ се появява 22 години по-късно като акция, изследваща така наречената устойчива или бавна мода. Себепознаването е основна функция и смисъл на съвременното етично облекло.“

Мариела Гемишева

„Работата ми като моден дизайнер и артист е съчетание на два подхода – този на класическия моден дизайн, който обръща внимание на конструкцията на облеклото в неочакваното съчетание на материалите, спецификата на аксесоарите, цялостния имидж и подхода към подчертано скулптурната форма на облеклата или облеклото като арт обект. Те не биха могли да бъдат носени по всяко време и на всяко място. Чрез композицията и динамиката в силуетите дефилетата представляват нещо повече от просто показване на утилитарни предмети. За мен те се превръщат в пространствено и времево разгръщане на структури и материали, създаващи усещането за „тръгнала на разходка“ скулптурна изложба'' (Лъчезар Боя��жиев). Водещ принцип е играта и употребата на разнообразни елементи в дрехата, на форми и знаци от различни социални и културни пространства, нанесени чрез нов хармонично-дисхармоничен дизайнерски подход. Модата е употребена като съвременен феномен и е територия – преди всичко – за художествена дейност. За себе си мисля като за моден дизайнер, който не се интересува от мода.“ (от каталога Self-Portrait).

Специално участие в пърформанса имаха: Модели: IVET FASHION; грим: Марина Младенова; коса: Васил Атанасов; асистенти: Кристина Русева и Дебора Тодорова; конструктор моделиер: инж. Петя Джукелова; аксесоари: Димитър Делчев; обувки: HOGL; фотограф на събитието: Владислава Григорова; звук: Елитна; фотограф: Александър Нишков.

Мариела обича пространството на галерия „Структура“, а и то я обича…Припомняме си инсталацията ѝ от 2021 г. „Сън“, в която  тя свърза реалното с нематериалното. „От древността през близката история до изкушенията на настоящето – Мариела Гемишева създава красива визуална среда, наситена с множество остри коментари за света, който обитаваме и за собственото ни място в него“, както тогава отбелязаха от галерията. С проекта ѝ „Сън“, всъщност завърши няколкогодишен цикъл от работи, посветени на границата между красотата и насилието, между живота и смъртта. За отправна точка е използван родният град на художничката Казанлък, известен със своите розови масиви и скъпоценното розово масло, с военния завод, произвеждащ оръжия и боеприпаси, с Долината на тр��кийските царе, в която са разположени множество древни гробници.

"Автопортрет" включва фотографии, текстове и интервюта за 20 годишния артистичен опит на Мариела Гемишева, 2017

Тя е завършила Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн „Акад. Дечко Узунов“ в Казанлък, 1984 и Академията за архитектура, дизайн и изкуства, Прага, 1992. Проф. Мариела Гемишева е преподавател е в дисциплините „Моден проект“, “Модата на 20-ти Век“ и „Модата като спектакъл“ в специалност „Мода“ към Национална художествена академия в София. Провокацията е съществен елемент в нейните работи, а според американския куратор Роджър Коновър тя е „неподражаема в превръщането на ограниченията в предимства”.

Може още много подробности да се споменат за творческата биография на Мариела Гемишева – за проектите ѝ, за книгите ѝ, за работата със студентите ѝ…Но сега преди всичко съпреживяваме нейното „Изглеждам и съм“ в галерия „Структура“. Не за първи път манекенките, участващи в пърформанса не ни въздействат като красивите момичета от модния подиум с характерната поклащаща се походка, както е прието, а като среща с древни одалиски, които ни превеждат във времето. И ни разказват историята, която е решила  Мариела Гемишева да сподели с нас по нейния си уникален възглед като артист. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Вопълът на Константин Златев „Не наранявай“ в изложбата “Peace by peace”

Със забележителна изложба на Константин Златев /на снимката/ – “Peace by peace”, галерия „Структура“ откри новия сезон. Тя е първото самостоятелно представяне на художника след завръщането му в България през 2022 година. Куратор на изложбата е изкуствоведката Мария Василева, създател на галерията, едно най- новаторските художествени пространства в столицата.

В експозицията са включени кинетични инсталации, скулптури, обекти, принтове и видеодокументация. Заглавието е парафраза на английския израз “piece by piece” (в превод – част по част, стъпка по стъпка). То коментира смисъла на всяко малко действие, което би отдалечило човечеството от глобална военна катастрофа.

Графиката в изложбата показва в глобален план как нарастват военните конфликти в периода 1989-2022, а вече са повече с днешна дата...

Константин Златев се занимава с проблемите на насилието като израз на политическа доминация, териториално преразпределение, икономически фактори или религиозни конфликти от доста време, като изследва различните му проявления през епохите. Представената колекция е създавана в периода след 2010 година и носи общото название „Ахимса (Не наранявай)“.

Константин Златев

/Припомняме, че през февруари 2023 година в галерия „Райко Алексиев“ бе открита изложбата „Ахимса: не��асилието“ по идея на проф. Емил Попов, проф. Станислав Памукчиев и индолога Йорданка Боянова като куратори В нея участваха едни от най-именитите български художници и скулптори. Нейният тематичен фокус върху ахимса, ненасилието - основополагащия житейски принцип във философията и делата на Махатма Ганди, формира широката концептуална основа за изграждането ѝ./

В изложбата “Peace by peace” на Константин Златев цялата концепция е съсредоточена в глобален план през личните усещания на автора, които в днешния ден навяват тъга, но изречена с вик.

От изложбата

„Основната концепция произтича от наблюдението, че човечеството влага най-добрите си технологични ресурси и научни усилия в изобретяването на оръжия и методи на агресия, които неизбежно водят до самоунищожение“, убеден е Константин Златев.

Създадени от части, наподобяващи на военен арсенал, произведенията коментират проблема с въоръженото насилие в обществото и заплетената сложност на световната оръжейна индустрия и търговия.

За изложбата Константин Златев се вдъхновява и от серията творби „Търговски мъниста“, занимаващи се с историческото минало и като че ли с неизбежната повторяемост на събитията. Броеницата от железни бомби “Prayer Beads” („Молитвени мъниста“), 2016, най-добре илюстрира посланието на изложбата и се превръща в знак на разрушената вяра, изгубените илюзии и напразните молитви.

“Prayer Beads” („Молитвени мъниста“), 2016

“The Last Gun” („Последното оръжие“), 2012, е механо-роботична флейта, създадена от деактивирана пушка и промишлени компоненти. Цевите на пушката са превърнати в двойна флейта, на която се свири със сгъстен въздух. Инсталацията представя графично, а след това и музикално възхода и падението на световни военни конфликти в периода от 1989 до 2022. Флейтата е програмирана да свири мрачна мелодия за всяко увеличение на въоръжени конфликти и оптимистична мелодия за всяка година, в която конфликтите намаляват. Работата е изпълнена със съдействието на Костадин Илов и Велина Русева.

“The Last Gun” („Последното оръжие“), 2012

Замисълът на серията “Trade Beads” („Търговски мъниста“) се основава на историческото значение на мънистата и използването им като мощен инструмент по време на търговията с роби и колонизацията на Новия свят. Скулптурите правят паралел към търговията с оръжия днес, като съвременен инструмент за влияние върху политическите и икономическите доктрини.

Trade_Beads_I („Търговски мъниста“)

Произведени в Европа, декоративните стъклени мъниста са използвани между 16-ти и 20-ти век, за да осигурят безопасното преминаване на изследователи и търговци, главно през Африка и Америка. Те са разменяни за хора, слонова кост, злато и други стоки, желани в Европа. Едни от най-скъпите са мънистата Millefiori – уникални, красиви и търсени по целия свят. „Аристократът“ на търговските мъниста е венецианската розета, изобретена през 1480 г. от Мариет�� Баровие. Получава се от куха стъклена пръчка, която има модел на звезда с дванадесет лъча и обикновено е бяла, синя и керемидено червена. Това мънисто е изпратено до френските западноафрикански колонии, до Индия и Америка и оттогава се е разпространило по целия свят. Розетите са желани в продължение на много векове поради тяхното разнообразие и интензитет на цветовете, нито едно от които не може да бъде намерено в материалите, достъпни за местното население на колонизираните нации.

“Prayer Beads” („Молитвени мъниста“), 2016

В “Trade Beads” Константин Златев търси корените и най-ранните примери за търговия с оръжие. Той поставя антични мъниста от венецианско муранско стъкло в патрондаши или имитира бомби и гранати, създавайки скулптури, напомнящи формите на съвременните оръжия. Творбите повдигат въпроси за степента, в която аспектите на търговията с оръжия поддържат неоколониалните структури в днешната епоха.

Константин Златев (роден 1974 в Русе) е художник и дизайнер, който работи с различни медии, включително стъкло, метал, камък и дърво. Повечето от концептуалните му скулптури и инсталации се основават на идеи от социално, културно и историческо значение. На 23-годишна възраст любовта му към планините и страстта към скалното катерене го карат да се премести в Калифорния, където споделя културата и начина на живот на катерачите в долината Йосемити. Изучава индустриален дизайн и интердисциплинарно изкуство в Калифорнийския колеж за изкуствата, Сан Франциско (2005-2010). Работи по проекти за света на компютърните технологии и механичен дизайн за космически спътници. Влечението му към изкуството и историята, и приоритетът да следва творческата свобода и реализация го карат да се съсредоточи изцяло върху кариерата си в изкуството. През 2022 г. се връща в България и в момента живее и работи в Габрово.

Мария Василева и Константин Златев

„Почти всичко в кариерата ми на художник и скулптор започна в Америка“, споделя пред Радио България на БНР Константин Златев, а интерес към творбите му проявяват колекционери на съвременно изкуство в Ню Йорк и Сан Франциско. Върнал се в България в Габрово, той продължава да създава своите творби и да отправя послания към подпаления от война и насилие свят. " Пушките, които превърнах в роботизирани инсталации са общо шест – те са доста трудоемки, отнема поне една година, защото аз искам да ги направя по точно определен начин.

Скулпторите Валентин Старчев и Леда Старчева на изложбата

Оръжията притежават един много силен и съблазнителен език, породен от тяхната перфектност. Когато деактивирам оръжието и променям неговата функция искам да използвам същия този език на перфектност, за да покажа, че можем да влагаме усилията си в нещо различно. Наблюдавам, че ние, хората, използваме най-добрите си ресурси, за да създаваме оръжия, но оръжията днес не са така прости като тези, с които аз работя. Една модерна война с ядрени оръжия, не е като Руско-турската освободителна война, няколко години след която, можеш да продължиш да засяваш земята си и да заживееш нормално. Една такава война би унищожила всичко завинаги."

От изложбата

Дизайнерският опит на Константин се откроява в неговите скулптури и кинетични арт инсталации, които често включват използване на индустриални производствени технологии и материали. Комбинацията от надеждно техническо изпълнение с прецизно естетическо оформление има за цел да създаде произведения, които са функционално и визуално безупречни. Творбите му са излагани в международен план и той често участва в самостоятелни и групови изложби в Европа и САЩ.

Работата на Константин Златев на изложбата "По-добрата част от нас"

Сегашната изложба на Константин Златев е негово второ участие като автор в галерия „Структура“ след присъствието му в груповата "По-добрата част от нас", открита на 29 февруари тази година. Тя събра творби от 12 автори от различни поколения и периоди – от 1992 г. до днес. Всички работи се занимават с проявления на насилието – от терора над хора и животни, през политическото регулиране и управляване на обществото (наречено от Мишел Фуко "биополитика"), страховитите проявления на национализма, ролята на медийния шум и манипулациите на киноиндустрията, до войната като негова крайна проява. Макар и разположена в тъмната част на емоционалния и рационален спектър, изложбата не само документира и предупреждава, но и съхранява надеждата, че "по-добра част" все още съществува.

От изложбата

Авторите, които представиха творбите си тогава, бяха Боряна Росса и Олег Мавроматти, Димитър Трайчев, Калин Серапионов, Кирил Прашков, Константин Златев, Красимир Терзиев, Нено Белчев, Нина Ковачева, Правдолюб Иванов, Симеон Симеонов, Явор Костадинов. Бихме определили тази много силна изложба като една от знаковите не само за авторите си, а и за всичко, което тревожи човечеството в объркания ни свят.

Скулпторът Павел Койчев на изложбата

Силната и смислена изложба на Константин Златев “Peace by peace” в галерия „Структура“ е, като че ли личното му продължение на темата, която е неговата болка, вълнение, чувствителност, изразява ги безкомпромисно като артист и дълбоко загрижен за света ни човек. Тя продължава до 12 октомври. ≈

“въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на галерия "Структура"

[vprki]

Мария Василева: Изложбата DOG DAYS бие тревога за загубата на смисъл в словото, и в образа

В галерия „Структура“ представиха каталога към изложбата DOG DAYS, която изследва взаимодействието между език и образ и ролята изкуството в този процес. Тя си поставя за цел да изследва когнитивните връзки и взаимодействия между език и образ, между назоваването и назоваваното, да провокира по-дълбок размисъл върху това как думите оформят нашите възприятия.

Как се формират нашите мисли – посредством думи или образи? По какъв начин именно речта е отговорна за организирането и структурирането на идеите ни, за създаването на представа за индивидуалност и за заобикаляща среда? И каква е ролята на съвременното изкуство в търсенето на отговори на тези въпроси? Съществува ли „език на изкуството“? Възможно ли е изкуството да допринесе към осмислянето на ролята на езика в ежедневието и неговите недостатъци? Да предложи един „нов“, може би малко по-малко „предубеден“ и „допускащ грешки“ език?

Седем художници Виктор Петров, Димитър Солаков, Калин Серапионов, Правдолюб Иванов, Руди Нин��в, Самуил Стоянов, София Грънчарова бяха поканени да реагират на тези належащи въпроси и да създадат нови работи специално за пространствата на галерия „Структура“. Всяко произведение в изложбата цели да предизвиква зрителя да обмисли ограниченията и възможностите на езика. Това е покана да се размишлява върху силата на думите, върху сложните взаимовръзки между език и образ и начините, по които езикът оформя и изкривява нашата реалност. Изобличавайки многослойната природа на думите и техните значения, изложбата насърчава посетителите критично да анализират ролята на езика за формирането на обществено мнение и създаването на идеологически разриви в съвременния свят.

