#Мила Старейшинска

[vprki]

Валентин Бакърджиев: В изкуството си се опитвам да покажа света без граници

„Индигото е свързващата дума в тази изложба. Валентин Бакърджиев /на снимката/ избра да я представи тук в галерия „Мисията“ на Държавния културен институт към министъра на външните работи на България с два свои големи проекта „Голямото синьо“ и „Ефектът на пеперудата“.“ Каза кураторът на изложбата Мила Старейшинска-Ангелова за експозицията, озаглавена „Индиго“ на художника.

И продължи: „Индиго е ключовата дума, с която Валентин открива световете в картините си. Всяка една, за мен, е вселена. Проектът „Голямото синьо“ е вдъхновен с това индигово за най-дълбокото на океана, небето, за най-синьото синьо. Той използва хартията, една древна техника като борави с най-различни видове хартия, които се обагрят в индиго. Постепенно се поставят пласт над пласт – той създава тези безкрайни сини нюанси. Това са пластове хартия, които по своеобразен начин препращат и към пластовете на световното културно историческо наследство, което нас ни обединява като жители на Синята планета.

Мила Старейшинска-Ангелова

Наслояванията действително обединяват. Другият проект, който той представя „Ефектът на пеперудата“ е като действие, което може да доведе до голяма промяна. Пеперудата е онази малка, летяща, но и променяща се. Тази голяма промяна, на която Валентин иска да ѝ обърне/м/ внимание. защото климатичните промени, благодарение на хората, застрашават самите нас. Царевичните листа, които той обагря с авторски багрила, които сам извлича от отпадъчни материали от тях, от ядката, обелката на авокадото. Ние ги изхвърляме, но той точно тях използва. Листото на царевицата има структурата на крило на пеперуда. Инсталацията в центъра на изложбеното пространство е от листа индиго, които той сам отглежда…“.

От проекта "Голямо синьо"

За Валентин Бакърджиев идеята на инсталацията е да покаже как стоим на планетата по един и същи начин ние, хората и всички сме еднакви пред природата. „Като пипнете индигото, ще видите колко е крехко, а, всъщност, е пълно вътре с един силен пигмент. А ние продължаваме да извличаме неща от нашата планета. Това е моментът да вдъхновя зрителите да разберат колко е важно, как трябва умно да извличаме планетата, за да я запазим, все пак, кръгла (кълбо) и да балансираме нещата. Винаги съм се опитвал в моето изкуство да покажа света без граници, това, че живеем на една планета. След откриването на изложбата да минем покрай тази, така наречена, маса… Всички сме еднакво отговорни за нашата планета. Да бъдеш художник е отговорност - не само да правиш красиви картинки, важно е посланието, което влагаш в тях.“ Каза по повод на изложбата си като смисъл художникът Валентин Бакърджиев.

От ляво на дясно: Ния Табакова, Мила Старейшинска, зам. министъра на МВнР Костадин Коджабашев, посланикът на Кралство Нидерландия в България Н. Пр. Симон ван дер Бург и Валентин Бакърджиев

Отглеждането на индигото, извличането на багрило и неговото използване, като изразно средство е една от основните линии в творчеството на Валентин Бакърджиев.  За автора индигото е мисия, послание, средство за изразяване, което намира поле за изява чрез изкуството. Синият цвят предава идеи и послания, в чиято основа са социално значими теми като тази за крехкостта на екологичния баланс в природата. За връзката между нас, нейните обитатели и най-синьото синьо на дълбокия океан и безкрайното небе. Житейският и творчески път на Валентин Бакърджиев тръгват от България, минава през Доминиканската Република, Италия и стига до Нидерландия, където той живее през последните 15 години. Тук твори и отглежда индиго от семена в собствена био градина в града и е част от световна мрежа на  индиго производители. Защото, както сам обяснява в различни краища на света хората по свой път са стигнали до индигото чрез многообразието на растенията по техните земи. Според него, индигото, всъщност обединява и е като сини вени, които свързват и границите „изчезват“.

Изкуствоведът проф. Чавдар Попов на изложбата

Представянето на инсталацията „Индиго“ в едно общо пространство с други два основни за творчеството на Валентин Бакърджиев проекта,  Le Grand Bleu („Голямото синьо“) и The Butterfly Effect ( „Ефектът на пеперудата“), в основата, на които също е заложен синият индиго цвят,  обогатява и допринася за предаването на посланията, вложени в творбите на автора. Проектът е и своеобразен начин да се направи историческа препратка към вековната историята на синия индиго цвят и багренето с естествени материали, която може да се проследи в различни култури от Индия до Перу, като по този начин прави съвременен прочит на използването му в изкуството. За себе си признава, че синият е неговия цвят.

Изложбата на Валентин Бакърджиев се откри на 20 април в галерия „Мисията“ и продължава до 4 май. А два дни след това 22 април отбелязахме Деня на Земята. Тогава художникът написа на стената си във фейсбук: „Всяко замахване на четката, всеки цвят, всяка линия са малка крачка към един по-добър свят. Като художник, работещ с индиго, постоянно ми напомня за важността на опазването на природните ресурси на планетата ни. Днес, в Деня на Земята, нека си припомним, че всички сме свързани и че изборите, които правим, влияят не само на нас самите, но и на околната среда. Чрез изкуството си се надявам да вдъхновя другите да предприемат действия и да се присъединят към движението към по-устойчиво бъдеще.“

От проекта "Голямо синьо"

Художникът е отличен на Sofia Paper Art Fest. Говори пет езика. Пътешества по целия свят със своето изкуство. Но преди всичко е автор, който те потапя в света, в нашия свят тук на нашата Земя, който ние, за жалост, като че ли не ценим, както природата ни повелява. В неговото „Голямо синьо“ почти се чувстваме като първите космонавти, които от Космоса, от неговата тъма първи видяха звездната красота и светлина на Синята ни планета. Всички след тях го споделяха, като най-върховното им преживяване Там Горе над нас. Вече има безкрайно много снимки, телевизионни репортажи, но да го видиш истински от безбрежността е сякаш дар, свише. Така заставаш и гледаш, гледаш  картините на художника и страшно ти се иска, някак си, да влезеш в тях, с надеждата, че си част от тях като човек от тази синева. Възможно и невъзможно – имаш въображението, но то не достига. Необходим ти е смисълът да не си сам в това почти космическо желание да съхраниш тази красота на родната си планета. Това даряват като радост и болка картините на Валентин Бакърджиев от този негов цикъл, но ако можеш да преживееш изкуството така, а не само като любуване отстрани.

От проекта „Ефектът на пеперудата“

„Ефектът на пеперудата“ веднага на първи прочит, уж, те отвежда едва ли не до първите ти уроци по биология – как гъсеницата (дори думата, сякаш звучи грубо) става пашкул и после това ефирно красиво създание, което лети. И всяко дете по света знае или ще научи, че в захласа си да гони пеперуда сред цвета и ливади, улови ли ги, по пръстчетата му ще останат прашинки от крилцата ѝ и тя, ако оживее в така ли иначе краткия си живот, ще е опипана пеперуда с наранените си крилца и цветове…Нещо като нашата Земя, нашата Синя планета, така алчно опипвана и експлоатирана. Но това е личната ми интерпретация, вероятно опоетизирана…В теорията на хаоса ефектът на пеперудата е чувствителната зависимост от началните условия, където една малка промяна на параметър в нелинейна система може да доведе до големи разлики в по-късните състояния. Името на ефекта, дадено от американския математик и метеоролог Едуард Лоренц (1917-2008), произлиза от метафоричен пример как размахването на крилата на пеперуда може да доведе до драстични промени в развитието и траекторията на далечно торнадо…

От проекта „Ефектът на пеперудата“

Иначе крилцата на пеперудата по структура са нежни като листата на царевицата и под микроскоп се вижда колко са сходни. И тези творби на художника са създадени от царевични листа.  Природата си знае, а Валентин Бакърджиев в картините си ни отвежда в този свят. Иска ни се да го споделим. Ще можем ли в начина, по който живеем като човечество или разумът ни като хора може да събере в едно отговорността и обичта към общата за всички ни планета Земя. Дълга тема, но художникът ни я поднася талантливо като артист и загрижено като личната му гражданска позиция.

И съвсем не случайно, не защото е в София Валентин Бакърджиев беше именно на 22 април, Деня на Земята, на изложбата „Ние сме земята /We are Earth“ на Радослава Боор, плакатната акция е по покана на Международното триенале на сценичния плакат в галерия Vivacom Art Hall Oborishte 5. Проектът отразява глобални екологични проблеми, пресъздадени чрез портрети върху човешки лица. Авторката постига ефектен синтез между плакат, бодиарт и фотография. Целта е разпространение на информация за проблемите на околната среда чрез създаване на визии с въздействащи послания.

Валентин Бакърджиев /л/ на изложбата „Ние сме земята /We are Earth“

В концепция на проекта е заложена идеята, че бъдещето на човечеството е зависимо от съществуването на нашия единствен дом - планетата Земя, която ние всекидневно унищожаваме. „Каквото хората правим на Земята, то рано или късно се връща към нас, но по-голямата част от човечеството все още се държи, сякаш това не се случва.“, споделя авторката. Затова всички екологични проблеми са отразени като портрети върху лицата на различни хора. Зад тази идея застават доброволно 21 души от 9 националности.

Приемете това отклонение от изложбата на Валентин Бакърджиев в „Мисията“ като щрих от дните му в България…

Н. Пр. Симон ван дер Бург и Валентин Бакърджиев

На откриването на изложбата „Индиго“, приветствия отправиха и посланикът на Кралство Нидерландия в България Н. Пр. Симон ван дер Бург, както и директорът на Държавния културен институт към Министъра на външните работи Снежана Йовева. Двамата изказаха благодарност към артиста за интересния проект, изтъквайки, че изкуството му допринася за засилването на културния диалог между България и Нидерландия. И не само това, припомняме, както отбеляза Снежана Йовева, директор на Държавния културен институт към министъра на външните работи, че това е вторият им съвместен проект след „Хербариум“. Нидерландските автори в проекта “Хербариум” (Herbarium) с куратор Ирина Баткова, който изследва работната среда в съвременната култура, в която се създават и обменят идеи бяха представени в изложба в галерия „Мисията“ (13 декември 2022 – 27 януари 2023) . Фокусът на “Хербариум” е да се състави колекция, запечатала в кутии (40х40х10, 40х20х10 или 20х40х10) креативната енергия на различни поколения творци по целия свят. /За него във „въпреки.com“ може да прочетете тук./

От ляво на дясно: Мила Старейшинска, Костадин Коджабашев, Снежана Йовева, Валентин Бакърджиев и Н. Пр. Симон ван дер Бург

При откриването на експозицията „Индиго“ в галерия „Мисията“ заместник-министърът на външните работи Костадин  Коджабашев каза: „Валентин Бакърджиев, сякаш, ни пренася в други реалности от творческите търсения за синьото. Жизненоважният цвят е с послания –  не само за водата, небето, планетата, но и за човешките отговорности, които са важни днес – всички искаме да имаме чист въздух, вода, екологично бъдеще. И тези послания авторът ни изпраща именно с изложбата, за да се замислим и всеки от нас да бъде по-отговорен“.

Разбира се, това е част от протокола, който на откриването на изложби като тази трябва да бъде уважен и преди всичко заради посланието в картините на Валентин Бакърджиев. За всички нас, извън протокола остава да го разберем и проумеем. Има смисъл заради нас самите като хора от планетата Земя.

Валентин Бакърджиев

В неформален разговор с Валентин Бакърджиев сподели, че през есента, някъде през септември му предстои изложба в столичната галерия „Ракурси“, но и допълни, че тя ще е различна…

До скоро, художнико, от дълбоко синьото на нашата Синя планета! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

СГХГ прекрачва от Старата в Новата година с незабравими изложби

С великолепни и много различни изложби Софийска градска художествена галерия завършва годината, но заедно с тях продължава и в следващата 2024. За екипа ѝ начело с Аделина Филева, нейния директор зад програмата от тези подаръци за публиката стои много познание, въображение, изследователски труд и преди всичко любов и преданост.

Припомняме, че  за изключителната изложба „Генко Генков.Отвъд видимото“ в СГХГ (14 юни – 12 ноември 2023)  по повод 100 години от рождението му галерията беше отличена с престижната  Награда на София за визуални изкуства. /На водещата снимка кураторите Наташа Ноева, Ана Топалова, асистент, Красимир Илиев и Аделина Филева. За забележителната изложба и цялостната ѝ драматургия като замисъл и реализация може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Още продължаваше изложбата, когато на 1 ноември се откри на втория етаж на галерията експозицията на Евгения Воденичарова или Гената (1946 - 2013), както я наричат нейните близки. Тя съвпадна с ретроспективната изложба на Генко Генков, с когото са били приятели. Техните две противоположни съдби – тази на нестихващата широка популярност и на скритото, познато на минимален кръг от почитатели творчество ще се срещнаха в залите на СГХГ.

Евгения Воденичарова "Корида", 1973

За широката публика художничката беше откритие. Уникален и напълно различен е почеркът на Евгения Воденичарова -  неочакван, експресивен и мощен, едновременно с това и странно деликатен, нетипичен за 70-те години на миналия век. Това е  времето през което са създадени повечето от нейните творби. Рисува предимно портрети, пейзажи и натюрморти. Най-често срещаното мнение за нея е, че това не е български творец. До 2010 г. повечето от творбите ѝ не са показвани. Малко по-късно една картина от серията „Корида“ участва в изложбата „Хайку пространства” в несъществуващата вече галерия „Кръг+“. През 2012 е първата ѝ индивидуална изложба, която подготвя съвместно с Красимир Илиев (той е куратор и на ретроспективната ѝ изложба в СГХГ) на в столичната галерия "Сезони", която също не е вече в културния ни пейзаж а след това нейни творби са представяни в проекта „10х5х3” в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 и предизвикват изненада сред специалисти и ценители. Трудно завършва Академията, защото дипломна ѝ работа „Корида“, няколко пъти е отхвърлена, защото е очевидно „еретична“ във времето на трудово-борческите сюжети. Единствено застъпничеството на нейния професор Ненко Балкански  ѝ позволява да се дипломира.