Не за първи път още от създаването си 2017 година и яркото ѝ и различно присъствие галерия „Структура“ в културния ни пейзаж провокира с експозициите си да погледнем на визуалното изкуство през сложни философски връзки и познанието не само в областта на хуманитарните науки в контекста на 21-ви век и случващо се около нас в глобален план и да се оттласнем от провинциалното.

От изложбата

 Тази изложба (6 юни -31 юли 2024) не е нито за лятото, нито за кучетата. Тя има за цел да разгледа сложната и често объркваща връзка между език и значение, да изследва комплексността и нюансите на словесното изразяване и да наблюдава дълбокото влияние на езиковите структури върху мисълта. Заглавието никак не е случайно, защото именно невъзможността на абсолютния превод най-ясно подчертава неспособността на езика да предаде пълнотата на човешкия опит, както я определят от галерията.

На английски „dog days“ се наричат най-горещите дни от годината. (И каква интуиция са проявили от галерията, защото горещниците тази година на всички ни се струват безкрайни –б.р.)- Противно на първоначалната ни интуиция изразът не е метафорична препратка към летаргията, дискомфорта и застоя, които често съпътстват летните жеги. По-скоро произхожда от античното познание за Космоса. В древността хората смятали, че именно Сириус, наричан още Кучешка звезда, е отговорен за изпепеляващите горещини. Но ето че и метафората, и историята, скрити в този идиом, с лекота биха могли да бъдат изтрити, ако си позволим да използваме българския превод – „горещници“.

От изложбата - София Грънчарова Виж това лице. Какво виждаш? (О, Боже мой, великолепни са!)

На български не съществува фразата „кучешки дни“, но за сметка на това имаме „кучи студ“ и „кучешки живот“. Много „кучета“ се срещат из езиците и все са натоварени с различни качества, характеристики и символики. Изобщо могат ли да съществуват две напълно идентични кучета? Дори зад простичката дума „куче“ се крият толкова много образи, че макар и нейното буквално значение да е уж общоприето и всеизвестно, вероятно всеки си представя коренно различно животно, чувайки тази комбинация от четири букви. Ако едно простичко съществително позволява такава свобода на индивидуална интерпретация, то какво остава за по-абстрактните понятия като добро и зло, свобода, любов, болка…

Разглеждайки езика като код или система от звуци и знаци, бихме могли да се запитаме до каква степен непрекъснатият процес на кодиране и разкодиране на информация, ни обрича на недоразумения? Как индивидуалната интерпретация би могла да допринесе за неразбирането, за деформацията на смисъла?

От изложбата

Живеем във време на свръхкомуникация и свръхсвързаност, а се чувстваме все по-самотни и отчуждени. Непрекъснато сме заобиколени от визуални и езикови стимули – съобщения, картинки, емотикони, реклами и всякакви други послания, чието въздействие сякаш не успяваме напълно да осмислим. Тази информация обаче оставя трайни, натрапчиви следи в съзнанието и подсъзнанието ни. Преднамерената злоупотреба с думите все по-често се превръща в инструмент за поляризация и манипулация, пропаганда и разделение.

От изложбата

Но да се върнем към каталога, за който стана дума в началото на текста. В него са включени текстове на Мария Василева, Марина Славова (куратор на изложбата), Димитър Божков и Алекс Фишър, както и интервюта с художниците София Грънчарова, Правдолюб Иванов, Димитър Солаков, Самуил Стоянов, Виктор Петров, Калин Серапионов и Руди Нинов. Фотографиите в изданието са на Калин Серапионов, а графичен дизайнер е Захари Димитров. Публикацията е реализирана с финансовата подкрепа на Национален Фонд „Култура“.

Изданието е великолепно, изчистено като дизайн с много смислени и важни текстове, които надхвърлят идеята за каталог, а дават смисъл и познание за живота ни. Но при условие, че имаме сетива и желание да надскочим всекидневното. По същия начин, както DOG DAYS не е просто изложба…

От изложбата - Руди Нинов

В каталога са включени текстове на Мария Василева, Марина Славова, Димитър Божков и Алекс Фишър, както и интервюта с художниците София Грънчарова, Правдолюб Иванов, Димитър Солаков, Самуил Стоянов, Виктор Петров, Калин Серапионов и Руди Нинов.

Фотографиите в изданието са на Калин Серапионов, а графичен дизайнер е Захари Димитров.

От изложбата

Мария Василева, създател на галерия „Структура“ ни предостави уводния си текст, публикуван в каталога, за което ѝ благодарим. Бихме го нарекли програмен, защото не само в Библейския смисъл „в началото бе словото“, а защото свързаността с него е, може би онова, което ни движи и развива, често трудно и сложно. Мария знае, разбира затова се тревожи…

ТРЕВОГА ПО ИЗГУБЕНИЯ СМИСЪЛ

Мария Василева

През последните години темата за езика става все по-актуална. Дали защото колкото и езици да знаем, ни е все по-трудно да се разбираме? Или защото търсим виновник за провалящия се обществен сговор и по най-лесното съпротивление го откриваме именно там – в езика?

В постановката „Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир в Народния театър, София, 2024 г., режисьорът Явор Гърдев възлага на актьорите да говорят на различни езици – юдео-испански, арагонски, арабски, английски и френски. Преводът на български се появява като субтитри в най-горната част на портала. Този ефектен сценичен прийом e и метафора на трудния диалог, който водят героите. Те се лутат в различни посоки, подвластни на вярвания, традиции, повели, любовни страсти и материални изкушения. Лошите стават достойни, за съжаление, а благородните затъват в собствените си привързаности. Спектърът на чувства е широк, както и разнообразието на характери. Сложното разбиране идва не само от разнообразието на езиците, но и от различните религии, обществени норми и личностни различия. Очевидно не езикът е това, което разделя и определя. Той обаче може ясно да отличи несъответствията в системата, да продължи или прекрати един диалог.

Явор Гърдев /л/ и Самуел Финци /д/ по време на репетиция на "Венецианския търговец", снимка: архив на Народния театър

Писменият език често приема визуален образ. Кирилица, латиница, арабска писменост, йероглифи – всички те са натоварени с конотации, дори когато точният смисъл убягва на непознаващия езика. Извън естетиката остават сигнали, натрупани през столетията като вид информационно замърсяване. В този случай е най-ясно как образът носи съдържание, без това да е непременно затвореното в текста послание.

Художниците имат привилегията да си играят с натрупаната през хилядолетията визуална информация, да я преиначават, прегрупират и използват както пожелаят. Но как визуалният език влиза в контакт с онзи другия, уж по-познатия език на говоренето и споделянето? Може ли визуалното да бъде език над езиците, особено днес, когато толкова много образи са лесно достъпни и толкова много думи не означават нищо?

От изложбата

Изложбата DOG DAYS се занимава с разминаванията в езиците и с пропаданията в общуването. Но тя най-вече бие тревога за загубата на смисъл – и в слов��то, и в образа. ≈

“въпреки.com”

Снимки: Калин Серапионов, архив на галерия „Структура“

P.S. на „въпреки.com”: По обективни и инцидентни причини забавихме публикацията на този текст, за съжаление. Но великолепният каталог към изложбата разказва и осмисля темата, която със сигурност ще има своето продължение…А и всеки ден ни дава доказателства за това…

[vprki]

Критичен поглед: Идентичността като функция на пътуването по Марта Джурина

В столичната галерия „Структура“ в края на годината може да откриете и нещо за себе си в две изложби. Изложбата Travel Light на младата българска съвременна художничка Марта Джурина /на снимката/, която спечели престижната награда БАЗА за съвременно изкуство през 2021 г. и експозицията на Мари Чивиков „Тези междинни неземни светове, които изпълват моето същество“.

Но сега ще се съсредоточим към изложбата на Марта Джурина с текста на Ния Табакова, изкуствовед и куратор, написан за „въпреки.com.

Travel Light е заключителната част от поредицата изложби „Анатомия на процеса“, курирани от един обещаващ млад куратор - Васил Владимиров, чието име свързваме с откритото през 2019 година арт пространство КО-ОП. 

Проектът „Анатомия на процеса“ е разработен специално за Структура Project Room - новообособено пространство за млади автори в галерия „Структура“, където през 2022 г. избран с конкурс куратор до 35 г. реализира серия от 4 изложби. Инициа-тивата се развива в рамките на едногодишната платформа „КОЛКО СКОРО Е СЕГА?“ и е подкрепена от Национален фонд Култура. Следвайки зададената рамка на конкурса, Васил Владимиров създава „пространство за спекулация върху на пръв поглед неизследваната територия и състояние на художественото проучване“, като представя четири млади художнички, чиито творби имат експериментален характер. Целта на всяка една от изложбите е да се фокусира по-скоро върху процеса, отколкото върху крайния резултат и по този начин да създаде или разкрие връзките между ��зкуството, науката и технологиите, но и да предложи един нов поглед към артистичната практика и нейното теоретично и практично приложение в обществото. В центъра на спекулативното изследване стоят въпросите „Може ли и по какъв начин изкуството да допринесе епистемологично към тези сфери? и „Как художественото проучване подпомага артикулирането и разбирането на човешкия опит?"

Travel Light

В първите три изложби от поредицата „Анатомия на процеса“, състояли се през април, юли и октомври тази година, бяха представени три млади авторки Аксиния Пейчева, Красимира Буцева и Наталия Йорданова – всяка със своя собствена методология, медия и тематичен фокус. Първата изложба „Приказка за края“ на Аксиния Пейчева проследява процеса на създаване и транфер на едно и също изображение в различни медии – генерирането му от изкуствен интелект, пресъздаването му от ръката на художник върху платно и преносът му в органична среда от агар-агар и бактерии. Така авторката не само ни подтиква да мислим за етапите на човешкото съществуване, но и да си представим връзките между различните реалности, в които живеем – боилогична, дигитална и ментална. Във втората изложба - „Честоти на травмата“, Красимира Буцева възприема исторически и социологичен подход и чрез манипулации на фотографии изследва историята, паметта и травмата след ерата на комунизма в Източна Европа, като поставя под въпрос процесът на архивиране и изследване на проблематичното минало. В третата изложба от поредицата  - „Съвременни митове или: Шестнадесет плаката на несъществуващи магарета, гледащи трейлър на филм“, авторката Наталия Йорданова използва медиите на киното и филмовия плакат, за да проследи една хипотетична алтернатива на антропоцентризма, в която гледните точки на хората, животните и технологиите са равнопоставени.

Размерът на багажа за Travel Light

На свой ред през декември Марта Джурина се завръща към основите на фотог-рафията и  представя в Структура Project Room едно изследване на пътуването на свет-лината, докато едновременно с това разглежда човешката идентичност като непрестан-но променяща се карта на паметта, чиито образи се появяват и изчезват в резултат от напластяванията на маршрутите от това пътуване. Проектът е продължение на по-ранна работа „От мен/ За мен“ (2012-2016), в която авторката изпраща пинхол камери до себе си , чрез които документира пътуването, продължващо няколко дни. За Travel Light Марта Джурина трансформира куфарите си в своеобразна камера обскура и така проследява и заснема пътуването си от Берлин до София един ден преди откриването на изложбата в галерия „Структура“.  Това действие с перформативен характер е не само професионален, но и личен експеримент, тъй като за да може да проследи пътя на светлината, тя трябва да пътува с празни куфари. Амбивалентността на жеста е отразена и в заглавието на изложбата Travel Light, което в превод означава „пътувай с малко багаж“, „пътувай леко“ или с малки размествания - „пътуване на светлината“. 

Travel Light

В текста към изложбата кураторът Васил Владимиров пише: „Художничката документира движението си между две места, два момента и два дома, като изгражда истории за принадлеж��ост и представи за носталгия. Включен е и процесът на запечатва-не на „хореографията“ на летището – не-място, симбиотична система от работници, бюрокрация и машини, безразлични към личните истории на миграция и чувствата на любов и страдание.” Въпреки, че концепцията на творбата адресира една специфична група от  хора - емиграти, бежанци, съвременни номади, личности, за които постоянното пътуване е начин на живот, тя резонира и във всеки един от нас. В периода преди коледните и новогодишни празници обикновено хората се прибират “у дома” и правят равносметка на направените крачки и изминатите километри през отминалата година. Задаваме си въпроса “Кой съм аз в този момент и кой искам да бъда?”- Именно пред този въпрос ни изправя и работата на Марта Джурина, но вместо отговор ни представя криптиран пейзаж на паметта, в който идентичността е функция на пътуването и който сами трябва да разгадаем.

В началото на текста припомнихме, че Марта Джурина спечели наградата БАЗА за 2021 година. Тогава Ния Табакова написа за „въпреки.com”: „Серията от дванадесет фотографии наподобява космически феномени – Големия взрив, черна дупка или слънчево затъмнение, но и притежава една особена естетика, която рядко присъства в съвременното изкуство. Работата изследва както момента на контакт между човек и обект, който се превръща в произведение на изкуството, така и въпроса за авторството в изкуството – всяка от фотографиите носи името на нейния „създател“. Чрез експониране на метафизичните следи от пръстовия отпечатък на участниците в експеримента, серията разглежда скритите измерения на човешката идентичност.“

Марта Джурина при получаването на наградата БАЗА в СГХГ, 2021

По този повод разговаря и с художничката, която тогава сподели:  Още като дете имах интерес към изкуството. От Първо средно училище в София, за което кандидатствах след 4-ти клас, до момента в 10-ти клас в Немската гимназия, когато започнах интензивни курсове за подготовка за кандидатстването ми в Националната художествена академия. Бях приета, което ми беше мечта от дете.Въпреки че в семейството ми никой не се занимава директно с изкуство, но и майка ми, и баща ми имат афинитет към него - тя с голяма библиотека от каталози на художници, той с работата му с художници и ръчното производство на рамки.“ /Целия текст от преди година при нас може да прочетете тук. /

Тогава Марта Джурина каза, обръщайки се към по-младите си колеги не само като техни бъдещи участия в конкурса БАЗА: „Работа, работа и пак работа. Да следват собственото си усещане и път, дори в моментите, когато те са неразбрани. Да бъдат смели и да пробват винаги нещо ново, оставайки верни на себе си. Само, ако поемаме рискове, можем да развием работата си.“ ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и Ния Табакова

P.S. на „въпреки.com”: За нас в годините винаги е било интересно и следим развитието на наградените и номинирани млади автори за наградата БАЗА. Смятаме категорично, че изложбите в галерия „Структура“ още от появата ѝ в столичния художествен пейзаж са важни и предизвикателни и като проекти, и като реализация. В този контекст, без да сме изкуствоведи в личен оценъчен план, не може да не отчетем като зрители скромността в изложбата на Марта Джурина като визуално въздействие, независимо, че е част от по-голям и амбициозен проект на галерията.