Евгения Воденичарова "Митето" /Димитър Воденичаров/, 70-те години на ХХ век

„Макар и посмъртно, в залите на СГХГ бе подредена нейна истинска ретроспективна изложба. Включените в нея творби свидетелстват не просто за таланта на една българска художничка, в която няма нищо българско; не просто за шеметния дух на една жена, отказала да прекрои жаждата си за изкуство според представите на една извратена "правилност".“ Пише за изложбата ѝ изкуствоведът и директор ГХГ в Казанлък Пламен В. Петров.

И не може да не подчертаем, че изложбите в СГХГ и като планиране и реализация имат своя драматургичен и смислов контекст. Още се любувахме на творчеството на Евгения Воденичарова, когато се откри изложбата „Янаки Манасиев. Самотен и встрани“ ( 21. 11. 2023 ��� 11. 02. 2024 ) в пространството на галерията, където дни преди това ни заливаше таланта на Генко Генков  Публикуваме кураторския текст на Галина Димитрова-Димова, куратор на изложбата заедно с Аделина Филева и Старейшинска-Ангелова. И с малко допълнение от нас.

Мила Старейшинска- Ангелова /л/ и Галина Димитрова-Димова /д/

„Янаки Манасиев (1932 - 1978) е сред ярките имена на българското изкуство от втората половина на XX век,  макар да не е достатъчно познат на широката публика днес и особено на по-младото поколение. През краткия си жизнен път авторът създава внушително по размери, многообразно и високо стойностно творчество. Подминал суетните амбиции и мимолетните възвеличавания, творецът остава леко встрани от оживения художествен живот у нас през 60-те и 70-те години на XX век.

Творческото кредо на художника обяснява близките черти, които могат да се открият в картините му свързани с  изкуството на френския модернизъм. Търсенето на сходни до неговата нагласа изразни средства го доближават до чистия цвят и форма при Матис, до монолитните обеми при кубистите, и до екзотичните мотиви при Гоген. Сред своите съвременници Манасиев е имал авторитет на новатор в изкуството, който гради собствен - оригинален и смел стил. Това той прави скромно и последователно, следвайки своя  мироглед и идеал.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

Изкуството му придобива във времето диалектични черти: едни картини са експресивни, драматични и пластична мощни, а други - нежни, хармонично спокойни и изтънчено поетични. Цялостно творчеството на художника се съсредоточава в изграждане на цветна композиция със сложни колоритни решения, с дълбока психология и емоционалната изразителност на образите, което да разкрие цялостното духовно излъчване на творбата.

Основното място в неговите произведения е отредено на човека с цялата сложност на духовния и емоционален свят. Изтънчен естет и психолог, художникът се интересува от богатството и изменчивостта на човешките мисли, чувства и настроения. Жанровете, в които основно работи са портрет и фигурална композиция. Художникът избира жената като главен персонаж заради нейните сложни чувства и настроения, нежна външност и лирична изразителност.

Янаки Манасиев "Фигура на диван (с шапка)", 1976

Смел експериментатор и умел живописец Янаки Манасиев рисува в маниера на свободната четка, динамична линия и експресивни цветни петна, често пренебрегвайки завършеността на отделния детайл и оставяйки незапълнени части от картинното поле. В това се изразява и характерната „ескизност“ на неговите картини, която запазва първичната свежест и импулсивност на художественото внушение. Художникът работи с различни техники, като често пъти ги смесва, в желанието си да постигне необичайни ефекти.

Култивираният афинитет на Манасиев към изкуството на френския модернизъм му носи нови възможности и автентични стойности. Това определя изключителното му място в българското изкуство във време, когато подобни силни личностни изяви са ярки събития, които спомагат за бързото отърсване от предишната закрепостеност на соц реализма и прокарват пътища за развитие.“

Янаки Манасиев „Намеса в „Разговор“ на Матис“, 1975

Макар да си отива само на 45 г., Манасиев оставя ярка следа в българското изкуство и повлиява на много български художници както със смелата си артистична позиция, така и с преподавателската си дейност във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ в периода 1970–1978 г.

В експозицията са включени над 70 живописни творби, 20 графики и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа.

Припомняме, за първи път се срещнахме с изкуството на художника преди почти 10 години в пространството на галерия „Арте“, тогава те откриха своята художествена 2014  с негова изложба. Тя беше по идея на академик Светлин Русев. „С една труженическа всеотдайност, присъща на големите артисти – Янаки Манасиев правеше живопис така както се живее – по-точно живееше с проблемите, с трудностите и мъките на цвета и рисунката, на композицията, на характера и човешките състояния – с всичко онова, което наричаме изкуство, а за обсебените от неговите истини – съдба.

Янаки Манасиев „Моите родители“ (Следобедно слънце), 1973 

Живописец, който носеше в себе си пластическото начало като мисъл и строеж на картината – роден творец, преди още да беше станал професионалист в завършения смисъл на думата – Янаки Манасиев – от студентските работи до зрелите произведения измина един колкото безшумен, толкова и стремителен, и извисен творчески път. Лишен от суетни амбиции, без битови претенции, извън конюнктурните ветрове – Янаки Манасиев като че ли приживе беше постигнал силата да бъде винаги в трайните проблеми на изкуството и винаги над временните и мимолетни амбиции на ежедневието. И странното, и тъжното е, че този изключителен по своята дълбока и изтънчена човечност, по своята неповторима артистична съдържателност творец – една от най-талантливите фигури на нашето поколение и на съвременната ни живопис – силен, мощен и едновременно с това нежен и изтънчен талант, е малко познат не само на по-младите поколения, но и на тези, които би трябвало професионално да познават движението и стойностите в българската култура.“

Янаки Манасиев завършва Художествената академия. Започва при проф. Ненко Балкански при проф. Илия Петров и доц. Боян Петров през 1958. Той е един от майсторите на женското тяло в българската живопис, създал е много композиции, портрети, пейзажи и графични цикли. Бил е доцент по живопис във Великотърновския университет. Умира от рак в с. Божица, където е и погребан. Родната му къща в селото е превърната в музей с негова експозиция.

Янаки Манасиев „Автопортрет I“, средата на 60-те години на ХХ век

Както е известно на нашите читатели, обичаме и държим да се връщаме във времето, защото нищо не е само тук и сега. В този контекст се връщаме към текст на кураторката на сегашната изложба в СГХГ на Янаки Манасиев Галина Димитрова-Димова от 1999 година във в „Култура“ (и той вече отсъства от медийното пространство) по повод не негова изложба в галерия „Ирида“ (и нея вече я няма, а беше специално пространство на ул. „Гурко“…). “Специфичната атмосфера на 60-те години предопределя развитието и импулсира младото поколение художници - Светлин Русев, Иван Кирков и т. н., които тръгват по твърде различни и новаторски за тогавашното изкуство пътища. Въпреки строго индивидуалните черти в работите на всеки от тях, това, което ги сближава, е откъсването от конкретно-делничните и социално ангажирани сюжети, монументализиращата линия в картината и предпочитанието към обобщени до знаковост персонажи. Тези характерни черти се откриват и в първите по-авторски работи на Манасиев, правени в Шумен. Там той отива веднага след дипломирането си, първоначално става художник в завод "Мадара", а по-късно и художествен оформител на вестник "Шуменска заря". Напуснал академичните ателиета и почувствал своята артистична свобода, авторът смело започва да експериментира в две основни линии - конструктивно-кубистичната и декоративно-постимпресионистичната….. Манасиев обаче не се увлича от характерното за аналитичния и синтетичния кубизъм разграждане на формите и комбинирането им в друг порядък.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

В неговите работи фигуралността е запазена, както и ясната четливост на образите, което по-скоро напомня за протокубистичния период на Пикасо. И също ��ато при него в пределната изчистеност на изразните средства, в стабилната и одухотворена форма е стаен дълбок екзистенциален драматизъм.“

Усетихме го, видяхме го и сега – 15 години след този текст…

Но след тези почти класически изложби, връщайки ни във времето с познание за талантливи автори с целта да няма забрава за артисти, устояли себе си, нова изложба в СГХГ буквално ни зашемети – Ретроспективната „Наричайте ме Уша“,  на Станка Цонкова – Уша (12 декември 2023-4 февруари 2024), куратор Вера Млечевска. „Експериментът и експериментирането като опит се осмислят едва тогава, когато са престанали да бъдат цел, а стават средство, израз на житейско, творческо, естетическо и концептуално развитие, изчистено от излишни изразни средства.

Станка Цонкова (Уша)

Комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от изследване и създаване на единен, цялостен образ на вътрешния ми живот . Фотографията винаги е била искрен, интимен, съзнателен акт за анализиране на собствените ми преживявания и отговорността от споделянето им. Започнах да търся най-различни подходи, да търся връзка с други изкуства. Експериментът е бил водещата линия в целия ми живот.За мен фотографията е магия. Когато човек усети възможностите, които му дава, просто се превръща в магьосник“ Споделя за изложбата си Уша.

А във въведението към изложбата Вера Млечевска, която не за първи път курира художествените бляскави изяви на Уша пише: „За онези, които преживяват света през изкуството, няма начална и крайна точка на тяхното пътуване. Станка Цонкова – Уша започва с класическа черно-бяла фотография през 1974 г. и преминава всички възможни граници на тази медия. Нейната фотография е нейния поглед, нейните ръце потопени в процеса, нейното докосване на хартията, нейната игра с химията. Творчеството ѝ е отражение на емоционални полети и болезнени падания, лутания, търсене на себе си и „взиране в лицата, зад които се крият приятелите“. Макар Уша да участва активно в художествения живот докъм 90-те години, тя често е била сама – твърде експериментална за фотографите и чужда на художниците. Нейният талант, обаче не е останал незабелязан и през 1986 г. е отличена с голямата награда на фестивала в Роаян, Франция, в раздел Salon International of the Research Photography, впоследствие – през 1989 г. е отличена с голямата награда на същия фестивал, а през 1990-та участва във Фото фестивала, Хюстън, САЩ. В man’s world жените в изкуството плащат висока цена, особено когато животът избира вместо тях. И така, Уша се скрива от сцената задълго.

Вера Млечевска и Станка Цонкова (Уша)

Япония е островът на съзерцанието и смирението за Уша, където я отвежда приятелството ѝ с Ейко Хосое. По негова покана тя прави изложба в галерия Шадай в Политехническия университет на Токио. От това сътрудничество произлиза проектът „Прегръдка-Каменни Градини“ от 2003 г., вдъхновен от книгата на Хосое “Embrace”, от каменните пластики на Исаму Ногучи и японските дзен каменни градини. Проектът е отличен със стипендия на Японската фондация и показан на триеналето на изкуството Echigo Tsumary през 2006-та. Двайсет години след създаването му бе показан в изложбата "Вълна отнесе стъпка в пясъка" в Топлоцентрала в София. С изложбата „Наричайте ме Уша“, авторката споделя за пръв път с публиката нейното творчество през различните ѝ творчески етапи от последните 50 години, което не спира да вдъхновява и до днес.“

Станка Цонкова (Уша) от цикъла "Моята сватба"

За тази изложба трудно се пише, трудно се говори, трябва да се преживее…И, все пак, няколко цитата: „Емблематична снимка от колекцията на Станка Цонкова /Уша/ е сватбеният портрет, в който тя се жени за самата себе си. Този обобщаващ образ бележи цял един съществен период от творчеството на Уша. Един период, който можем да назовем показване на  вътрешен свят с мъчителни преживявания, борби, терзания, страсти, приели фотографска плът, превърнали се в част от многообразието на специфична образност, която основателно всички наричаме авторска.“ – фотографът Николай Треймън. “Cребристото пространство на Уша в СГХГ. Снощи - на откриването - залата беше препълнена. Уша заслужава тази обич. Снимала съм малко, защото през повечето време разговарях, усмихвах се и си спомнях лудото, жестоко, но и по особен начин красиво време на 80-те и 90-те години от миналия век. Епохална изложба. Уша е епоха!“ Мария Ландова, художничка, продуцент и арт журналист.

От изложбата на Станка Ушева (Уша) в СГХГ

„Работите на Уша могат да бъдат част от колекцията на всеки музей за съвременно изкуство в света. За щастие, успях да видя няколко от последните ѝ произведения в една абсолютно смайваща изложба – „Персонална реалност“ (в САМСИ) – Тео Ушев, художник, аниматор, режисьор, артист от световния елит.