Изложбата на Мари Чивиков в галерия "Структура"

И като допълнение - на фона в пространството на „Структура“ на много личната изложба на Мари Чивиков, която изследва фамилната история назад във времето и изповядва чувствата на художничката в процеса на търсене на собствената си самоличност.За нея в следващ текст при нас. Все пак, важни са посоките, различията, а съпреживяването на зрителя е друга тема…

[vprki]

Критичен поглед: “Супер Дина“, глава I

Втората самостоятелна изложба на Дина Стоев демонстрира амбиция и размах, каквито много рядко виждаме в столичните галерии. Заглавието на изложбата „Глава I” звучи провокативно със своята категоричност и с претенцията собственото творчество да бъде мислено като цялостен проект, който предстои да бъде реализиран, но чиито очертания вече са налице. Написа за „въпреки.com” Кирил Василев, културолог, поет, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за изложбата в галерия „Райко Алексиев“.

Нещо повече заглавието не фиксира просто едно начало, но вече загатва и за един край. Внушава, че краят вече е тук като организиращ принцип на цялото. Иска се смелост и философска нагласа, за да започнеш живота си като художник откъм неговия бъдещ край. /Това е първият проект на младия художник, обхващащ по-скорошни произведения, направени в периода на навлизането му като самостоятелна фигура на българската сцена. Дебютната му изложба бе същ�� в галерия „Райко Алексиев“, 2019 като Награда на СБХ от Национален ко��курс за живопис и скулптура за млади автори по идея на Тодор Стайков. – б. р./

Дина Стоев и проф. Станислав Памукчиев при откриването на изложбата на 14 юли

Влечението към наратива и идеята за цялост определят характера и на самата експозиция. Сходните формати, материали, техника, колорит, както и персонажът на артиста, който се появява в много от платната, създават усещане за повторение и вариативен порядък; за наративна структура, а не за отделни произведения, възникнали без връзка едно с друго и събрани конюнктурно в една експозиция. В изложените платна имаме герой и свят, в който този герой действа и реагира. Сякаш разглеждаме гигантски цветен комикс със заглавие „Супер Дина“. 

Героят на комикса има чертите на художника и функционира като негов „аватар“ в картините. По този начин реалният Дина Стоев и реалният свят са едновременно свързани и разграничени от картинния образ и от картинния свят. Парадоксалното в случая е, че влизайки в картините си и действайки в тях, художникът, всъщност, се дистанцира от тях и може да наблюдава себе си отстрани. При зрителя обаче тече обратният процес – влизането в картините на художника позволява на зрителя да се идентифицира с неговия „аватар“ и чрез неговите действия и реакции да се доближи и стане част от света в картините.

Живописта на Дина Стоев е активистка живопис в един изцяло позитивен смисъл. Светът в неговите картини не е създаден, за да бъде предмет на естетическо съзерцание, философски размисъл или морално възмущение. Чрез образа на „аватара“ на художника в този свят се действа и реагира и се апелира към зрителя за действие и реакция. Това е живопис, която вярва в смисъла и необходимостта от индивидуално действие и открито поставя изкуството в услуга на такова действие. Но това действие остава напълно неосигурено, то не разчита на никакви идеологически гаранции от типа: „законите на историята“, „законите на природата“, „Бог“ и т.н. В една от картините виждаме горящия Нотр Дам и „аватарът“ на художника, тичащ към катедралата с малко пластмасово шише минерална вода. Катедралата не може да бъде изгасена с тази шепа вода, но важното в случая е действието, дори отчаяното действие.

Светът в картините на Дина Стоев е свят на ръба, а може би и отвъд ръба на собственото си оцеляване. Това е едновременно нашият реален днешен свят с неговите знакови медийни образи - горящият Нотр Дам, опразненият от пандемията Лувър, смразяващият храм на руските въоръжени сили в парка „Патриот“ – и същевременно един алегоричен пост-апокалиптичен свят, в който все още някой хвърля с парашути контейнери с храна или медикаменти, но не е сигурно дали има кой да се възползва от тях. Свят, в който чудовищата изглеждат нелепи и безпомощни, нуждаещи се от „профилактика“. Свят, в който не ти остава нищо друго, освен да коленичиш и да се молиш от нощното небе да се появи някое НЛО.

В стилово отношение в картините на Дина Стоев лесно могат да се открият следите от влиянието на знакови имена в съвременната европейска живопис като германеца Нео Раух или шотландеца Питър Доиг, но това влияние не бива да се преувеличава. Духът на платната на Стоев е много различен от този в работите на Раух и Доиг. Раух е саркастичен художник, с вкус към абсурда, а Доиг е мистериозен неоромантик, който работи основно със спомена. Нито единият, нито другият се ангажират в работите си с открита позиция спрямо настоящето, както това прави Дина Стоев.   

Има съществена разлика между позицията на ангажираните млади хора и артисти днес спрямо света, в който живеят и позицията на техните предшественици през ХХ век. Тогава ангажираните млади хора и артисти искаха да разрушат света, в който живеят и да го построят отново и „на чисто“. Днес техните наследници искат да спасят света, в който живеят и, ако е възможно, да го променят, без да го унищожават. Това е фундаментална културна разлика, която изложбата на Дина Стоев ни позволява да осъзнаем много ясно. Не революционерите, а спасителите, които се хвърлят в пламъците без гаранция, че ще излязат от тях са героите на днешния свят.

„Супер Дина“ не е традиционен супергерой, защото няма свръхспособности, нито е сигурно, че ще победи в своята битка, но със сигурност няма да престане да се бори.  ≈  

Текст: Кирил Василев

Снимки: Стефан Марков и архив на СБХ

P.S. на „въпреки.com”: Дина Стоев е роден в София през 1994. През 2013 завършва живопис в НУИИ „Илия Петров“ и продължава обучението си в Националната художествена академия в София, където завършва като бакалавър по живопис в ателието на чл.-кор. проф. Андрей Даниел и ас. Правдолюб Иванов през 2017 и като магистър по живопис през 2019. Към момента е в процес на защита на дисертация в НХА с научен ръководител проф.. Петер Цанев.

Проф. Петер Цанев и Дина Стоев при откриването на изложбата на 14 юли

Има множество участия в съвместни изложби в години. Между тях и по проекта на фондация „Въпреки“ „Учители и ученици в изобразителното изкуство“, 2018 в най-мащабната му част „Андрей Даниел  и неговите ученици“ в ГХГ „Борис Георгиев“, Варна и столичната галерия „Стубел“.

[vprki]

НХА удостои „художника на книги“ проф. Владислав Паскалев с Доктор хонорис кауза

Националната художествена академия удостои забележителния художник и преподавател проф. Владислав Паскалев със званието Доктор хонорис кауза на Академията. Повод за тържественото събитие беше абсолютната необходимост да бъде поставен акцент и заявено признание към личността на голям артист, издигнал със своите индивидуален характер и творчески постижения престижа на професията „художник на книги“. Обявиха от първото ни висше училище по изкуства с дългогодишна история.

Проф. Владислав Паскалев е създател на емблематични за българския книжен дизайн образци. Графичният дизайн на осемотомната енциклопедия „История на България“; „Българската икона“ от Атанас Божков, кориците на „Диви разкази“ от Николай Хайтов, сонетите на Шекспир, басните на Езоп, стихотворенията на Пеньо Пенев и впечатляващи книжни серии като „Философско наследство“ и „Панорама“ са само малка част от тях. Произведенията му са силно разпознаваеми. Отличават се колкото с мощна графика, категорични и понякога агресивни композиция и ракурс, толкова и с трудно дефинируема интуитивна артистичност.

От изложбата на Владислав Паскалев по повод 80 годишния му юбилей в галерия "Академия" на НХА, 2014

Роден през 1933 г. в София, Владислав Паскалев завършва „Илюстрация и оформление на книгата“ при проф. Илия Бешков. Вниманието, което преподавателят му обръща на проблемите в композицията на илюстрацията, го провокира да се замисли за композицията на самата книга, за нейната цялостна пространствена структура. Това определя и по-нататъшния му път на (по негови думи) „художник дизайнер“.

Дългогодишен преподавател в днешната специалност „Книга, илюстрация, печатна графика“; неин ръководител между 1984 и 2003 г.; ректор на Националната художествена академия в периода 1992–1995 г., творецът е учител и ментор на повечето съвременни художници областта на изкуството за оформление на книгата. Само като се спомене името му и те засияват с думи за своя учител…

Авторитетният академичен ритуал, в който се присъжда почетното звание за заслуги в  галерия „Академия“ на НХА се превърна в празник, в радост от срещата и поклона пред проф. Владислав Паскалев.

Владислав Паскалев на път за церемонията за удостояването му с почетното звание Доктор хонорис кауза. До него проф. Николай Младенов, зам. ректор на НХА

Съдбата или Този отгоре, за вярващите в Господ, като че ли знаят и разбират какво се случва в такива моменти. Традиционното представяне на професора за удостояването му почетното звание беше от декана на Факултета по изящни изкуства доц. д-р Регина Далкалъчева, която е от учениците на проф. Паскалев и затова думите ѝ, съвсем не бяха протоколни, а лични и въздействащи и в своята емоционалност. Не по-различно като отношение и преживяване беше споделеното от името на катедра “Книга, илюстрация, печатна графика”по повод удостояването на проф. Владислав Паскалев със званието Doctor honoris causa на НХА от талантливата и авторитетна художничка-илюстратор и преподавател доц. Капка Кънева, също негова ученичка.

Последователно публикуваме и двете слова, в които е казано най-важното за личността и творчеството на забележителния художник.

Доц. д-р Регина Далкалъчева:

Отново имам удоволствието да бъда част от официална церемония на Националната художествена академия, в която проф. Владислав Паскалев ще бъде удостоен с почетното научно звание „Доктор хонорис кауза“.  

доц. Регина Далкалъчева произнася словото си за проф. Владислав Паскалев в галерия "Академия"

Този път обаче, вълнението ми е двойно по-голямо, тъй като наред с проф. Христо Нейков, проф. Владислав Паскалев е един от двамата големи, любими и незабравими мои учители.Днес имаме възможността да отдадем заслужено признание на художник и дългогодишен преподавател, който има значим принос в изкуството на художествената книга, печатните издания, шрифта, типографията. Книгата, ненатрапчива като формат и с благородно сдържана естетика – чийто реален мащаб е този на необятно духовно пространство, което от векове съхранява мислите, прозренията, вълненията, откритията и постиженията на човечеството.   Им��нно в този неограничен мащаб проф. Паскалев разбира и създава книгата като изкуство.  Не като естетически оформено четиво, а като художествено произведение с дълбоко и мощно въздействие, в което художникът има ролята на съавтор.

В студентските години силно ни впечатляваше неговото изключително емоционално, почти земетръсно вътрешно горене, с което пораждаше и споделяше идеите си, и разрушавайки рутинната – провокираше у нас въпроси, творческо търсене и експеримент. И днес, след вече натрупан житейски и професионален опит, продължавам да се завръщам към посланията, които професорът отправяше към нас, като преоткривам тяхната дълбочина и непреходна актуалност.

Идеята за художествен синкретизъм на сложната и многопластова книжна композиция е заложена като фундамент във философията, стратегията и учебната структура на съвременната специалност „Книга, илюстрация и печатна графика“ в Националната художествена академия.  Обвър��аността на книгата с коректна четивна функция подвежда непрозорливия да я определя по-скоро като информационна медия, отколкото като художествена територия на визуалното изкуство. Погрешно разбиране, което проф. Паскалев руши и успешно опровергава чрез постиженията в личното си творчество като художник и множеството убедени последователи, на които е бил вдъхновяващ преподавател.

В разбирането си за изкуството на книгата проф. Владислав Паскалев акцентира върху очакването художникът да генерира и осъществи своя силна и разпознаваема авторска графична идея, която изявява в максимална степен неговата креативност, концептуално мислене и артистично поведение.  От друга страна, тази идея трябва да бъде напълно коректна и дълбоко осмислена по отношение вида на изданието и характера на словесното съдържание, което бива осъществено чрез него.  Обединяването на пределна авторска свобода и артистизъм с безкомпромисна отговорност и обективност – това е едно изключително предизвикателство, в което проф. Паскалев вижда уникалната мисия на визуалния артист в територията на печатните издания, и което разпознава като благодатна възможност за неговата пълноценна творческа реализация.

От изложбата на Владислав Паскалев по повод 80 годишния му юбилей в галерия "Академия" на НХА, 2014

Работейки за книгата художникът не остава изолиран в интимната субективност на личното ателийно преживяване, принуден е непрестанно да се съизмерва и себедоказва. Именно в такъв извънредно динамичен процес на постоянно съизмерване и успешно себедоказване, проф. Владислав Паскалев създава внушителния брой емблематични художествени произведения, които са неговия безспорен принос към съвременната книжна, шрифтова, типографска и като цяло визуална култура на България.

проф. Владислав Паскалев и доц. Регина Далкалъчева

Използвам възможността, да изразя официално своята най-искрена благодарност към проф. Владислав Паскалев. Проф. Паскалев, благодаря ви лично от мое име и от името на десетките художници на книгата, които са имали шанса да бъдат Ваши студенти! Благодаря!

Доц. д-р Капка Кънева

Поводът за настоящото тържествено събитие се корени в абсолютната необходимост да бъде поставен акцент и заявено признание към личността на голям артист, издигнал със своите индивидуален характер и творчески постижения престижа на професията “художник на книги”.