И за финал на този малко обстоятелствен текст, но има защо, за един любим наш проект на СГХГ, който се реализира във филиала им ХГ „Дечко Узунов“. „Пресичане на граници“ (28 ноември 2023-18 февруари 2024) е втори проект от програмата „Срещи отвъд времето“ на галерията, който представя съвместна изложба на съвременната художничка Искра Благоева и на Дечко Узунов. Първият беше изложбата „Автопортрети“ – Дечко Узунов/Васил Абаджиев през октомври 2022. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Искра Благоева и Любен Домозетски

„Когато първоначално започнах да обмислям идеята Дечко Узунов и Искра Благоева ми се струваше доста ексцентрична и до известен смисъл абсурдна, защото те са изключително различни автори и не можем да намерим нещо общо помежду им, което да бъде обединяващо и да ги събере в една обща художественена концепция, впоследствие осъзнах, че не и необходимо такова нещо, за да ги събере в общ художествен процес. Това беше началото на тази изложба преди да се достигне до нейния завършен вид. „ Разказва кураторът Любен Домозетски и продължава: „Много дълго разговаряхме с Искра, разглеждахме заедно творчеството на Дечко Узунов. Държа да отбележа, че тук в галерия „Дечко Узунов“ са запазени изключително голямо количество негови произведения. Това, което ми направи много силно впечатление е, че тя започна да се интересува по-скоро от личността на Дечко Узунов, а не толкова и не единствено от неговите художествени постижения. Започна да ме разпитва за неговия архив, за снимков материал, други архивни материали. В един момент от нейна страна дойде желанието да ѝ бъде разрешено да работи в ателието на Дечко Узунов.

Дечко Узунов "Автопортрет", 1922 и Искра Благоева "Обичай себе си", 2009

Това е съществената част от този проект. Искра Благоева ще се настани временно в определени дни през целия период на изложбата и ще има възможността да работи в ателието на Дечко Узунов, създавайки свои произведения в резултат от този задочен разговор с един колосите на българското изобразително изкуство, модерно. Всички с нетърпение ще очакваме какво ще получи и какво ще се появи накрая от тази нейна дейност. Накрая ще има и допълнителна изложба (изложба в изложбата), на която ще представи това, която тя ще създаде по време на пребиваването си в ателието на Дечко Узунов. Тя ще има възможността да се запознае още по-подробно с неговия архив, с материалите, които са запазени в ателието и ще видим какво ще създаде като произведения.“

Неговата идея е тези произведения да маркират пространството. Във всяка една от тези творби има образ и това беше много важно, защото произведенията на Искра маркират нейното присъствие в едно пространство, априори, принадлежащо на Дечко Узунов. И неговото присъствие е засвидетелствано именно от неговите творби. „В експозицията има възможност да включим някои много интересни и особено ценни произведения на художника – един много ранен автопортрет, първия който Дечко Узунов представя впоследствие. Това е творба, който рисува двайсетте години при една негова специализация в Мюнхен, изключително модернистична за времето си творба, която смело заявява нови творчески виждания. Тя е съпоставена с една също ранна творба на Искра Благоева, неин автопортрет, който вече съвсем ясно заявява нейните творчески позиции -  съдържателно идейни и пластически.

Дечко Узунов "Автопортрет със светци", 1982

Централно място в изложбата имат двойния автопортрет на Искра и автопортрета със светците на Дечко Узунов. Тези произведения по някакъв начин организират пространството. Те го детерминират, т.е. тя присъства в него и той присъства в пространството, което априори му принадлежи.“

Първата ни среща с изкуството на Искра беше на Есенните изложби в Пловдив 2015 с куратор проф. Галина Лардева „Ан пасан“, популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом. В картините ѝ ставаше дума за края на света. От тавана на мазата на къща Хиндлиян ни гледаше прекрасното учудено лице на едно момиченце. „Валери”, заглавието на тази картина. А като фон на този ренесансов портрет бе буреносна облачна маса. „Моята идея е, че краят на света се случва на някой друг, не на нас самите. Тоест някаква безотговорност човешка. Човек е отговорен за края на света. Това, което рисувам го наричам постглобализъм - тоест това, което идва след интернет и високата резолюция.

Искра Благоева в къщата Хиндлиян на Есенните изложби в Пловдив, 2015

Има препратки към майстори, стари, ренесансови, но по-скоро бих се нарекла постглобалист”, каза тогава за „въпреки.com” художничката. /Повече може да прочетете тук /.

Последваха още много различни изложби и проекти на Искра Благоева главно съвместни с други художници, за които сме писали в годините в галерия „Структура“, в галерия “One”(с Текла Алексиева), в художественото пространство на „Топлоцентрала“ и още и още. Но сегашната ѝ е много специална, а и очакваме другата ѝ, след от пребиваването ѝ в ателието на Дечко Узунов…

Искра Благоева "Лилит и Ева разиграват Адам на комар", 2020

Този текст е част от публикациите, които предвиждаме и ще прочетете при нас в близките дни за прекрасните изложби и проекти не само в София, а и в различни градове на страната. Писали сме за не малко от тях, но е важно да продължим за 2023, като година, без да е преувеличено, на визуалните изкуства. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) , Ани Петрова и архив на галериите

[vprki]

Валентин Бакърджиев: Всички живеем на хоризонта, където Земята и Небето се събират

„Идеята за проекта е – хората очакваха от мен да правя изкуство, което аз правех, но не исках да бъда художникът, който хората очакват. Видях, че много съм свикнал с картинките, които правя прекрасни, все още са. Но, ако искаме да правим крачка напред не трябва да стоим в старата картинка.“ Каза за „въпреки.com” Валентин Бакърджиев /на снимката/ за изложбата си в галерия „Ракурси“ „El Aumento - Издигането“.

Разговарям с него дни преди да се закрие изложбата (19 септември – 7 октомври 2023). А той продължава: „Трябва да има време за промяна и е трудно на хората да се решат да направят промяна. Старата картинка е винаги удобна, но е стара. Няма как да направим крачка напред в бъдещето със старата картинка. Беше ми трудно да нарежа моите първи картини. Както и в картинката, и в живота, когато решиш да правиш промени, началото винаги е трудно. Но като направиш новото, виждаш колко си е струвало, зависи и какво си нарязал, каква е била старата картинка, по която градиш или използваш да направиш нова картина.“

Изложбата в галерия "Ракурси"

Във въведението към експозицията му „El Aumento - Издигането“ от галерията пишат: „Творбите в изложбата са създадени, от „старите“ му живописни платна, които той превръща в нови творби, посредством тяхното физическо нарязване. След това тези парчетата са съединени отново като пъзел. “Новите“ творби се издигат преносно и буквално, като от двуизмерно платно, Валентин Бакърджиев създава триизмерни обекти, като за основа използва обема на триизмерна фигура - пирамида. Мултиплицирани тези пирамиди засилват усещането за вибрацията на творбите. В същото време в тях все още могат да се разпознаят части от старите платна – око, ръка, лице, но конструирани по нов начин и носещи ново значение, за едно различно наслагване на истории, преподредени, като хармонична мозайка и препращащи зрителя към нови пътешествия.“

За себе си  Валентин Бакърджиев споделя в контекста на изложбата: „Имал съм различни периоди, живял съм в Домениканска република 8 години, 3 години в Италия, повече от 15 години, сега живея в Нидерландия, в Амстердам. Картини правени в трите различни държави, вижда се, че съм в тях, че съм аз като творец. Но също така се вижда, че съм различният Валентин. И пренареждайки тези три творчески моменти в картини се появява самият живот, в който някак си бъдещето става минало, а миналото става бъдеще, кое е първо, кое е второ? Търся си моите вибрации. Да изкараш различни видове на съществуване, различни моменти, лични настроения, различни детайли – всичко това пренареждане в едни нови картини е съвсем абстрактно и друго.“

А в по-делови и представителен аспект е написал за изложбата си в „Ракурси“: “През 2016 започнах работа по този устойчив проект, идеята за него дойде от убеждението ми, че фигуративната живопис, която създавах, вече не отговарят на творческите ми търсения.. Реших да спра да правя това, което публиката очакваше от мен, и да стана артистът, който исках да бъда. По този начин унищожих старите си картини и ги ползвах, за да създам нова серия творби. Така преобразувах фигуративното си изкуство в абстрактно, в което всички елементи имат нов смисъл и значение.“

В този контекст му казвам, че е известна тезата, че има художници и то авторитетни, които цял живот рисуват една картина. А Валентин веднага реагира: “Както казвам, много колеги се копират цял живот.“

От ляво на дясно: посланикът на Кралство Нидерландия в България Н. Пр. Симон ван дер Бург, Румяна Йонева, Валентин Бакърджиев и Мила Старейшинска на откриването на изложбата в галерия "Ракурси"

Но се връщаме към сегашната му изложба и без да съм изкуствовед, му споделям, че в изложените му творби долавям и сюрреалистични моменти, като в някои от творбите на Салвадор Дали, например, лице, око... Той почти се съгласява с мен, но не съвсем. „В предишните ми картини казвах „тука са две ябълки, държи ги това момиче и прави нещо“. И ти виждаш в картината само това, което съм казал. Докато сега, когато са нарязани и композирани по друг начин, аз насочвам публиката, но посоката е да им давам свобода те да си наредят картинката и те да си прочетат техен вариант на идеята, на чувството и на ситуацията. Отварям им едни мисловни коридори или чувства, които са в зависимост от коя страна влизат, какъв детайл ще забележат. Всеки ден можеш да откриваш нещо различно, според твоето лично настроение.“

Това е негова четвърта самостоятелна изложба в България за последните две години.  През април 2023 година той представи два свои големи проекта „Голямото синьо“ и „Ефектът на пеперудата“ в галерия „Мисията“ на държавния културен институт към Министъра на МВнР, обединени от заглавието “Индиго“. Тогава се запознахме. Тази изложба винаги ще бъде много специална за мен.

От изложбата "Индиго" на Валентин Бакърджиев в галерия "Мисията", април 2023

Валентин Бакърджиев е преди всичко автор, който те потапя в света, в нашия свят тук на нашата Земя, който ние, за жалост, като че ли не ценим, както природата ни повелява. В неговото „Голямо синьо“ почти се чувстваме като първите космонавти, които от Космоса, от неговата тъма първи видяха звездната красота и светлина на Синята ни планета. Всички след тях го споделяха, като най-върховното им преживяване Там Горе над нас. Вече има безкрайно много снимки, телевизионни репортажи, но да го видиш истински от безбрежността е сякаш дар, свише. Така заставаш и гледаш, гледаш  картините на художника и страшно ти се иска, някак си, да влезеш в тях, с надеждата, че си част от тях като човек от тази синева. Възможно и невъзможно – имаш въображението, но то не достига. Необходим ти е смисълът да не си сам в това почти космическо желание да съхраниш тази красота на родната си планета. Това даряват като радост и болка картините на Валентин Бакърджиев от този негов цикъл, но ако можеш да преживееш изкуството така, а не само като любуване отстрани. Написах тогава за тази част от изложбата. Колкото до „Ефектът на пеперудата“, друго усещане, друго съзерцание, като че ли се поразминах с неговата идея, но той, както се убедих, държи на зрителската емоция и интерпретация…Силно ме възхити, че работи предимно с естествени материали, което е особено усилие, но и посвещение за творец като него. /За „Индиго“ във „въпреки.com” може да прочетете тук./

„За мене след като направих този проект „Издигането“, след това създадох „Голямото синьо“ и „Ефектът на пеперудата“ – и в трите проекта изграждам едни вибрации, изграждам един друг Олимп, един друг контакт със зрителя, защото те не са плоски, а си имат различна структура. За мен е прекрасно, когато човек мине край картината и поеме дъх или усети, че има някакъв нов прозорец за него или портал към друг свят, където може да си почине, и да помечтае, и да помисли. За мен е важно картината да не стои като някакъв чужд обект, а зрителят да се свързва с нея, както ние се свързваме с природата. Така комуникация между зрител и творба се получава естествено. Ние като хора в момента се изолираме от много неща и се опитвам да върна природата обратно вкъщи, като сложа едно небе на стената, за да се сетя, че трябва да поглеждам по-често към небето. Отварям един мисловни коридори към нещата, които не трябва да забравяме и трябва да се свързваме.“

И в тази своя изложба Валентин Бакърджиев се опитва да прокарва пътеки, да свързва света и да го покаже без граници, да разказва за нещата, които харесват и вълнуват всеки от нас, няма значение от коя държава, от коя националност сме – небето е небе, природата е природа, въздухът е върху нашите рамене. „Всички живеем на хоризонта, където Земята и Небето се събират“, както образно се изразява художникът. Според него е важно, но не необходимо, всички да обикаляме света и да живеем в сто държави, за да го разберем. Чрез изкуството си свързва култури, националности, хора…

След дни му предстои още една самостоятелна изложба  „По пътя“ ("El Camino - The Road"), свързана с царевицата в Посолството на Мексико, с подкрепата на посолството на България в столицата на Нидерландия в Хага  (12 октомври – 12 ноември). Открива я на 12 октомври, защото  това е датата, когато корабите на Христофор Колумб  достигат Америка 1492 година…

Една от творбите на Валентин Бакърджиев с почит към Мексико

„Правя препратка с царевицата как е тръгнала от Мексико и е обиколила цял свят. На испански е El Camino  като пътя на пелигримите, които изминават дългия път до Сантяго де Компостела в Испания… Когато са открили Америка, де факто какво са направили? За Европа може да е добре, че са открили Америка, но де факто са унищожили една цивилизация, която си е била в много добра хармония преди местните хора да се срещнат с европейците. Далите са ни дали царевицата, дали ние сме я взели? Никой не припознава, никой не отчита, че цял свят яде царевица от Мексико и да каже благодаря или някой да го коментира като факт. Мексиканците са ми много благодарни, че го правя. Не искам да започвам война, но се радват и е хубаво да го отбележа.“ Разказва Валентин Бакърджиев. Припомняме, че царевицата е един от естествените материали, с които работи, както отбелязахме по повод експозицията му в галерия „Мисията“. По време на сегашния ни разговор на таблета си ми показа дори негови авторски текстилни пана, сътворени от нишки, изведени от листата на царевицата и стана, на който ги тъче. Той е и спомен от баба му в Сливен. Показа ми и негови изящни графики,  създадени за графичен конкурс в Нидерландия с поредицата „Дървото на живота“ или „Посоките на живота“.