Проф. Владислав Паскалев е създател на емблематични за българския книжен дизайн образци. Графичният дизайн на осмотомната енциклопедия “История на България”; албумът “Българската икона” от Атанас Божков, кориците на “Диви разкази” от Николай Хайтов, сонетите на Шекспир, басните на Езоп, стихотворенията на Пеньо Пенев и впечатляващи книжни серии като “Философско наследство” и “Панорама” са само малка част от тях. Произведенията му са силно разпознаваеми. Отличават се колкото с мощна графика, категорични и понякога агресивни композиция и ракурс, толкова и с трудно дефинируема интуитивна артистичност.

доц. Капка Кънева и проф. Владислав Паскалев

Роден през 1933 г. в София, Владислав Паскалев завършва „Илюстрация и оформление на книгата” при проф. Илия Бешков. Вниманието, което преподавателят му обръща на проблемите в композицията на илюстрацията, го провокира да се замисли за композицията на самата книга, за нейната цялостна пространствена структура. Това определя и по-нататъшния му път на (по негови думи) “художник дизайнер”.

Дългогодишен преподавател в днешната специалност „Книга, илюстрация, печатна графика”; неин ръководител между 1984 и 2003 г.; ректор на Националната художествена академия в периода 1992–1995 г., творецът е учител и ментор на повечето съвременни художници практици.

Ясен Гюзелев и проф. Владислав Паскалев в библиотеката на НБУ, 2017

Не би било пресилено да заявим, че Владислав Паскалев е възприет от гилдията като законодател на разбирането на книжното тяло като самостоен триизмерен обект, съвместяващ всички изобразителни и дизайнерски компоненти. Приносът на проф. Паскалев се състои най-вече в изравняването на ролята на твореца, отговорен за типографското и дизайнерско решение на книжната проблематика с тази на илюстратора, което той защитава в практиката с несравнимото умение да създава амалгама между кавалетна рисунка, типография и ръкопис. По този начин същността на преподаването по “Книга, илюстрация, печатна графика” логично се обособява като многокомпонентно и интердисциплинарно, и придобива панорамно значение, колкото за книжния пазар, толкова и по отношение на независимите артистични книжни изяви. Особено важен е фокусът върху типографските и калиграфски форми на кирилица, в работата си по които Владислав Паскалев влиза в професионален диалог с Борис Ангелушев, Васил Йончев и други доайени в жанра. Разработките му в областта на авторския наборен шрифт за нуждите на книгоиздаването за възрастни и деца, но и за монументи и градската среда, са значими и ярки.

проф. Владислав Паскалев на изложбата си в галерия "Академия", 2014

Владислав Паскалев свързва съдбата си с издателства като „Наука и изкуство”, „Български художник” и „Народна култура”. Сред получените от него отличия са тези в Национални изложби на книгата и илюстрацията; наградата „Борис Ангелушев” за високи постижения в изкуството на българската книга; наградите за шрифтово творчество и високи постижения в монументалното изкуство, както и участия и отличия в книжни изложения в Лайпциг, Москва, Бърно и Болоня. Събитията от 1989 г. осуетяват шанса му да получи престижната международна награда “Гутенберг”, връчвана от обществото “Гутенберг” и град Майнц за принос към изкуството на книгата, за която е бил номиниран. През 2007 г. Владислав Паскалев става първият творец в областта на визуалното, номиниран в категорията „Цялостен принос към изкуството на българската книга” за Националната награда на Министерството на културата „Христо Г. Данов”.

проф. Владислав Паскалев и проф. Георги Янков, ректор на НХА, зад тях доц. Стефан Белишки, зам.-ректор /л/, доц. Регина Далкалъчева и проф. Светозар Бенчев, директор на Филиала на НХА в Бургас

Книгата е взаимност. Книгата е "нещо споделено" от човек за хората. Тя е първообраз или синоним, знак на информацията, знак на познание.

Проф. Владислав Паскалев не произнесе приетото на такива церемонии академично слово. Само благодари за честта. Но очите му разказваха…Препълнената зала на галерия „Академия“ на НХА с преподаватели, с негови ученици, със студенти, с почитатели, дори стените на Алма матер на изобразителното изкуство го аплодираха…≈

„въпреки.com

Снимки: Стефан Марков и архив на НХА

[vprki]

Александър Габровски: Вярвам, че символът винаги ще бъде на мода

Цялата концепция на тази изложба се завъртя около едно изречение от българския фолклор, което прочетох в една етноложка статия. То гласеше, че “Небето е риза нетъкана”. Това ме накара да се замисля за тъканта на реалността и за нишките, които изплитат всичко около нас. Пише за изложбата във варненската галерия A&G Art Meeting младият художник и поет Александър Габровски /на снимката/.

Той изпрати текста си за публикация във „въпреки.com”, придружен от негово стихотворение, за което му благодарим. Рецензията му за изложбата на Петра Димитрова в същата галерия може да прочетете при нас тук.

За мен тези нишки са взаимоотношенията, които имаме както с другите хора, така и с дърветата, с камъните и със зверовете. Всичко е свързано с всичко и си влияе едно на друго. Така се роди идеята ми да нарисувам колективното тяло на човечеството чрез тези линии или потоци, които текат през фигурите в картините, създавайки помежду им една мрежа. По тази кръвоносна система, като една обща, невидима кръв текат емоции, спомени, думи и истории и се сглобяват в така наречените от мен невидими механизми.

От изложбата

Тази “нетъкана риза” ми напомни и на един друг израз - “неща неръкотворни” от Библията, който се заиграва със самата природа на скулптурата и живописта като ръкоделия, неспособни, но опитващи се да пресътворят света като в поемата на Веселин Ханчев. Под него също имам предвид и още нещо - естествената организация на материята във Вселената - нейният дизайн, който не е по дело на хората. Вселенската структура непрестанно се движи, събира се и се разклонява. Тя се повтаря в корените, търсещи вода, в светкавиците, чието електричество се стреми към проводник и в капилярите, които оросяват клетките в човешкото тяло. Това са за мен небето, земята и човешкият свят помежду им. В изкуството си аз засягам архетипни сюжети и образи, опитвам се да се обърна към онази поетична, дори суеверна част от човешкото съзнание, която създава митове и пише приказки. Моите картини са илюстрации и понеже личните ми корени са в литературата, аз винаги разказвам истории чрез тях. Затова не рисувам абстрактно, нито конкретно реалистично, а стилизирано и символично. Вярвам, че символът винаги ще бъде на мода, поради неизчерпаемата си природа. Сред някои от историите в изложбата са тези за гноми, ангели и хора, които изникват от пръста подобно на дървета, за любовници, свързани чрез общи вени и преданията за древни ритуали за свързване, лекуване и посвещение в тайнствата на Вселената.

От изложбата

Повечето творци днес биват съветвани да си изберат един тесен жанр и една техника, за да бъдат по-лесно разпознаваеми и да създадат собствена ниша на пазара. Аз отказвам да се огранича в един стил, понеже съзнавам, че художниците не трябва да се конформират спрямо пазара на изкуството, а тъкмо обратното. Творбите ми са изключително разнородни и обхващат всевъзможни медиуми - от маслена живопис и керамика, през видеоанимация и фотографски колаж, до поезия и пърформанс. В последните години се старая да интегрирам акцията във ��сичките си творчески изяви. Вярвам, че нищо не може да замени тази искра, която живото изкуство носи, когато авторът застане пред теб със своето тяло, със своя поглед и със своя глас. Не обичам застиналостта на обектите в галерийното пространство. Харесва ми, когато нещо се случва, има някакъв екшън. Поезията също винаги присъства - като изречено в пространството слово или думи, изписани по платната и хартията, върху стените на галерията.

От изложбата

Всеки път, когато започвам една картина, се опитвам да си припомня чувството да хванеш четката за първи път. Не отделям твърде много време на всяко произведение. Обикновено работя бързо и интуитивно. Това е най-смислената за мен методология. Спомням си как когато за първи път показах свои творби на учителката ми по изобразително изкуство в гимназията - госпожа Станчева, тя ми каза, че в мен не живее един художник, а цели три. Оттогава отглеждам в себе си цяла гвардия от творци и подличности с различни гласове, които да си сътрудничат и заедно да пеят в хор. Широкият диапазон от емоции и идеи, множествеността и многозначността са много важни за мен и моето творчество, понеже вярвам, че именно в хаоса на тази комплексност се ражда вечният поток на неограничените възможности. Затова и непрестанно повтарям като латерна, че нещата в живота са още по-сложни и неясни, отколкото ни изглеждат и за да ги проумеем, ние трябва да ги посрещаме с дълбока и неуморна приемственост, вместо да бързаме да ги отхвърлим.

От изложбата

Ако трябва да определя целта на тази изложба, бих казал, че тя е едно лично творческо проучване, събиращо отправните си точки от много места - философията и митологията, физиката и поезията. В нея е вплетена и темата за магията, към която все още пазя детския си интерес. Всички тези източници на информацията са преработени през моя вътрешен свят и емоции и след това са преведени на езика на изкуството, а това е език, който толкова обичам, поради способността му да си позволява неточности, да се шегува и да се играе с реалността около себе си. В последните години строя наум една лична космология. Разсъждавам и се опитвам да си обясня света чрез нея. Не искам да я налагам на никого, нито да пиша строги, научни трудове за нея. Надявам се само, че хората ще я почувстват, докато разглеждат картините и най-вече, след като ги видят събрани заедно, на едно място, понеже вярвам, че помежду си те създават диалог и всички тези истории се вплитат в една обща история, която е отвъд думите и отвъд образите.

***

Като малък исках да летя със самолет,

защото си мислех, че ще видя Бог в небето.

Открих, че живея в безбожен свят.

Механичен свят.

Всеки облак е машина.

Всеки облак е орган -

мекушав и мокър, беззъб стомах.

На село, в планината,

когато облаците се спуснат твърде ниско до земята,

се страхувам, че ще ме изядат.

Облаците са гладни.

Цветята са гладни.

Камъните са гладни.

Дърветата са гладни.

Звездите са гладни.

Всичко е гладно и затова всичко се движи.

В отчаян опит да достигне другото,

да го погълне.

Запазвам глада си за по-късно.

Някои казват, че когато умреш е просто черно.

Аз мисля, че е снежно,

като между станциите на стар телевизор.

Вярвам, че смъртта е шум,

защото когато погледна към облаците,

шум е всичко, което виждам.

И в този безформен, прашен шум

покълват вени,

канали, потоци, нерви, кабели

корени, мълнии, тунели, струни, пръсти.

Разклоняват се

и се събират в мрежа,

изплитат небето - риза нетъкана.

Държат го да не се разпилее -

невидими шепи. ≈

От изложбата

Текст: Александър Габровски

Снимки: архив на галерия A&G Art Meeting

Поредната изложба в разгара на лятото ни изстрелва в небесните простори не само заради мотото, а и поради смелото, неочаквано приключение, в което ни въвлича младият творец Александър Габровски. Поканата към артиста отправят собствениците на галерията - Анна Халамян и Герхард Хорнман. Отбелязват от A&G Art Meeting. Изложбата продължава до 10 август.

От изложбата

Александър Габровски е роден във Варна през 2002 г. Пише от 10–годишен и членува в литературен клуб „Касталия“. Печелил е редица национални литературни конкурси за ученици, като най-скъпи за него са първите му награди от конкурса „Петя Дубарова“ (2017, 2020), специалните награди „Стоян Михайловски“ (2018, 2019) и наградите от конкурса „Морето, морето, морето...“.

2018 г. - Издава първата си стихосбирка - “Истории от други светове”. Същата година печели стипендия “С усилия към звездите” към фондация “Културни перспективи” в раздел литература с ментор Георги Господинов. 2019 г. - Участва в младежки уъркшоп по творческо писане на английски език към фондация “Елизабет Костова” и представя първата си самостоятелна изложба в ателието на “Дедал медия груп”, Варна. 2021 г. е премиерата на стихосбирката му “И скакалците сънуват” ИК “Жанет 45”, за която Георги Господинов пише:

В българската поезия внезапно влизат безумно млади и непредвидими поети. Те преобръщат с лекота гледните точки, четат ни през гълъби, кучета и сънуващи скакалци, заключват в най-малкия музей на света най-голямата прашинка. И със същата непосилна лекота говорят за изтъняването на света. Истинска радост е да откриеш и работиш с такъв поет. Прочетете тези стихове, името ще запомните сами.

От изложбата

От 2021 г. Александър Габровски е студент в класа по трансмедийни изкуства към Университета по приложни изкуства, Виена. През 2022 г.  участва в груповата изложба, организирана от австрийските участници във Виенското биенале Якоб Лена Кнебл и Ашли Ханс Шайрл към фонд за съвременно изкуство Филеас (Phileas fund for contemporary art) с авторска пърформативна инсталация.

„въпреки.com”

[vprki]

Критичен поглед: Посоки на българския метамодернизъм

„Метарезерви 2024” (19 юни – 14 юли 2024)  е изложба, замислена да преформатира пространството на голямата зала на Художествена галерия – Стара Загора. Систематизирането на подобно обусловено пространство, предполага една нова и различна мисловна проекция, която се явява и част от метамодерното визуално и философско осмисляне на културния код на историята. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Катя Тинева-Гюрковска, директор на галерията и преподавател/на снимката/.

Тръгвайки от сградата, траекторията на „махалото” следва определен път на движение и ясна логична линия, в посока от индустриална среда свързана с българския архитектурен модернизъм до музейна такава за представяне на изобразително изкуство. В подобна изложбена „междина” е ситуирана експозицията, която следва да представи важни моменти от развитието на съвременните форми в  нашето визуално изкуство. 

Кураторският проект на Атанас Тотляков включва произведения на 21 визуални артисти и поставя редица въпроси за дискурс. Умело провокира посетителите на Галерията, в очакване на тяхната рефлексия. Основният въпрос, който се поставя в кураторската концепция, както към участниците, така и към публиката е: „Как се създава определена човешка реалност?”. И разбира се, съвременните визуални артисти, използвайки основните принципи на метамодернизма могат да потърсят и предложат различни модели за изследване на взаимовръзките между личността и околната, социална, културна среда, технологиите и изкуството в търсене на индивидуален отговор на въпроса.

Участниците...