Йордан Парушев (1958-2011) със студентите си

Житейският и творческият му път тръгват от Сливен, където завършва Художествена гимназия „Димитър Добрович“. Полу на шега, полу на сериозно го питам кога и как е решил, че ще стане художник. “В прогимназията рисувах много и имах страхотния късмет, че в последния клас на основното училище ми преподаваше току-що завършилият  във ВТУ Йордан Парушев (1958-2011) и така тръгнаха нещата, че той ми обърна малко внимание и реших, че ще кандидатствам в Художествената гимназия. Годината, в която ме приеха, той стана преподавател в нея. Заедно ни приеха. Години наред бяхме много близо, лека му пръст. Той е аранжирал, курирал, представял мои изложби, даже в най-първите ми  сливенски изложби с фигурални композиции в галерия „Сирак Скитник“ Данчо бе до мен. Прекрасен художник.“

От изложбата в памет на Йордан Парушев в Квадрат 500, 2018

Той го посъветвал да не си губи времето в Академията, защото вече бил „готов“. Към току-що завършилия гимназия Валентин художниците от Сливен се обръщали с „колега“. Вече на 32 години печели конкурс, за който научил случайно, организиран от Художествената академи Брера в Милано. Тогава решил, че може да учи в нея, но професорите му казали, че по-скоро е готов да преподава…

В личен план признава, че все пак разбрал, че Италия не е неговото място. А в Нидерландия се чувства удобно и уютно. „В Домениканска република е вечно лято, в Нидерландия е нон стоп пролет или есен Сиво и местните мрънкат, но много е приятно такова време. Хората много ми харесват, имат много различен начин на мислене.“ Обича да идва в България, има много приятели. Работи и по нов проект за изложба тук, по-мащабен. Но се разбрахме да не говорим за него сега. Ще има пак много синьо, този много негов цвят в различните му нюанси и наситености. Дори през смях споделя, че на една негова изложба го попитали дали това е Карибското синьо, а той отговорил: „ Не, това са Сините камъни от Сливен. Сините неща край мен ги има много.“

След гимназията е работил в Сливенския театър, по-късно и в Сатиричния. Обича това време, защото „заедно градихме творби, представления. За мен като художник беше много интересно. Там видях, ако погледнеш сцената като една картина – тази творба може да е много дълбока, многопластова, триизмерна, може да е звук, цвят, форма. Така е и с моите картини – там са същите вибрации, които са в една пиеса - светлината, която огрява хората или остават в сянка, тези чудни вълшебни моменти.“

На финала на нашия разговор го питам в тези негови пътувания, срещи по света какво е научил за човека в това наше сложно време и в глобален план. “Точно картините, които нарязах бяха с фигурални композиции, много внимание обръщах на човека, но сега по-скоро рисувам чувства, композирам други вибрации, опитвам се да докосна човека и да го накарам да бъде част от ситуацията, която съм създал, да направя друга връзка зрител – творба. Аз като творец влагам смисъл в моите картини, не просто едни красиви картинки. За мен е много важно да насочвам, да накарам хората да се замислят за неща, които те пропускат. Да бъдеш творец е отговорност – все още има хубави неща, неща, които не трябва да забравяме и да намираме смисъл и да ги пазим -  като  природата.

Валентин Бакърджиев и Димитър Стоянович на изложбата"Homo sapiens на Павел Койчев в галерия "Райко Алексиев"

Трябва да намерим баланса, защото понякога живеем като богоизбрани, като много специални, а всъщност ние сме част от цялата картинка.“ Казва Валентин Бакърджиев.

Очакваме с нетърпение и вълнение новите проекти на художника тук, при нас! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Juris Efneris, личен архив на художника, Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Изкуството като диалог и споделяне на Балканите

 „Изкуството може да е истинският отговор за ролята на толерантността и свободата на изразяване в творческия дух.“ Каза за „въпреки.com” Снежана Йовева-Димитрова, директор Държавния културен институт към министъра на външните работи по повод експонираната в галерия „Мисията“ изложба "Споделеното изкуство на Балканите – традиции и съвременност"

И продължи: "Разнообразието в експозицията показва таланта на младите творци от балканските държави и желанието за общо споделяне. Вярваме, че изложбата ще гостува и на други сцени в чужбина, за да споделяме заедно изкуството на Балканите". Изложбата,  резултат от Международния младежки арт фестивал "Река на толерантността", се организира от НДФ „13 века България“. Държавният културен институт е патрон на фестивала, а Фондът го реализира успешно за четвърти път.  Датата 14 април на откриването не бе избрана случайно, а е в навечерието на 15 април, обявен от ЮНЕСКО за Световен ден на изкуствата. Експозицията представя произведения от 25 автори с 32 творби от Националната художествена академия в София,  от Солунския университет "Аристотел" - Гърция,  Националния университет по изкуствата в Букурещ и Университета по изкуствата в Белград. Създадените специално за "Река на толерантността" творби са дарени от авторите на НДФ "13 века България" и са публикувани в специален двуезичен каталог, посветен на четвъртото издание на младежкия арт фестивал.

От изложбата в галерия "Мисията", снимка: Стефан Марков

Д-р Мила Старейшинска-Ангелова, експерт, проекти и програми  от името на Фонда каза на откриването на изложбата, че „„Река на толерантността" е ключов, важен проект за нас, защото събира в неформални образователни екипи студенти и преподаватели от балканските държави. Изключително сме щастливи, че 25-имата участници припознаха темите на фестивала – толерантността, споделянето, творчеството.“ И допълни, че „галерия "Мисията" е стратегическо място в международния обмен. Имаме редица успешно реализирани партньорства с Държавния културен институт и съм убедена, че това е първата спирка на тази изложба.“  Отговорът на Снежана Йовева -Димитрова бе към присъстващите с уверението, че изложбата ще бъде предложена  да гостува в сградата на ЮНЕСКО в Париж и в българските дипломатически мисии, "защото тя е онзи инструмент, който показва, че изкуството може да сплотява".

Снежана Йовева-Димитрова, снимка: Стефан Марков

Припомняме, че фестивалът„Река на толерантността“ е иницииран през  2010 г. и се провежда в регионалния център на НДФ „13 века България“ „Сарафска къща“ в Самоков. Участниците имат възможност да се запознаят с богатото културно-историческо наследство на България, с местните обичаи, традиции и занаяти — израз на вековното съвместно съжителство на хора от различни етноси и религии в региона. На третото му издание през 2014 година именитият ни художник проф. Греди Асса, тогава изпълнителен директор на Фонда каза: „Избрахме Самоков за домакин на този фестивал, защото е уникален град – тук през годините съжителстват толерантно заедно българи, евреи, турци, арменци, каракачани и други.”. През 2015 година, когато изпълнителен директор на Фонда е Митко Тодоров,  изложбата беше представена в Трявна в галерия „Гъбенски“, също стопанисвана от Национален дарителски фонд „13 века България“. През октомври 2019 година Слава Иванова, изпълнителен директор на Фонда сподели за „въпреки.com”, когато бяхме заедно с нея на посещение в „Сарафската къща“:  Целта ни е фестивалът да се провежда в Самоков, тъй като и графичната база в града е една от най-известните в България. Почти няма български голям график, който да не е минал през тази база и, който да не печатал великолепните си произведения в нея. Чрез този фестивал се надяваме да бъде и един от стимулите отново община Самоков да даде този шанс“. Но дойде 2020 година, а с нея и пандемията от Ковид – 19 и наложените строги мерки за изолация и промени в целия ни културен живот и не само. Затова четвъртото издание на фестивала „Река на толерантността“ се проведе он лайн от 13 -17 септември, миналата година.