И понеже това е второто издание на проекта /Първото издание е реализирано през 2023 г. във Велико Търново и включва изявени визуални артисти, преподаватели и студенти от ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” – б.а../, в него кураторът на изложбата предлага да се премине изцяло на ново, „метафорично” ниво. В концепцията е направено ясно уточнението, че „експлоатираната активно от метамодернизма метафора за колебаещо се между множество точки махало” може да се „замени с мисловния образ на „калейдоскоп”. / Ат.Тотляков, Кураторска концепция на изложбата – б.а./

Махалото визуализира определена „структура на усещанията” и очертава сложни траектории и осцилации, докато калейдоскопът предлага различна асоциация, която може да осъществи „преструктуриране на усещанията” и да създаде форми, отражения и фрагменти на пространството. Както всяко едно разклащане на оптичния уред дава различната, сложна и единствена по рода си „красива картина”, така и в изложбата гледната точка към всяко едно произведение е многопластова и индивидуална. И при „махалото”, и при „калейдоскопа” във визуален и концептуален план се търсят пресечните точки и междинната среда.

От изложбата

„Потърсете и изследвайте пространството между крайните точки” е посланието на куратора. Това предлага на визуалните артисти да намерят пътя към „съзерцанието на междината” – там, където директно или чрез технологични средства, се осъществява контактът между творците, произведенията, културните институции и обществото. Към това е приканен да помисли всеки, гледайки експозицията, да потърси и „изследва” „красивото” във „видимит�� междинни състояния” между отделните фрагменти.  Авторите, добре запознати с историята на визуалното изкуство през 20 век и художествените прояви на „деконструкцията”, провокирани от критическия подход на Жак Дерида / Може да добавим още някои важни имена Мишел Фуко, Жан-Франсоа Лиотар и др. – б.а./ и представителите на постмодернизма, в тази изложба намират метамодерните посоки за неговото преодоляване.

Целта на визуалните артисти е да предложат на публиката модели за „реконструкция” на фундаменталните класически естетически представи. Затова неслучайно в някои от произведенията, при пряка комуникация с тях, умишлено се преминават границите на „красивото” за да се възприемат като „некрасиви”, провокативни или дори плашещи, защото усещанията, чувствата и емоциите, пречупени през менталните процеси, разума, машината, изкуствения интелект, показват съвършено новите параметри на взаимовръзките със света. Нещо повече – стъпвайки на манифеста на Люк Търнър, те разбират „красивото” като „състояние на „научно-поетичен” синтез и така се присъединяват към творци и учени от цял свят, които приемат, че метамодернизмът е културният отговор на обществото от края на 20 век до днес. Това е артистичната реакция на световните глобални събития: климатичните промени, финансовите кризи, пандемията, нестабилната политическа ситуация и други.

От изложбата...

И ако задвижим мисловно „калейдоскопа” и се огледаме в залата, всеки ще може да разбере къде са „празните места”, да потърси „формите” или „огледалните образи” и може би накрая ще обхване цялата „абстрактна картина” с всичките фрагменти и скрити пластове на несъзнателното, автоматизма и механичните действия, част от живота и мисленето на съвременния човек, както и на нашето обществото.

Проследявайки отделните калейдоскопични „фрактали” и посоки в изложбата, се фокусираме върху отделните произведения.

В своята инсталация „Бъдещето: преработено”, 2024 и две графики „Генетика” създадени през 2007 година Дарина Пеева насочва зрителя към познати и често комуникирани в медийното пространство социални, икономически и екологични въпроси. Произведенията са създадени в различни години, но в контекста на изложбата имат своята логична връзка. В тях са застъпени проблеми като замърсяването на въздуха, въгледобива и вредните емисии, зелената енергия, хранителната индустрия и генното инженерство, все познати и много актуални теми. Обектите на инсталацията са разположени в пространството на залата така, че всеки, който желае, би могъл да стане част или да се припознае като обект от нея. Но някои елементи на произведението правят препратки към историята на сградата, вече деветдесет години (1934) след нейното създаване. Архитектурния модел и дизайн е подчинен на функционалните търсения, заложени в подобен тип модерни за времето си търговски центрове. И ако разгледате архивните снимки, които показват етапите на строителството и организирането на интериорното пространство на залата (старите щандове, стелажи и др.), ще разберете посоките и връзките между обектите, които Дарина Пеева прави в своите произведения.

Атанас Тотляков и Дарина Пеева при откриване на изложбата им галерия "Средец" в София, април 2019

Контрапункт на глобалните теми откриваме в инсталацията „Ego sum tu“ (Аз съм ти), създадена през 2024 от Екатерина Иванова, която насочва зрителя в друга посока към самоанализ на емоционалния свят на човека, представяйки го визуално под формата на лингвистичен код. Код, който предопределя нашата връзката със света и възможността ни да общуваме. В този своеобразен автопортрет, образът на авторката е завоалиран и поставен зад стена от думи, които определят и качеството на общуването между нас. Всяка дума ни дава възможност да изградим цял конгломерат от представи, после да достигнем или потърсим тяхната семантика и чак накрая да открием графичния образ. Неслучайно произведението е създадено за обществено пространство, но тук в кураторския проект на Атанас Тотляков, то е поставено в нов контекст и има съвършено нова изява и като произведение, и като „документ” на вече случилата се реализация.

Произведението на Деница Милушева „Междинни пространства” (2024) намира израз на „търсенето на пространството” между минало и бъдеще, между нас и другите. Авторката извежда текста като важен визуален изказ на връзката между технологичното и човешкото, съчетаващ елементи на постмодерно „обличане” в думи на мисловните процеси и образите. Съчетанието на думите, кратките текстове и съчетанието на „светещата лентата” от малки фотографски фрагменти, предполага всеки от нас да осмисли процесите на комуникация и посоката на тяхното протичане: зрител – дигитален свят – изкуство – автор – зрител. Донякъде препращайки към идеите на структурализма и структурната лингвистика, стъпващи на „мисловните лингвистични, социални и културни структури”, както и на дигиталните технологии, авторката ни подканва да намерим „междинното пространство” между произведението и нас самите. /Ат.Тотляков, Кураторски тур на изложбата – б.а./.

Галина Цветкова "Гранично"

Към този калейдоскопичен „фрактал” на експозицията можем да добавим още една работа, в която се търсят моментите на преминаване от едно състояние в друго, на пресичане на границите в буквален и концептуален смисъл, а дори и в художествено-пластичен смисъл търсено преминаване от двуизмерно в триизмерно пространство. В „Гранично” (2024) на Галина Цветкова намираме много препратки, но най-пряката асоциация са многото замъглени прозорци, които само на места са интензивно сини и леко отворени. Това прави произведението визуално четивно за зрителя, а и фигуративно погледнато отваря възможните нови хоризонти към света и изкуството.

Интерактивните дигитални форми в изложбата включват представянето на Михаил Михайлов с видео документация от пърформанса  осъществен през 2022 година „Self-brainwashing#2“, е една от тях. Той представя част от изложбата  „Ето къде си“ /There  you are“, реализирана в Университет Ка‘Фоскари във Венеция. /За него може да прочетете във „въпреки.com”тук – б.р./ Включена е и една от серията рисунки, показани в изложбата в българския павилион, като част от 59-то издание на Международния форум за съвременно изкуство „La Biennale di Venezia“). Груповият проект на Валентин Сабинов, Рада Дончева, Стела Караилиева „Homo Vespertilio”, създаден през 2023 година и част от инсталацията на Нуракан Нуф „Съюз на противоположностите” от 2024 година.

Дан Тенев „Епистемологичен отпор”

„Епистемологичен отпор” (2009/2024) на Дан Тенев е дезориентираща на пръв поглед инсталация, ситуирана в централната част на залата. Тя представлява мащабна форма с размери 10х10х10 метра, изградена от полипропилен, изпълнена с въздушен резерв. В нея откриваме, на мисловно ниво, пресъздадена чистата рефлексия от пречупването на светлината или на фигурите, ако те са пред нея или зад нея, а въздухът и обемът създават търсената дистанция. Робърт Улф / Улф, Робърт Пол. За Философията. НБУ, 2004 – б.а./ много ясно е формулирал философското разбиране за епистемологията като „опознаване на нещата” и търсене на границите на познанието, а тази идея виждаме застъпена в произведението много ясно. Дан Тенев се стреми да премине утвърдените граници на визуалното и пластичното познание, той ги преминава в много посоки, защото дори само да помислим върху формата, виждаме, че нейната геометрия е променена, защото е поставена в точно определена затворена среда. Паната в изложбената зала свиват и моделират формата. Подът и сводестия таван също са граница за нея. Произведението е предназначено за експониране в градско пространство, представено в Пловдив през 2009 година, но тук „кубът” предлага нова посока на епистемологична натовареност – завземане, блокиране, натиск, моделиране на формата, притискане и др., така се променя геометрията на въздушната форма от средата и така задвижва нови сетивни и интелектуални нива на комуникация.

Атанас Тотляков „Осцилация на послеобрази”

Атанас Тотляков, освен куратор на проекта, в експозицията става активна част от участниците с произведението „Осцилация на послеобрази”, 2024. Той предлага на зрителя един визуален експеримент, в основата на който е анализът на неговата образна перцепция. Автоизучаването на сетивността съчетава наука и изкуство, като прави не преки, а може би и преки препратки към електроретинографията и нейното преформатиране върху платното. Но на едно друго ниво това произведение ни връща хилядолетия назад във времето, като търси първичните импулси на творческото съзидание. Това са „мисловните образи”, останали в съзнанието на автора, постигнати чрез светлинна стимулация и след наблюдението на определен обект. /Ат. Тотляков, Тур на изложбата – б.а./.

Кинетичната инсталация на Младен Младенов „Променлив хоризонт”, създадена през 2023 година, показва междинната точка, в която се събират всички наши представи за творческия процес и динамиката на художествените процеси в изкуството. Инсталацията съчетава пластичен материал и механика. Движението, което се осъществява, е постоянно и плавно, а чрез него се пресъздава преминаването от едно към друго художествено и културно пространство. Метамодернизмът и интермедията всъщност го изискват, защото именно това е отварянето на границите в изкуството и проследяване на траекториите, които идват от прехода: модерно – постмодерно – метамодерно. Това е сложен социален и културен процес, който изисква постоянна динамика и включване на различни изкуства, медии в търсене на нови визуални модели и посоки.

Младен Младенов „Променлив хоризонт”

„Съюз на противоположностите” (2024) на Нуркан Нуф е интерактивна инсталация от три пана и видео. В нея творческият процес се търси между  човека и машината, форма на симбиоза между класическото и механичното рисуване, и програмирането. Чрез изследване на биомеханичните процеси се стига до бионика, която да замени реалното рисуване, без да го изключи, а напротив да го развие, защото желанието е да се създаде нов биомеханизъм на дигитално рисуване. 

В контрапункт на движението и дигиталното може да се разглежда произведението на  Марина Теофилова „Безсънно синьо” (2019/2024), което е форма на визуално изследване на фрагмента. Фотографията дава тази възможност да се фокусираме върху детайла и той да ни въздейства, особено чрез неговото мащабиране и чрез търсената промяна на медията – транслиране върху тънко платно. Така се постига именно тази осцилация, която е междинната среда на граница между сънищата, реалността и наситеното преживяване на спомените в моментите на безсънние, тогава образът и отделните негови фрагменти могат да бъдат анализирани и интерпретирани в различни посоки.

Ако след „мисловна пауза” погледнем в другата посока на залата ще видим представен, с подбрани части, проекта „Интенция за антивещ” (2023) на Богомил Иванов, Илина Пенева, Момчил Енчев, Стефан Василев. В него целта е да се изследва проблема за предметността и неговата функционална промяна, която преминава през дихотомията: „вещ – антивещ” и след това анализът тръгва към проследяване на възможните траектории при движение в градска среда на загубилите своята функция предмети за багаж, интерпретирани в множество концептуални рисунки.

Пенка Минчева пред нейния „Оригинал”

В общата структура на кураторската концепция на Атанас Тотляков са включени още няколко визуални проекта. Единият от тях засяга важния дискурс за „копието” и „оригинала”, който на пръв поглед сякаш корелира с представите за опазване на културното наследство. Произведението „Оригинал” (2024) на Пенка Минчева е визуално изследване, което пада върху добре познат и отдава включен в регистрите за опазване на световното и културно наследство тракийски паметник – „Казанлъшката гробница”. Но всъщност това е начин само да се събудят първичните асоциации, а всъщност трябва да се помисли върху постоянното копиране и тиражиране на образи, които са „повторяеми действия, изграждащи една картина”. Можем лингвистично, чрез повтарящите се думи, и визуално – чрез рисунката, макар и трудно или ако я има, да се потърси разликата между копието и оригинала, поставени едно до друго е в една изложбена среда.

Реконструкцията на представите за „красивото”, характеризиращи съвременния културен контекст, е представена изцяло в духа на метамодереното мислене. Този процес откриваме в произведението „Моите кредитни карти” (2024) на Красимир Русев /Може да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./. В мащабираните кредитни карти важни са снимките, колажирани върху познатия дизайн, тяхната цел е да провокира зрителя, да го насочи към гледане и дори да го „обърка”.  Често обаче „красивото” може да се окаже „некрасиво”, дори шокиращо и травмиращо зрителя. Изследвано е въздействието от изкривяването на човешкото възприятие при контакта с произведението.

Красимир Русев "Моите кредитни карти"

 Във „фракталното” калейдоскопично пространство в тази част на експозицията са експонирани две произведения на Милен Алагенски и инсталацията на Яница Фендулова. Милен Алагенски представя своя „Биомеханичен препис“ на част от "Епосът за Гилгамеш" в бинарен код”, създаден през 2023 година, с който ни връща в древността, към люлката на нашата цивилизация. На фокус са извадки от поетичния свят на древните шумери, които днес ние не разбираме и познаваме само като един „документ”, писан с острие на ръка върху глинени плочки. Клинописното писмо към момента могат да разчетат само единици лингвисти в света, но то се явява първичният културен код на човечеството. „Епосът за Гилгамеш” е прекодиран, веднъж през превод (от английски), а втори път – с помощта на бинарен (двуичен) код, върху PVC плаки. Но тук механичното повтаряне само напомня или измества ръкотворното начало. Милен Алагенски е автор и на „Локални прояви на метамодернизъм” (2024), където ни кара да се замислим за взаимовръзките между „локалното” и „глобалното”, за рециклирането и трансформирането на предметите от градската среда и пренасянето им в музейна, но мисля, че можем да намерим и леки препратки към Марсел Дюшан и една история в случая с гуми.