По този повод Мила Старейшинска сподели, че са изпратили покани за участие и до всички балкански държави, но Хърватия, Република Северна Македония и Турция не са се включили заради сложната пандемична обстановка, но тя вярва, че догодина и те ще се присъединят към този важен за младите творци форум.

Мила Старейшинска-Ангелова, снимка: Стефан Марков

„Основно участват университетите, в които се изучава графика и фотография и това са творбите, които те изпратиха. Има много интересни сюжети – във фотографията се вижда едно обръщане навътре към личните преживявания чрез монохромна фотография. От НХА са включени две специалности – фотография и графика. Включени са и творби на преподавателите доц. Иван Кюранов и доц. Йохан Йотов. Фотографиите са много различни, но това, което ги обединява е че са съсредоточени към пейзажа иабстракцията. Много са разнообразни всеки автор е със самостоятелна концепция. Участниците във фестивала са 25, а творбите са 32. Каталогът е двуезичен, популяризираме темите, които са важни за НДФ „13 века България“ в партньорство с ЮНЕСКО. Една от основните теми е Международния фестивал „Река на толерантността“, който се съсредоточава в приобщаващи образователни инициативи, чиято цел е да събира студентите и техните преподаватели от балканските държави.“ Уточни тя.

Иван Кюранов и Лора Ставрева, снимка: Стефан Марков

Изложбата продължава до 13 май.

Споделяме тези подробности в контекста на партньорствата на Държавния културен институт към министъра на външните работа, които в последните години не само се разширяват, но и създават важни и значими събития за културата, изкуството и образованието. Те не са затворени, а напротив, търсят диалога с други страни и особено с балканските държави и представянето на българската култура и изкуство. Припомняме, че при откриването на изложбата „Земни сили“ на талантливата ни художничка Нина Русева в галерия „Мисията“ на 8 март Снежана Йовева-Димитрова подчерта, че експозицията е  част от програмата на Държавния културен институт „Балкански диалози“. И тя заедно с екипа си следват амбициозно реализацията на идеята.

Седмица преди изложбата в „Мисията“ на 7 на април  в Художествената галерия „Миодраг Дадо Джурич“, едно от пространствата за изкуство и култура към Националния музей в старата столица на Черна гора –  Цетине, бе открита представителната изложба от богатия Художествен фонд на министерството на външните работи -  „Дипломация и изкуство“ част II. Проектът е продължение на едноименната изложба от 2019 година, посветена на 140 години от създаването на българската дипломатическа служба, представяна в редица национални и регионални музеи и галерии. Експозицията включва 22 живописни работи на утвърдени български художници от следвоенния период, успели да съхранят постиженията в областта на изобразителното изкуство от предните поколения артисти, добавяйки своите творчески търсения.

От изложбата в Цетине, снимка: архив на ДКИ към МВнР

Министерството на външните работи на България в продължение на десетилетия създава забележителен по обем и по художествени качества фонд от произведения на изящните изкуства. Само в сградата на МВнР в София колекцията наброява над 400 творби, а в българските дипломатически мисии зад граница са експонирани близо 2000. Директорът на Държавния културен институт Снежана Йовева-Димитрова разказа за този богат художествен фонд и целта чрез тази изложба да се популяризира голямо национално богатство, превърнало се в  реален инструмент на културната ни дипломация. Тя отправи покана към домакините за гостуване на колекция от съвременни черногорски художници в галерия “Мисията” в София през следващата година. Събитието беше уважено от посланиците на Дания, Хърватия, на Словашката република, Белгия и други, дошли от столицата Подгорица, специално за българската изложба. Меглена Плугчиева, Посланик на България в Черна гора поздрави гостите, като специално благодари на Миряна Дабович, директор на Художествената галерия в Цетине Миряна Дабович за доброто партньорство и гостоприемство, за да се запознае черногорската публика с изключителни  художествени шедьоври от фонда на МВнР.

От ляво на дясно: Снежана Йовева-Димитрова, Меглена Плугчиева и Миряна Дабович, снимка: архив на ДКИ към МВнР

В експозицията са представени автори, творили през 40-те и 50-те години – Константин Щъркелов, Деню Чоканов, Атанас Михов, Здравко Александров, Васил Стоилов, следвани от тези, творили през 60-те – Владимир Мански, Ваня Дечева, Тодор Динов, Борис Ненов, Владимир Гоев. Преобладават живописните платна, предимно пейзажи. Това може да се обясни със специфичната функция на художествения фонд – да създава естетическа атмосфера в официалните и ��лужебните помещения на министерството и на задграничните мисии. Едновременно с това като се проследи развитието на художествената изразност през годините ще открием и новите тенденции от 70-те и 80-те години в изкуството на следващите поколения. Те са свързани с опростяване на художествения образ, изграждане на национален стил с оригинални пластични тълкувания, нова вещественост, поява на асоциативна живопис, монохромна образност и т.н. В тази област са произведенията на Найден Петков, Андрей Лекарски, Георги Божилов - Слона, Йордан Кацамунски, Светлин Русев, следвани от Георги Баев, Свилен Блажев, Стоян Цанев, Велико Маринчевски, Иван Милев.

Алцек Мишев " ,,Преплуване през Атлантика“

Списъкът на представените в колективната изложба автори завършва с Алцек Мишев, който от години живее и работи в Италия и наскоро имаше голяма негова изложба в Националната галерия, Двореца (24 септември – 21 ноември 2021). Неговата миниатюра върху дъска пресъздава акцията му ,,Преплуване през Атлантика“ /1979 – 1982г./, където Мишев прекосява Атлантическия океан, плувайки десетки километри на ден в басейна на презокеанския кораб ,,Кралица Елизабет – 2“.

Пътуващата изложба гостува в Националния музей в Цетине, Черна гора 29 април 2022 г., след което предстои да бъде показвана и в други градове на страните от Западните Балкани.

От изложбата в Цетине, снимка: архив на ДКИ към МВнР

На финала на този текст специално държим да отбележим, че екипът на Културния институт от доста време на фейсбук страницата си представя художествената колекция на МВнР и на дипломатическите ни мисии. Това не е просто информация, а възможност и да научим като публика за прекрасни творби на поколения български художници, които е почти невъзможно да видим днес в галериите. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на Културния институт към МВнР