Яница Фендулова  в своята инсталация „HI-AI: Вериги отклонения” (2024) в допълнение с авторското малко издание „Бог не греши и не се шегува“, серия AI: Вериги отклонения, създадена през 2023 година, използва текста като визуален израз и търси психологичните и лингвистични връзки, породени от изследването и анализа на поредица от фрази и думи, които съдържат морални и религиозни смисли. Някои плашещи, други изненадващи или провокиращи съвременния човек, но пречупени през изкуствения интелект,  се получават едни напълно очаквано или не, изкривени и деформирани човешки образи и фигури. Изкуственият интелект, използвайки достъпните в интернет дигитални бази данни, е „създал” една малка „галерия”, представяща стилистиката на Ренесансовите майстори, като една визуална представа или анализ на човешката природа и нейните възможни отклонения, „отклонения между връзките”.  

От изложбата...

„От гледна точка на „Метарезерви 2024”, основна тема остава човекът – неговата сетивност, начините му на свързване със света и другите в непрестанно изменящи се условия.” /Ат.Тотляков, Кураторска концепция на изложбата – б.а./. В търсене и предлагане на нови културни и художествени измерения на средата, визуалните артисти предлагат различни посоки за нейното преформатиране, а и различни смисли на културната феноменология. Дават и нов прочит на визуалния език на изкуството, вече включващо не само човека и социума, но и машината и изкуствения интелект. Можем само да проследим как ще се развият процесите в съвременното ни визуално изкуство и да гледаме напред към развитието на проекта и неговото разгръщане във времето. Следващата проява на „Метарезерви 2024”, предстои да бъде представена в шуменската художествена галерия „Елена Карамихайлова” през месец ноември с подзаглавие „Вариации на метамодерни теми”. ≈

Текст: Катя Тинева-Гюрковска

Снимки: Славчо Славов, Миглена Колева, Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и личен архив

[vprki]

Йордан Кисьов пресъздава движението на водата като метафора на живота

Предпочитано пространство от много художници поради архитектурните и функционалните си характеристики галерия „Райко Алексиев“ е избор и за настоящата изложба на Йордан Кисьов /на снимката/ „Между небето и водата“. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева.

Тя е трета поред след „Уплътняване на празнотата“ (Контейнери), 2019, и „Отразено време“ (Утайката от кафето), 2022, които авторът представи също в залата на бул. „Раковски“ 125. И в това не можем да търсим случайно съвпадение, защото за художника съзнателно търсено семантично овладяване на пространството е концептуален елемент, мизансцен, в който се разгръщат творбите. Тези, които са посетили гореспоменатите изложби и помнят, че в тях Йордан Кисьов боравеше със своеобразни правоъгълни обеми – контейнери, акцентирайки върху осезаемото внушение на обекта, с разграфяването му на отделни сегменти или насищането със символи – цифри, букви, геометрични фигури, биха казали, че трите му изложби са в различна стилистика.

На пръв поглед изглежда така, но само на пръв поглед, защото Йордан Кисьов вече 20 години последователно намира своите устои в самоизследване, в експериментиране, в пластически търсения и открития, които чертаят етапите в творческото му развитие, в които всеки следващ е продължение и надграждане на предходния.

Прието е откриването на една изложба да е тържествено, в присъствието на приятели, колеги и почитатели, такова беше и откриването на изложбата на Йордан Кисьов с множество от хора, чакащи вратите на галерията да се отворят, но повярвайте, тя трябва се гледа, възприема и осмисля в пълно усамотение (доколкото е възможно, разбира се, предвид свободния достъп до залата). Опитвам се да бъда безпристрастна, въпреки обвързаността ми като човек, роден в Тутракан, с реката и синята шир на Дунава.

"Пролет над реката"

И заради един далечен спомен за първата ми среща с художника. Дали го помни?… Едва ли, но за мен тя се оказа съдба. Годината беше 2005, мястото – Художествената галерия в Силистра (тогава той беше неин директор), поводът – конкурс за текст и пленер в града. Аз, 15-годишна, участвах в него и още помня как той дойде и ме попита: „Какво ще избереш?!“ Очевидно беше прочел текста ми и видял моите рисунки. Тогава ми каза, че непременно трябва да съчетая тази си страст към историята с писането и рисуването. Пишейки обаче за изложбата на Йордан Кисьов, не е възможно да се отдалеча емоциона��но от подобна силно въздействаща, дълбоко лична, изповедна изложба.

Тя представя творби, създадени още през 2004, други са непоказвани досега; някои от тях сме виждали в самостоятелната му изложба през 2005, отново на „Раковски“ 125, в ХГ „Петко Задгорски“ – Бургас (2023). Освен тематично и сюжетно обединени с образа на реката, те са „събирателен образ за идеята за зараждането, съществуването и възнесението на човека“, както самият автор споделя. Пластичната структура е овладяна до съвършенство, мазката, текстурата, експресивната сила на сложно нюансираната живопис е пластичен еквивалент на дълбоки емоционални и душевни състояния.

„Триптих на моя тема“

Чрез един сложен изказ авторът търси психологически контакт със зрителя, „вкарва“ го в кръга на своите мисли и преживявания, боравейки с общозначими понятия като пространство и време, но същевременно и много лични („Триптих на моя тема“). Солидно конструирана форма се разпада в конгломерат от цветни петна, а класическата композиция отстъпва място на едно привидно съвършено непреднамерено, спонтанно кадриране на мотива („Светлините на отсрещния бряг“, „Отражение“, „Отсамният бряг“).

„Отсамният бряг“

Композиционното осмисляне при моделирането на пространството и тук „вкарва“ зрителя в една игра – архитектурно-пространствена (чрез възможностите на залата и във височина) и интелектуална (чрез символната натовареност на творбите). Още с влизането в галерията погледът се спира на леко изместената вдясно от центъра на голямата зала с оберлихта „Колонада“, но в същото време балансирана композиционно с останалите платна по стените. Тази инсталация се състои от огледални плоскости, подредени във формата на кръст на земята с положени отгоре 6 вертикални колони.

Върху тях Кисьов е запечатал различни моменти и състояния от деня, останали в съзнанието му – сутрешни изпарения, обедно жарко слънце, нощ, дъга над реката, дъжд, вятър, падащи листа, реещи се птици, отражения. Отправяш поглед надолу и от получената проекция от отраженията на колоните и оберлихта потъваш, пропадаш и навлизаш в друго измерение. А погледната отстрани, тази символна пътека води към портала – поставени в центъра на централната стена платна, образуващи П-образен модул, чиято сърцевина е сферично живописно пано, назовано „12 часа над реката“.

„12 часа над реката“, вдясно

Художникът пресъздава усещането за непрекъснатото движение под и над водната повърхност, която се явява и метафора на живота, било то в съзерцанието на голямата вълна – пленената и разбиващата се вълна, „Голям ескиз по Хокусай“ (във втора зала), или фриза, разкриващ поглед през бинокъл, където зрителното поле се фокусира и наблюдава движението на регатата; в другата серия от платна – „Морски круиз“. В някои от творбите може да разпознаем обекта, в други отделни детайли навлизат един в друг и липсва конкретна образност, изграждайки странен свят на материалното и нематериалното („Отсамния бряг“ в позитив и негатив). Дръзновението да изпълни тези композиции в мащаб и като формат и като замисъл, усилват внушението за мечтанието, за следването, извървяването, завръщането към изначалното, първичното, вечното.

„Светлините на отсрещния бряг“

„Между небето и водата“, там, в необятното и безграничното, където хоризонтът изчезва и цветовете се сливат или обратното – контрастират, сетивата се изострят, духът сублимира в друго, по-висше измерение. Достигаш онова състояние на нирвана, познато за малцина, или както художникът казва – „един катарзис от докосването на Сакралността“. ≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Стефан Марков

Долорес Дилова, Йордан Кисьов и Любен Генов на откриването на изложбата

P.S.  на „въпреки.com”: Изложбата на Йордан Кисьов. „Между небето и водата“ в галерия „Райко Алексиев“ продължава до 28 юни 2024 година. „Потопете“ се в нейния свят, за да откриете вашето небе и вашата вода…

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти отнемат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Табакова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и отличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което според Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – автобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира с��, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само откъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, която в своята непосредственост е криза, до чиято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за пре��иналите през  “трудово-възпитателните общежития” показва, че цифрите варират между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателств�� за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съседите” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия ��опузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[vprki]

Красимира Буцева: Не познавах света, в който съм се родила

 „Учих фотография в Англия, в Университета в Портсмут. Заминах за Англия да уча бакалавър и след 1 година като всеки емигрант се срещах с хора от най-различни държави, от места, които те носят в себе си. Срещахме се и с такива, които не са от Източна Европа. Те по никакъв начин не са живели моя живот или живота на родителите ми.“ Разказа за „въпреки.com”Красимира Буцева, една от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с Джулиан Шехирян и проф. Лилия Топузова, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април -  24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Красимира продължава: „Тогава започнаха първите ми включвания към темата. Усещах, че животът ми, това, с което съм израснала като история, не е точно това, което ми се струва. Историите на баба ми, които тя е ��азказвала през смях, може би изобщо не са смешни. Те са по някакъв начин така наречените всекидневни травми, които хората са преживявали, които са били част от режима. Такъв вид травми може да са част от всеки режим. Имам спомен как стоя с приятели и им разказвам за бананите, как, според майка ми, се появявали само покрай Нова година. И всички започваха да се смеят, защото мислят, че разказвам някаква смешна история, шега. Тогава нещо се пропука в мен, защото за пръв път видях реакцията на някого, който не е от България, не е от постсъветска държава, на такава супер обикновена история. А, всъщност, е история за липса на нещо, липса на вид храна. Тази храна става суперизвисена и специална, както не е в никоя част на света. Та, тогава  започнах да чета академични книги за комунизма, книги по история, социология.“

Красимира Буцева и Васил Владимиров

Красимира Буцева е най-младият член на творческия екип на „Съседите“. Била е малко момиче, когато преди малко повече от 20 години сме се запознали с Лилия Топузова, във връзка с работата ѝ по документалния филм „Проблемът с комарите и други истории“ в офиса на продуцентите на „Агитпроп“. Но всичко  при Краси става с постепенни натрупвания на знание по темата за комунистическите лагери и само е въпрос на ��реме да се срещнат тримата и да заработят заедно. Но се връща и към детските и ученическите си спомени, които по някакъв начин са провокирали посоката, в която вече работи от години.

„Четейки тези книги, се връщах към спомените си, които започнах да канализирам – с историята на България, какво се е случвало в този период от време. Аз и хората от моето поколение сме израснали със спомени, които не са разказани в исторически, хронологичен път. Реално не знаеш защо това се е случило. В училище часовете по история за комунизма бяха недостатъчни – завършила съм Хуманитарната гимназия в Пловдив с профил история, имахме 6 часа седмично история. За комунизма имаше един много кратък откъс в края на учебника, учебникът беше за специализирани гимназии, не беше обикновен учебник, страшно подробен, поне 500 страници. Въпреки това там само се споменаваха някакви дати, имена на хора.

Творба на Красимира Буцева във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, 2022

Аз не познавах изобщо миналото, не познавах света, в който съм се родила. Израснах в Асеновград между баба ми, която е симпатизант на комунизма, и вуйчо ми, който изобщо не подкрепя комунизма, демокрацията за него е всичко. Когато бях дете, те се караха за комунизма и демокрацията, аз не разбирах каква е тая караница. Чувах датата „преди и след 10-и“ и си мислех с детското ми съзнание, че 10-и е датата, която вероятно времето се разпуква и започва отново. Така се маркираше времето – никой не казваше какво е това число „10-и“: месец ли е, какво е. Не просто незнание, но части от знание, някакво объркване.“

Разказвам историята за пътя на Краси към темата, защото тя дава и своеобразно обяснение защо най-младите са индиферентни или реагират с досада към комунистическото минало. Дори и вкъщи се е говорило с недомлъвки или мълчанието е било поведение.

„Та, живеейки в този свят, т.е. избрала света, в който се раждам, знам, че светът е различен, но как точно е различен. Като си емигрант някъде, много по-ясно виждаш нещата във всекидневието си – дали са хубави или лоши – по друг начин печелиш дистанция. Тогава аз, може би спечелих такава дистанция – започнах да чета, да си мисля много за историята. Започнах да записвам разни истории – като кратки разкази на нещата, които майка ми ми е разказвала. Впоследствие това беше дипломният ми проект, с който завърших бакалавър – книга с историята на семейството ми, написах я от първо лице, всеки го е преживял. В същата година, когато завърших бакалавър, записах магистратура – имах идеи какво искам да правя с магистратурата, но не я записах с конкретна идея. В Англия за магистратура не е нужно да знаеш какво правиш: примерно, първия семестър ти пишеш предложение за проекта, който ще развиваш. Съвсем случайно видях някакво видео във фейсбук – откъс от филм на ВВС от 90-те, явно първия филм за политическото насилие, явно – първия филм за лагерите, правен някога. Гледах кратка част, в която някой разказваше за миналото в порутена сграда. И аз гледах с малко недоверие – никога не бях чувала нищо от това, което този човек казваше, а той говореше за това, че се е случило на много хора, не е само неговата история.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Започнах да търся в интернет „Белене“, „Ловеч“, „лагери“, започнах да чета – исках да разбера дали това видео е истинско. Защото бях шокирана, че съм учила в България до 18 годишна, че съм живяла тук, не съм живяла само 1 година, учила съм история – и никой никога не е споменавал такова нещо, никакъв вид репресия в миналото. Тя е била в тези разкази, но е толкова тиха и незабележима, че ти няма как да я видиш, ако не я търсиш. Видях случайно това видео, реших, че искам да знам повече за тези места. И колкото повече четях и разбирах, толкова повече осъзнавах колко огромно е било това, което се е случило; как е продължило през целия период; колко много хора са пострадали; колко много лагери има; как абсолютно не се говори за това, а е оставено да си изчезне с времето. В началото бях много ядосана, че това се е случило, че е станало и, че аз трябва да направя нещо, някакъв супер малък опит, който да стигне по-далеч от някаква изложба, която да я видят 10 човека. Нямах никакви контакти, никого не познавах в България: историци, социолози; никой от семейството ми не е репресиран по този начин – в лагер или в затвора. В началото всичко беше по някакъв усет – пишех много имейли, на много хора, стоях на 2000 км оттук и се надявах, че някой ще отговори, ще ми помогне да разбера… Мога ли да вляза на остров Персин или ще трябва да напиша молба до МВР? Какво изобщо се случва? Как се стига до тези места.“

Награденият проект на Красимира Буцева в БАЗА, 2022

Разпалено разказва Красимира. Тя е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022. По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“.  (Тогава Красимира Буцева показа, че художникът влиза в ролята на учен от социалните науки – историк, антрополог или социолог. Историята се разказва чрез предмети и образи, а художникът е активен участник в тяхното събиране, куриране и съхраняване.- б.а.)

Припомняме, че при обявяването на проекта „Съседи“ като класиран на първо място в конкурса за българското участие на 60-ото Венецианско биенале кураторът Васил Владимиров го представи: „Отвъд изложба и проект на изкуството, той е задълбочено изследване на умишлено премълчаните последици от историята на политическите репресии, които се случват в периода на българския комунизъм.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Дългосрочната практика на авторите води до представяне на проекта през ноември 2022 година, в СГХГ(с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова. Проектът има огромно значение и стойност не само заради тематиката, с която се занимава, но и заради иновативния подход, при който преплита исторически, етнографски изследвания, устни истории, теренни проучвания, също така и аудио-визуални записи, които формират една тотална изобразяваща инсталация – може да видите видеа от предишни представяния. (Всичко това е резултат на близо 20 години проучвания и 8 години сътрудничество, изследващи паметта за политическото насилие завещана ни от комунистическото минало – б.а.).

Питам Красимира Буцева, както преди в разговорите с Джулиан Шехирян и Лилия Топузова как са се събрали тримата за съвместната си екипна работа години преди да поемат заедно към проекта „Съседите“. Тя започва отдалече и по много неин си начин разказва историята за паметната среща между тях тримата, която ги отвежда до съвместния им проект и тяхната малко не по български заедност…

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

 „Завърших магистратура, направих първия проект – бях събрала много повече материал, сега го обработвам. Запознах се с много различни хора, които разбрах, че правят това, което правя и аз. Много ми помагаха – някой ми праща съобщение или линк. Написаха за работата ми в „Капитал“ След 1 година авторът Светослав Драганов ми писа: „Сега пиша друга статия за човек, който е издал най-голямото досега изследване за Белене. Той по принцип не дава интервюта, но мога да се опитам да ви свържа.“ Това беше Борислав Скочев (за него също говори и Лилия Топузова – б.а.). Аз се заинтересувах и се срещнах с Борислав Скочев. Говорихме си няколко часа за лагерите, за архива, спомени, какво аз правя, какво той прави. В края на разговора, когато си тръгвахме, той ми каза за работата на Лилия  Топузова в Канада  ме свърза с нея. После с нея се чухме по телефона и беше много интересен разговорът. Много интересно, странно запознанство, странно за нормалните запознанства, но в момента, в който се чухме по телефона, веднага започнахме да си говорим за начина, по който сме се чувствали, влизайки в домовете на оцелелите. Не се питахме кой от кой град е, какво правиш, какво си учила, какво правиш с кариерата си – някакви нормални неща, които хората си казват. Ние усетихме, че, без да се познаваме, сме изживели едно и също. Това ни свърза много, нямаше нужда да се познаваме. Дори не се питахме „Кого си интервюирала? Кого познаваш?“ Просто директно започнахме да си говорим как се чувстваме, когато вършим такава работа. Понякога сравняваш – има случаи с такава secondary trauma, вторична травма. Ти започваш да омаловажаваш страданието си, когато се срещаш с такива хора, защото го сравняваш със страданието на другите, което е много по-голямо е не е възможно да го побереш в съзнанието си.“

Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

След първия им разговор има още много и Лилия ѝ казала, че академичните ѝ статии са недостатъчни, защото достигат до определен брой хора, и език; филмите също са недостатъчни, защото имат определена публика; как всяка медиа е недостатъчна сама по себе си да разкаже това. Коментирали и, че е  много трудно да се разказват тези лични истории – защото те са толкова фрагментирани, че не могат да се разкажат в цялост. „То в това е силата – да не се опитваш да разказваш нещо в цялост; всъщност е невъзможно да покажеш това, което се случва; как двете сме се опитвали да пишем, да снимаме, да правим много различни неща. Как можем да се опитаме да смесим различни подходи и само тогава ще се получи  – това си говорехме още от самото начало. Аз постоянно се движех между „Сега ще направя изложба“, „Сега ще направя филм за това“, „После ще напиша статия“. Много е мрачно да работиш само с тази тема, защото всеки разказва само част.“  Припомня си Красимира, а  Лилия ѝ казала, че с Джулиан Шехирян замислят разни неща, в тази посока и какво да правят. Тя я свързва с него. След това с Джулиан се чуват по телефона, с видео – той във Флорида, тя – в Лондон на лекции.

„Изобщо не го познавах, говорихме сигурно 2-3 пъти. Тогава работех в офис, имах 3 седмици отпуска, която бях взела, защото имах изложба с част от проекта за лагерите в Берлин първата седмица. В следващата седмица бях поканена в лятното училище в Белене – да ��равя уъркшоп с ученици и фотографи. Казах му, че в София сигурно ще съм за половин ден между двата ангажимента и го поканих да дойде да преподава с мен в училището  в Белене, за да се запознаем. Срещнахме се на гарата в София и за първи път се видяхме на живо по пътя за Белене. Джулиан се появи на гарата със супа и сандвич, качихме се на влака; после се прекачихме, после някой ни взе с кола, отидохме в Белене и прекарахме 1 седмица там, говорейки си за този проект. Това се случи през 2019-а, запознаваме се и на следващия ден вече сме в лагера. Нормално е преди да започнете да работите с някого да пиете кафе, да ходите на някакви места…“

След време, убедена съм, в контекста на проекта „Съседите“ и участието му на Венецианското биенале за изкуство, 2024, ще коментираме този феномен, когато трима души работят в една посока от различни краища на света с години, как пътищата им се събират и стават общия им, единен. Виждали сме самостоятелни изложби на Красимира в последните години в този контекст. Проектът се развива. Не е въпросът да имаш един факт, после още един факт, а че се развива и получава по-голяма цялостност, добива фактологическа и художествена стойност.

„Абсолютно, да! Всяко ново представяне някъде или подготовка за представяне нещо се променя, винаги. С времето успяваме да видим какво работи, какво не е работило. Да сме по-сигурни в някои решения, които взимаме, или да знаем защо точно сме ги взели. Някои неща абсолютно по интуиция сме направили, а впоследствие разбирам, че не са били точно интуиция – имало е и много други работи наоколо.Сигурно се променя – сега е много по-различно, отколкото на „Бенковски“. Инсталацията е много по-събрана. Сама по-себе си тя си расте – на „Бенковски“ си растеше с всеки ден. Като я открихме, установихме, че някой идва всеки ден, сяда и слуша. По някое време ни търси, за да се запознае с нас, да ни разкаже за баба си или за дядо си. Всеки ден имаше някой, който беше свързан, без да го познаваме. И това се случваше всеки ден по много пъти… Още по-шокиращо беше, че хора, които познаваме, идват, сядат и разказват за техния баща. И не са  непознатите, които разказват тези истории.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

В този момент инсталацията си имаше собствен живот, не беше нужно вече ние да сме там, тя вършеше работа. Не очаквахме, че тя някога ще свърши. В един момент бяхме шокирани с Джулиан. И си помислихме как без да искаме сме създали нещо като мемориален музей – не, просто, разказваме това минало, ами хората идват и се чувстват в безопасност да говорят, в безопасност да помнят това, което са видели и преживели, или са чули. Сядаха в кухнята, стояха там много дълго време. Много казваха, че така е било при тях това, което е в нашата кухня. Тракат чашите, капе чешмата…

За мен тази работа е много повече, отколкото мога да възприема – в смисъл, че толкова много неща се случват или тя носи, че си мисля, че нямам капацитет да ги възприема.“ Казва през смях Красимира, може би в опит да се самоиронизира, като споделя общата им отдаденост от години към проекта. И, все пак, проект в различни варианти е показван в различни държави, главно в университети. Разбират ли го хората, чужденците, не тези от постсоциалистическите страни. В много от тях има много смислени и въздействащи музеи на тоталитарното минало.

„Разбират го. Ние много сме мислили за това. Тъй като записите от интервютата, които са за проекта, са пълни с малки истории, тихи истории, истории за травма, която не е обременена от историята – т.е. тук там може да има интервюта, в които някой споменава някакви години, имена на хора, които са били в партията… Но не ти трябва исторически план, за да разбереш травмата или болката, или мълчанието. Това са универсални чувства, които всеки би могъл да изпита в личен контекст, на семейство, а какво остава в държавен контекст, на историята на една страна!

Един от експонатите в инсталацията - стара шевна машина, която бродира панделка-лента с подписа и печата на зам.министъра на МВР Мирчо Спасов, един от идеолозите на лагерите с напътствия за изтезанията към жените. В средата е “хляб” с камъчета от ��ариерите в лагера Ловеч и от бреговете край Белене…

Всяка държава в света има минало, с което е трябвало да се справи или вече се е справила, и има характерни части от това минало –някакъв вид репресия, институционално насилие: за съжаление, това се е случвало навсякъде по света. Когато проектът е показван в Торонто или в Принстън, хората се свързват, тъй като чуват една история.

Например, историята на Надежда Касабова-Божилова, която разказва как се прибира вкъщи и се поглежда в огледалото, но не се разпознава. Не е виждала себе си в огледало от години и се чуди защо всички плачат и не се радват, че тя се е върнала. То е, защото тя толкова се е променила заради това, което е изживяла, че семейството ѝ реагира емоционално, с тъга. В тази история няма нищо за комунизъм, нищо за лагер, за затвор дори няма исторически факти. Тя е универсална история на травма, на болка. И тя се разбира, без да се знае за кого става въпрос, коя година се е случило, дали историята е истинска или е измислена.

Ние сме се опитали да направим това в проекта. Да се отдръпнем от факти, от история, от числа, от дати, които често могат да ни накарат да се чувстваме дистанцирани. Тази история не е тук, при нас, защото е фактология по някакъв начин. А историите стават част от сегашно време.“

Авторите на проекта "Съседите" при представянето му на 4 януари, 2024 в БТА

За още много неща си го��орихме с Красимира – за любовта към фотографията от ученическите години, която предопределя пътя ѝ на артист. За срещите с още хора, много, от които вече не са между живите по работата ѝ върху проекта.  Но важното за нея е, че точно техният проект „Съседите“ е избран да представи страната ни във Венеция. „Ние сме си говорили, че е уникална възможност и е изключително голямо постижение, че проектът е избран за Биеналето. Ние не можем да го повярваме и сигурно, като го открият, още няма да вярваме, че това се случва. Това маркира нещо много важно – говорили сме си, че това, че проектът отива, е много по-голямо от това, че ние сме го направили. То говори как държавата се интересува, държавата прави някаква крачки, за да се избере този проект.“≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ, галерия „Структура“

P.S. на „въпреки.com”: Преди дни комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова, заедно с част от авторите, спечели конкурса за представяне на България на Биеналето за изкуство бяха във Венеция за среща с италианския екип.

Огледът в зала "Тициан"

Предстои да бъде уточнено пространственото позициониране на експозициите в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето на 19 април и програмата на официалната делегация от българска страна.  „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година.

[vprki]

Джулиан Шехирян: Ще представим България като колектив с проекта "Съседите"

„Със сигурност по различен начин възприемам ролята си в този екип, отколкото в първите ми опити да създавам произведения на изкуството и да се изживявам като автор. Мисля, че по много естествен начин се чувствам като някакъв проводник. Това е полезно, защото позволява изтрезняване.“ Каза за „въпреки.com” Джулиан Шехирян, един от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с проф. Лилия Топузова и Красимира Буцева, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април -  24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Джулиан продължава: „Много се радвам, че имаме възможност да представим България като колектив, а не като индивидуални автори. Защото има нещо метафорично – не зная дали може да го наречем така, като един терапевтичен коректив. До някаква степен е хубаво от време на време да има заличаване на изострената индивидуалност, защото, развивайки този проект като колектив, ние успяваме да каним много хора да участват по различни начини.

От ляво на дясно: Васил Владимиров, Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян

Хора, които също са изследователи. Участват, като ни помагат при сглобяване на инсталациите, дават ни предмети, мебели. Има някакво усещане за общност, за колективно задължение и загриженост. Това оставя отпечатък върху мен – смятам, че тази интердисциплинарност и колективност е много смислена и продуктивна, особено когато става въпрос за опита да се изрази нещо за нашата общност като българи. Със сигурност съм израснал с този проект, който ме е формирал от най-млада възраст.“

Джулиан Шехирян е мултимедиен артист, изследовател и писател, който живее между Филаделфия, САЩ, и София. Той е докторант по история на науката в Принстънския университет (Princeton University). В своята художествена практика Джулиан създава сайт-спесифик и пространствени мултимедийни инсталации, които използват архитектурни пространства, предмети и обекти чрез артистични намеси, видео, звук и експериментални технологии. Разговаряме с него в пространството на галерия „КО-ОП“, чийто домакин е Васил Владимиров. С него като куратор на проекта „Съседите“ ще говорим в следваща наша среща.

Васил Владимиров

Тази седмица вече целият екип е в София. Те и тримата работят от различни места на света, което значи че „Съседите“ 24 часа на ден „дежурят“, но те са свикнали с това, защото този проект има навика да ги поглъща. „Често имам чувството, че е дошло времето за историите на оцелелите от лагерите на комунистическия режим и репресиите и ние по някакъв начин сме проводници – по много странен път се събрахме тримата, не мисля, че е било просто случайност.“ Споделя Джулиан и допълва,  че Лилия Топузова малко преди да пристигне в София е изнесла лекция в Кингстън Колидж в Лондон за „Съседите“. Тя е професор по история в Университета на Торонто (University of Toronto).  Учен и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата.

Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022. По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, с работата си „Честоти на травмата“, създадена специално за настоящия проект.

Красимира Буцева

Интересно е как са се събрали тримата от различни краища на света, но свързани много силно с България, всеки по своя си път на артист и изследовател.

„Имаме много различни формиране и опит, но през последните 10 години сме стигнали до момента да се сетим от кого в кой момент е тръгнала идеята – понякога просто говорим с един глас, което е нещо много красиво. 2014 прекарах година в България като изследовател чрез програма Фулбрайт. Тогава фокусът ми беше социалната история на психиатрията, особено през периода след Втората световна война. Най-вече изследвах формирането на психиатрията и въвеждането на съветския психиатричен модел. Запознах се с научната работа  по темата за лагерите и политическите затворници на Лилия покрай моя опит да изследвам случаи на злоупотреба с психиатрия от гледна точка на комунистическия режим. Тогава гледах филма „Проблемът с комарите и други истории“, 2007, който тя е направила. (български пълнометражен документален филм, режисиран от Андрей Паунов в сътрудничество като сценарист e Лилия Топузова, продуцент е АГИГПРОП –б.а.). Писах на Лилия, представих се (свикнал съм по американски да казвам „здравей“ на хората, без да чакам някой да ме представи). И тя ми отговори, въпреки че вече беше направила докторантура, а аз бях само бакалавър.

Джулиан Шехирян

Установихме връзка по скайп, почувствахме се свързани от общата задача за изучаване на близкото минало в България и в Източна Европа. Още тогава по най-естествен начин се роди нашата идея да направим нещо заедно. Първоначално мислехме да развием мултимедиен уебсайт с откъси от нейните интервюта и разговори – те са научни интервюта, но излизат извън рамките на това. Защото, като разговаряш с някого 6-7-8 часа, трудно е това да се сведе до интервю с въпроси и отговори – те винаги са повече от това. Идеята за този уебсайт дойде от Лили, която от дълги години се опитва като историк и етнограф да осмисли отношението между мълчанието и паметта. Мълчанието като контекст, категория на историческо преживяване, както биха казали историците. Тя искаше заедно да направим уебсайт, който може да запази същността и характера на фрагментираната памет, която много често присъства в тези разговори. Спомените изникват не в някаква запазена линеарност, по-скоро са островчета в някаква мъгла – тя може да обясни това. Идеята беше да работим с характера на фрагментирания спомен, вместо да се опиваме да коригираме или да хомогенизираме тези свидетелства и да ги обрамчваме в обща научна рамка - това не ��елаехме да направим. Тя има много конкретни научни причини да не иска да създава някакъв колаж от частични спомени и тя да ги поставя по-обща рамка. Идеята беше да се запази фрагментацията като нещо емпирично, което ни казва много за травматичната памет и за обстоятелствата, в които тази памет съществува в публичните пространства, но също и в частни, всекидневни пространства на преживявания. В този момент аз предложих идеята да направим инсталация.“

Джулиан Шехирян (от САЩ), Лилия Топузова (от Канада) и Красимира Буцева (от Великобритания) разказват през ZOOM на представянето на проекта "Съседите" на 4 януари 2024

С Красимира се свързват по друг начин. Тя работела по тази тема за магистърската си степен в Англия много години преди да се срещнат. „Запознахме се, защото имаше статия в „Капитал“ , където пишеше за нейна изложба в Ловеч и се споменаваше за проекта, който аз и Лилия Топузова развивахме. Лилия я откри като име, те се свързаха. Първата ни среща беше на жп гарата на път за Свищов, отивахме в Белене. От самото начало, преди да се запознаем, започнахме да работим заедно.“ Връща се във времето Джулиан. Свърза тези моменти със свое изследване в областта на социалната психология и психоанализата. “ Наскоро имах публикация за Теодор Райк, който е студент на Зигмунд Фройд,  развива допълнително една фройдистка идея – той нарича free floating atemption – (като психологическо понятие) внимание за насочеността на едно поле на съзнанието. То може да бъде сензитивно, когнитивно… Фройд говори са внимание, което е организирано, равнопоставено, без да се позволява вниманието на психоаналитика да се вкопчва много в някакъв конкретен детайл. Той дава няколко причини за това: първо, много е трудно за клинициста за цял работен ден, работейки с множество пациенти, да поддържа фокусирано вниманието си. Но, казва той, ако ние предварително решим какво е важно, няма да ��абележим множество фрагменти в разказа на пациента, които може да се окажат много важни. Той препоръчва като методология равно разпределено внимание – да се работи по индуктивен начин, при който се позволяват нови асоциации, които да насочват и да допринасят за клиничното разбиране на пациента. Теодор Райк нарича това „събиране на знания за бъдещо разбиране“. С други думи, разбирането трябва да се отложи за бъдеще време.“ Обяснява Джулиан по този начин и подхода към проекта и срещите с хората.

Коментирам, че това негово изследване и научна публикация е в контекста на проекта им.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

„Да, има. Ние по някакъв начин се опитваме да създаваме обстоятелства за зрителя, слушателя, за публиката. Да не ги водим за ръка, за да получат пасивно информация, а по-скоро да се отворят към атмосферата на тези апартаменти, където се случват разговорите с хората, преживели травмата. Опитът в инсталацията е да се прилагат различни мултимедийни средства, аналогови, дигитални, осветление. И припомня за двете изложби през 2022 в София - в СГХГ (с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.).

„Ние направихме две изложби, защото работехме по две различни методологии. В СГХГ искахме да създадем изложба, където най-вече разглеждахме архивните остатъци, по-скоро заличените остатъци на паметта за лагерите. Там оставихме изложбеното пространство доста празно, нарочно, защото искахме да създадем в публичните пространства усещането за отсъствието на спомен за политическото насилие. И галерията стана по някакъв начин като метафора за публичното пространство, особено като го сравняваме с печатницата на ул. „Бенковски“, където вече много по-директно работихме с гласовете на оцелелите.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Ние внимавахме да не ги сближаваме твърде много тези два погледа – на държавни институции, които едновременно бяха ангажирани с администрирането и стопанисването на лагерите, но също и с процесите по време на прехода, със създаването на някакъв официален наратив.

Подходът беше много по-личен, емоционален и ефективен в ателието, където създадохме проекта. Там успяхме да сътворим тази много странна атмосфера на поредица домашни пространства. И сега за Венецианското биенале продължаваме да развиваме тази методология.“ Споделя Джулиан как ще продължат в подготовката си. Няма да е в пространството на старата печатница на ул. „Бенковски“, продавала се, а някъде другаде…Ще научим.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Споделям му, че докато съм присъствала на първото представяне на проекта „Съседите“ в началото на януари като проект, избран да представи страната ни на Венецианското биенале стигнах до извода за себе си, че надхвърля тази конкретна тема, свързана с това време в България. Подобен опит имат много европейски страни, които бяха в Съветския блок. Но и помислих, че неговото семейство, без родителите му да са били по лагери, емигрират. Били са принудени да го направят, за да бъдат свободни. Защото тази система не позволяваше хората да се развиват професионално така, както са избрали.  Имаше някакъв похлупак, особено за свободно мислещи артисти като художниците Рафи и Галина Шехирян.

„Впечатленията от запознаването ми с научни изследвания за това минало са, че преживяването при социализма е било много разнообразно. Имало е хора, които не са имали допирни точки с тези изключително тежки случаи на изселвания, с този безкраен цикъл на затваряне в политически затвори и лагери без съд и присъда. Така че диапазонът на преживяването е достатъчно голям, че да може да се отрича това минало, хората да могат да си позволят да кажат „Ами то не е било чак толкова зле“. Много е важно да отказваме да водим политически разговори, където истината за едно преживяване или се разчита, или се заличава, така че да може да съществува една друга истина. На английски се казва zero sum came – само една е истината. Наблюдава се как дебатите за близкото минало много често стигат до това „хайде, стига вече“. Като че ли не могат да съществуват множество истини едновременно – като говоря за истини, аз говоря за житейски опит. И тълкуването на миналото чрез рамката на житейския опит много често ни разширява разбирането, което не може да се разчете в административни и държавни архиви. Но често и житейският опит се инструментализира като база за отказване от преживявания на хора, които са били изключени от генералния поток на социалистическото общество.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Аз съм чувствителен към тази маргинализация и това изтласкване на обществения наратив, защото от началото на моята научна кариера се занимавам с историите на хора, които са били по някакъв начин отчуждени от обществото поради психично заболяване или някаква различност. В научните си разработки за психиатрията в България винаги съм се опитвал да разширявам, да работя с наративи на хора, които не са пътували по главните пътища, по които  е действал монополът на комунистическата власт. Правя препратка към един американски социолог и историк който говори за начина, по който комунистическите партии в Европа са интегрирали колкото се може повече организации – пионери, профсъюзи... Винаги има значение защо се вписват хората в едно министерство, кои са хората, които въплъщават властта.

С този проект ние се опитваме да разказваме за миналото по начин, по който се виждат не черно-белите, а сивите територии, където не ни се изясняват нещата, не ни успокояват, а само парадокси и противоречия ни позволяват да разбираме сложното минало – така раздвоено между интереси. Тогава можем да добием представа (проф. Топузова разказва в нейната научна работа) как, например, фигура като Юлия Ръжгева (надзирателка в концлагера в Ловеч) достига до своята позиция: поради развиването на прогресивни – уж – идеи, също и достъп до образование за професионално развитие за жени в онзи период. Нещата са комплицирани. Ние по някакъв начин се отваряме към критика и от лявата, и от дясната страна на политическия хоризонт с това, че отказваме да работим с тези свидетелства в рамките на сегашните политически дискурси за миналото, а по-скоро искаме да подчертаем травматичната памет и ��тношението между индивидуалната и колективната памет.“ Обстоятелствено и като социален психолог Джулиан коментира мотива и подхода към проекта „Съседите“.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Не само в този контекст, в крайна сметка личният, човешкият опит, преживяването са нещо различно и не е възможно да се сложат всички под някакъв общ знаменател. Личното човешко преживяване не може да се сравни с нищо и да се правят глобални исторически изводи. Човекът се остава най-интересният. По начало тази тема за това фрагментиране на паметта – не само по Фройд – но и хората, минали травматични неща (преживелите Холокоста, Арменския геноцид, и много други кошмари по света), не обичат да говорят за това. Трябва много сериозна провокация или стимул, но и деликатност, търпение, за да го разкажат, да го споделят.

„Това е изключително важно за работата на проф. Топузова и на Красимира Буцева, защото те, всъщност, я свършиха. (за Лили това са вече 20 години работа с тази общност). Слушал съм много интервюта – Красимира и Лилия ги слушат, сигурно, за 150-и път, защото ги превеждат и определят кои части от интервютата да влязат в тази версия на инсталацията. Но когато ги слушаме заедно за чисто технически проби, аз знам въздишките, познати са ми паузите, зная коя част на историята следва. Когато ги слушаме заедно в една стая, знам през какво те са минали, присъствайки на тези разговори, много е трудно. Ние всички имаме различни роли в проекта, въпреки че много неща вършим по интегриран начин. Лилия и Красимира са прекарвали много време в тези стаи, които ние пресъздаваме. Трябваше и аз, присъствайки в тези пространства, едновременно да слушам разговорите, да разбера доколкото е възможно с разказите да вникна в опита на Лилия и на Красимира като изследователи. Инсталацията е за тези срещи. Ние каним хората, публиката да присъстват в темпоралния и емоционалния им контекст.“ Разказва  Джулиан за същността на проекта като послание и смисъл.

Джулиан Шехирян

Той е роден в САЩ, след като родителите му емигрират, както е прието по закон в държавата е американски гражданин по рожде��ие… Говори и пише прекрасно на български. Дали този проект по някакъв начин го приближава до България?

„Определено, да, със сигурност! Нямам съмнение, че България се превърна в един по-буквален смисъл в дом за мен, откакто баща ми почина (Рафи Шехирян (1952-2011) – тогава бях на 19, рядко минава година, в която да не съм тук. През последните 3 години дори по-често. Това не съм очаквал. Мисля, че моята българска идентичност е еволюирала в рамките на тази работа, но също и прекараното тук време, и отношенията, които имам с България. Израснал съм като дете на емигранти и да чувам български език извън моя дом е като извънземно преживяване. Като бях дете, ако срещнех някъде в магазин българи, тичах към тях, празнувах по някакъв начин. Израснал съм в българската общност в Ню Йорк и Ню Джърси – странно е да си формиран в капсулирана общност някъде другаде. Последните 10 години за мен са нещо като изравяне на този дълбок контекст, от който не мога да се отделя, но – както е при психоанализата – тези базови неща отнемат най-много усилия да ги разберем, да ги видим, да ги осъзнаем. Моето подсъзнание е българско. Отнема ми доста време да превръщам тези основни, опорни, подпочвени елементи в нещо, което да осъзная.“

Centro Culturale Don Orione Artigianelli във Венеция, където ще е българският павилион

За финал на нашия разговор, който безспорно ще продължи във времето в контекста на българското участие на 60-ото Венецианско биенале, в което той е участник и артист го питам дали има време да рисува и как му въздейства творчеството на талантливите му родители?

„Не съм следвал специално творческо образование, но съм много повлиян от творческата атмосфера и внимание, с които съм израснал. Това ме окуражи да следвам интуицията си да изразявам мислите си на визуален език. Да, рисуването е в основите на този проект, като ранните концепции много често се развиваха в скици и схеми за пространствено представяне. Отне много години тези скици да започнат да се развиват в тази доста сложна технологично инсталация…

Още 2016-2017 г. правихме опити в един склад във Вашингтон, лишени от тези много конкретни предмети и мебели. Този проект не можеше да се развие извън България. Преди 3 години трябваше да се съберем тук, на едно място и да започнем да го развиваме.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на СГХГ и The Neighbours

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да ви срещаме с творческия екип на проекта „Съседите“, с който България  ще се представи на 60-ото Венецианско биенале, 2024 с мото „Чужденци навсякъде“, като всеки от тях ще ни разкаже своята история в контекста на знаменателното събитие. Наши гости ще бъдат и комисарят за участието ни във Форума Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелов, както и негови членове. Всичко предстои…